Паспортни одисеи

Човек и добре да живее в чужбина, все някога му изтича българския паспорт – и трябва да се вади нов. Надеждата ми това упражнение да може да се избегне от български граждани, притежаващи и втори паспорт, беше разбита от Законът за българските лични документи (ЗБЛД), чл.12 (2). Настоящата статия споделя личните ми преживявания при издаването на нов български задграничен паспорт.
Градът в САЩ, в който пребивавам, попада в юрисдикцията на Българското генерално консулство в Ню Йорк, чието работно време е от 9:30 до 12:30 в работен ден, като посолството е затворено на всички български и американски празници. До там трябва да се отиде лично два пъти – за подаване и за получаване на документи. За да се вмести подобно пътуване в рамките на един работен ден – за който трябва да си взема отпуска – най-изгодно е да се пътува с кола. Тъй като Ню Йорк е на 400 мили (7-8 часа път), се поинтересувах дали няма да мога да си подам документите в Българското консулство в Торонто, което е само на около 2 часа път (100 мили) от къщи, с удобен достъп от магистралата.

Започвам с плюсовете: това, което ми направи много добро първоначално впечатление в сравнение с минали години, е че служителите са изключително учтиви по телефона. Чакането и опитите да се свържете с жив човек, който е в състояние да отговаря на въпроси, е сведено до минимум. Говорих два пъти по телефона с консулството и двата пъти се свързах сравнително бързо и получих отговори. След това трябваше да отправя запитване и по електронна поща, и получих отговор същия ден – и то от самия консул. Уеб сайтът на консулството съдържа някаква полезна информация, от която човек може да се опита да се ориентира какви точно са необходимите документи – въпреки че когато аз търсех информация на сайта, тя изоставаше с няколко седмици от това, което ми беше съобщено по телефона.
Консулството е разположено в многоетажна офис сграда на доста главна улица, и се намира без много проблеми. Отвън има безплатен паркинг (това е предимство в голям град като Торонто), а в първия етаж на сградата има банков клон – това също се оказа голямо предимство, понеже разплащането за услугите е само в брой. Българското консулство се помещава на втори етаж, заедно с консулството на карибския остров Санта Лучия. Външната врата е постоянно заключена, но след позвъняване клиентите биват допускани вътре.
Направи ми впечатление, че консулството е оборудвано с електронна система за опашки – по подобие на доста съвременни български държавни учреждения. Устройството за теглене на номер обаче беше празно, а таблото беше замръзнало на номер 83 през цялото време, т.е. платени са някакви (сигурно доста) пари за система, която в последствие не се използва, а поради липса на други очевидни указания, човек започва да се чуди каква е процедурата за подаване на документи. Пространството за чакащи е оборудвано с няколко дивана плюс голяма маса и столове, където човек може да си попълни молбата. Цената на празна молба е 2 канадски долара, а масата е пълна с напечатани на машина (и пъхнати в найлонова подвързия) страници с указания (надписани с дебел червен флумастер “Не премествай от масата!!!”). Гишето се намира в единия ъгъл и е оградено с подвижен параван, който трябва да се заобиколи, за да може човек да отиде да говори със служителите. Аз отидох с попълнена молба, както и с раница с лаптоп и много приготвени химикали, но пред мен един по-нещастен клиент се червеше пред дамата зад гишето, която го поучаваше доста назидателно “Как сте ми дошли тук толкова неподготвен, ние не сме длъжни да ви осигуряваме химикалки!!!”. Подадох си молбата на гишето и циркът се започна…
– Господине, къде ви е снимката??
– Госпожо, говорих по телефона с консулството два пъти, като и двата пъти изрично попитах дали ще трябва да си нося снимки, които да приложа към молбата за издаване на задграничен паспорт. И двата пъти ми беше отговорено, че ще бъда заснет в консулството, и че не трябва да нося допълнителни снимки. Защо сега изведнъж излиза, че такава снимка все пак се изисква?
– Не знам, господине, такава е процедурата. Отивайте долу в мола през улицата, в еди-кое-си фото, ние сме им обяснили на тях как да правят снимки за българските молби за паспорти. И побързайте, защото сега е 11, а ние затваряме в 12!
(Хм, помислих си, на сайта пише 12:30, ама нейсе…)
Излязох иззад паравана и видях консула да обяснява нещо на някакви хора. Изчаках две минути да приключи и го попитах прямо как се получава така, че по телефона ми се дава невярна информация – и то два пъти – когато вратата към служебните помещения се
отвори и оттам излезе “моята” служителка, която ме погледна доста изненадано:
– Ама вие още ли сте тук? Нали ви казах да отидете да си направите снимка? Бегом надолу!
Как се опълчва човек на заповед? Ами няма начин – изнесох се на бегом по стълбите, до фотото в мола, снимка, чакане, и бегом обратно. Задъхан, се наредих отново на гишето и с трепереща ръка протегнах молбата и снимките.
– Така, така, това сте го попълнили… А, ама вие в Америка ли живеете? Хмммммм…
– Госпожо, беше ми съобщено по телефона, че няма проблеми да дойда тук, въпреки че живея в САЩ. (Какво, и това ли ще излезе невярно???)
– Да, да, няма проблеми, аз само да питам. 30 канадски долара такса за новия паспорт, 30 за изпращането до България, плюс 1 долар такса за обработка на документите.
Подавам 4 банкноти по 20 долара, които бях изтеглил от банкомата на първия етаж.
– Оффф, ама нямате ли точни?
– Не, госпожо, нямам.
– Офффф, я да видя аз дали ще имам да ви върна. Да, май имам. Заповядайте.
– Благодаря. А ще мога ли да ви попитам един въпрос за издаване на шофьорски книжки – знам, че това не може да стане при вас – и пълномощното, необходимо за това?
– Не, аз не знам нищо, не съм чувала. Ние се занимаваме само с паспорти.
И тогава разбрах смисъл на единият долар “такса за обработка на документи”. Госпожата измъкна изпод бюрото един кочан с квитанции, премести листчетата индиго и ми написа – ръчно, с химикал – два квитанции за таксите, които съм платил на консулството. Не бях виждал индиго с години, но и това ми се случи :). Попълних едно пълномощно за получаване на готовите документи (“след около поне 3 месеца ще стане, не по-рано”) и благополучно напуснахме консулството – без да получаваме строеви команди този път.

