Преживявания с местната “бюрокрация”

Покривът на гаража ми е вече доста скапан. След всеки дъжд, а особено след градушка (каквато падна няколко пъти през последните няколко седмици) намирам доста асфалтов прах на бетона около гаража – а и като съм се качвал на покрива,мога да преценя, че е време да се сменя. И ще си свърша това самичък с помощта на приятели – главно с Рич, чийто гаражен покрив сменихме преди две седмици и сега и двамата сме майстори 😉 .

Преди седмица бях влязъл в уеб-сайта на местната управа на нашето предградие, за да прочета какви са техните изисквания, как ще се избавя от стария покривен материал и прочее. Стана ми ясно, че ще трябва да наема контейнер за боклук, защото местните боклукчии няма да ме оттърват от [може би] 1 тон боклук от стария покрив… Доколкото разбрах от раздела на Инспектора по сградите, май се изисква и Разрешение за строеж. Попитах и съседа ми отляво, който пък е началник на Department of Public Works (занимават се с ремонти по улиците, извозване на боклука и прочее комунални дейности) – и той също ми каза, че ще ми трябва разрешително. Въздъхнах, разпечатах си молбата от сайта, попълних я и вчера сутринта се запътих към кметството да я подам.

Рядко трябва да се разправям с местните власти на място – обикновено всичко върви по пощата. Поне кметството ми е на път за работа. Паркирах си колата през него в 9:28 – те май отварят в 9 – и попитах охранителя къде точно се подават молбите за Разрешително за строеж. Оказа се, че е на долния етаж – там, където е и клона на местния КАТ… Влязох в кабинета и се наредих на “опашката” пред секретарката – тя говореше с някакъв друг човек. Приготвих се да поизчакам, но тя прекъсна разговора си с човека (!!) и ме попита за какво съм там. Показах й молбата, обясних, че не съм строителен предприемач, а собственикът на къщата, и ми трябва разрешително. Тя ме упъти към шефа си – самият Building Inspector – който седеше зад компютъра си с явно зает вид. Подадох му молбата и му обясних, че съм разбрал от уеб-сайта, че ми трябва документ от тях. Той ме погледна и каза “Разрешително ти е необходимо само ако сменяш покрива на къщата. За гаражния покрив не ти трябва нищо – просто действай”, след което ми изхвърли молбата в кошчето. С намигане ми каза да съм викнел съседа (неговия колега) да ми помага и ми пожела приятен ден.

Общо време, изгубено в бюрокрация – 4 минути за попълване на молбата и 5 минути в кметството. А предградието, в което живея, не е съвсем миниатюрно – по данни от последното преброяване преди няколко години населението е малко над 16,000 жители. Точно така си представям винаги “държавните” служители – избрани са там, за да вършат работа на нас, хората. И няма значение, че аз съм само един от седемте хиляди собственици на къщи в предградието – достатъчно съм важен за тях, че инспекторът може да отдели няколко минутки да си поговори с мен, въпреки че е “още” 9:30 сутринта.

Харесва ми да живея при такива условия…

14 thoughts

  1. Цитат: “Харесва ми да живея при такива условия…”

    Нали… :-Р

    Поздрави

  2. Драги Владо,

    Оставаше и да не ти харесва:)

    Желая здраве на цялото ти семейство!
    Я.

  3. В края на миналата година си смених квартирата, от там – и квартала. И с моя Лъчо се хванахме да си сменим временните адреси. Заредени с търпение се упътихме към районното кметство една работна сутрин. То се оказа на няма и 10 минути пеша от нас. Там нямаше никакви опашки! Охраната ни упъти веднага къде е гишето. Учтиав служителка ни даде бланки, посочи ни и касата за да платим една малка такса. След няма и 10 минути, прекарани в кметството, бяхме вече регистрирани на новия си адрес.

    Само дето се заредихме с търпение 🙂

    П.С. После четох, че нашето кметство е едно от най-добре функциониращите в София, така че може и да съм попаднала на изключение от правилото. Но съм доволна! Между другото и смяната на лична карта в Пловдив също мина много бързо и без проблеми. Мисля, че вече и на нашите общински чиновници не им се позволява да ни размотават излишно.

  4. У нас, специално кметствата и общините не са държавни институции, а местни – контролират се от кметовете. Напоследък (няколко години) тече акция за “обслужване на едно гише”, създаване на специални информационни центрове, удобни за гражданите и т.н. Така на много места резултатите са добри и бюрокрацията е намалена.

    Другаде разбира се двайсе и първия век още го очакват 😉

  5. Мечтая си да живея при такива условия… тук, в България! О-о, ако консенсусът у нас се състоеше от мечтатели!…

  6. Неотдавна ми дадоха да заверя един протокол в НЗОК, понеже и без друго минавах през оня район. Цялата работа отне 15 минути. Или чиновниците са станали невероятно ефективни, или напливът е сутрин (аз се изхитрих да отида следобед). А какви истории съм чувал за това място само — майки припадали, баби получавали удар докато чакат…

  7. Не помня кога ми беше последния сблъсък с държавната администрация…. А, да, на митницата преди месец-два!

    Е, мина сравнително бързо, но имаше дразнещ момент: чакане от 5-10 минути лелите да се наговорят, та да ми обърнат внимание. Опашката не беше повече от 4 човека, но явно разговорът им е бил ужасно интересен. Но и за Пощенската станция на митниците в СФ се говорят легенди, така че… да си имаме уважението 🙂 🙂

    Моето общо впечатление е, че бавно и полека работата в държавната администрация се оптимизира и забързва. Но имат още много работа, докато станат “нормални”.

  8. @Peter, Yassen: Нали 😉
    @Ирина, Longanlon” Радвам се, че нещата в БГ почват да се променят. Защото всички знаем, че такива “незабележими” дреболийки правят много за това да възприемаме живота по-добре.
    @Маркуча: Късметлия си бил май 😉
    @Дончо: Аз ли ти бях пращал нещо, че ходи да се разправяш с митници…

  9. Административните проблеми в Америка наистина се решават лесно и бързо. Радост за душата. От друга страна потвърждавам, че и в България нещата напоследък вървят много по-добре: не само че няма много опашки, но и служителите по данъчни служби и прочее са сравнително любезни и всичко минава безболезнено.

  10. Брей, какви патриоти! Браво! Хубаво е да милеем за нашето си, и аз милея. Нещо повече, и през ум не ми минава даже да напусна страната или да си пратя децата в чужбина, ама нямам нищо против да се поразходя из странство (ама не мога, само си мечтая).
    Обаче не съм от тия дето си слагат розови очила. Тъжничко е у нас, повярвайте ми. Опашките не стихват – дори и през 2008 година. Ама и любителите им не свършват, при това далеч не само от пенсионери се образуват опашки. Не ми се вярва, не искам да го вярвам, ама е факт – не само в държавните и общински администрации, но и в частните компании. И знам защо е така: едни българи (служители, началници и всякакви там “отговорни и безотговорни” хора) искат да си съхранят рахътлъка за сметка на други българи (едни други се лъжим!) – зависи от коя страна си (днеска аз се редя на опашката, утре си ти – сантиментален спомен от времето на дефицита и тоталната манипулация, вж. М. Жванецки).
    Лично аз се боря “със зъби и нокти” никой да не ми краде от краткото време, за което съм на тази планета и много се дразня от тия дето имат на разположение цялото време на вселената. Още в 2000 г. се “изхитрих” да си направя личната карта и паспорта (шофьорска книжка нямам) по Интернет и така не ми се наложи да вися на километричните нестихващи опашки. През 2002 чаках като улава да си подам годишната данъчна декларация в данъчното, а от следващата – по пощата, докато преди 2 години се сдобих от една промоция с цифров подпис и така си реших проблема по най-добрия начин. Битовите ми сметки ги плаща банката (когато има пари в сметките ми). Във всички случаи, когато се предоставят услуги online си ги ползвам и не си губя времето по опашки. Когато нямам пари в брой (а случайно ми се намират в сметките, достъпни с дебитни карти) плащам с карта (в противен случай – с кредитна), ама “продавач-консултантите” в много “обекти” хич не обичат (дори съм попадала на такива дето крият POS-устройствата) и клиентите в магазина ме гледат накриво (тая пък к’во се прави на важна). В един такъв магазин след като продавачките се позатрудниха доста, за да ми вземат парички от картата след 2 седмици сложиха банкомат до входа на магазина…

  11. Бюрокрация ли? Ви се шегувате. Няма такова нещо. …Грешка.. Има, ама аз го наричам малко по по-друг начин

    Началническа маниа, или синдром , ако така ви по-харесва

    Впечатленията ми са съвсем пресни (началото на юни). Леля ми значи решила, че понеже, аз съм единствената и племенница без имоти в БГ (а то затова си имам добри причини, ама мога ли да троша хатъра на жената), та решила да ми приписва апартамента си.
    Дотук добре, примирих се аз, и започнах да се движа по бюрократичното трасе, с цел събиране на пълен набор документи. Успях аз за рекорден срок, не ме питайте колко ми е коствало нерви и финикийски знаци.

    Та, да си дойдем на думата за горенаименования синдром. Много полезно се оказа, че аз доста бързичко се ориентирах в атмосферата, като се има в пред вид че страдам от много разпространената (и остро заразна болест, но само в едната посока) болест “бюрократикус акутикус превия”. Забелязах аз че разни низши чиновници и особено представителите на тази нова прослойка, наречена ‘охрана’ са особено чувствителни на тема кой-коли-кой-беси, и незнайно защо решават, че от тях зависи съществуването на цялата организация над тях. Можете да си представите моето учудване, че аз не мога да бъда допусната във владенията на съответното данъчно отделение, ако не представя достатъчно валидна и финансово обезпечена причина, като съответно представител на същата тази охрана, решава, дали аз ще бъда обслужена, от кого и кога (а кога в случая с мен беше най-важното).

    В случаите на нисши чиновници, обикновено поучавах убийствен поглед, който в превод звучеше: Защо ме карате да работя?, и за наказание се налагаше да вися пред гишето по 30-50-180 минути, и да бъда принудена да стана свидетел на неумело и неграмотно ползване на елементарна офис техника, или по-точно ‘кюмпютар’ , както се изрази една облечено и гримирано като к**ва същество, което искаше да ми докаже нещо, но май го и беше яд, че аз не разбирах за какво става дума, разбирай, че не желаех да си извадя пормонето и да ускоря нещата.

    И един по стар случай, 15 години назад, когато ми се наложи да си вадя дубликат на акта за граждански брак. Значи, отивам аз в община Триядица по обедно време (разбирай през другото съм на работа) и ме посреща една полу-намусена лелка. Обяснявам, аз каква ми е болката, и тя ми вика ‘трябва да платите” Аз готова, обаче….. не е толкова лесно. Значи там на стената има някакво листче, на което пише п-цифрен (‘п’ клони към безкрайност)номер на банкова сметка. И тази банкова сметка е в клон на ДСК, отстоящ на 10-15 минути дали пеша, дали с транспорт все тая.
    Стана, ми ясно че няма да се работи него ден, и тръгнах по мъките. Добирам се до заветното ДСК, влизам, трябват ми 10тина минути да се ориентирам , че аз по банки много, много не ходя, по разбираеми причини, нямам какво да спестявам там, и вижам хората пишат разни работи на едни бланки. И аз така. Да, ама Не. редя се на опашка, стигам до гише, и се оказва, че не съм направила 2 други, жизнено необходими неща. не съм попълнила въпросната бланка в 3 екземпляра (а къде го пише това?) и не съм си платила такса от 2 лева, която е необходима за да ми вземат въпросните 10 лева за дубликата. Леле как съм могла… Гузно се понасям назад, и след неколкократно висене по други гишета успях – има няма ми отне 2 часа.
    Стиснала вносната бележка до сърцето си се понасям обратно