Според Медиапул цената за оборудване на едно гише за събиране на биометрична информация в българско представителство в чужбина е 300,000 лева. Хардуерът, който аз видях в Торонто, е: цифров фотоапарат Canon SD1400IS ($200 по цени на дребно), електронен четец за подпис Topaz Systems Inc. ($100), скeнер за пръстови отпечатъци (около $200); параван, стойка за прикрепяне на апарата към стената, три луминисцентни осветителни тела (да кажем около $400 за трите); компютър за връзка с центъра ($1000). Ако прибавим и $500 за монтаж и окабеляване, получавам цена около $2500. Явно един лиценз за софтуера, който прави цялата система да работи, излиза над $150000.

Aко само можех и аз да съм в бизнеса със софтуер за държавни поръчки…

4 thoughts

  1. Хубава история. Много точно си написал всичко и доста в детайли( затова и се връщам тук редовно да чета интересни неща 🙂 ). За мое разочарование, бъркотията с марка “Произведено в България” се е пренесла доста успешно отвъд границите на татковината. А иначе подобни истории като тази ми се случват(и не само на мен) поне по веднъж на седмица(в България, разбира се).

  2. Поредният бахмаамувизъм в чужбина. Тук човек свиква и самият той става бахмаамувист от класа. Явно отвикваш все повече 🙂

    Защо не се откажеш от това “гражданство”?

  3. @Дончо: Все още не се отказвам от това гражданство, защото ще ми представлява проблем за някои неща.
    Просто не ми е ясно защо все още влачим такива отношения (служител-просител) като още от комунистическо време – толкова е просто това да се промени. Явно обаче това е дълбоко вкоренено в доста хора 🙁

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *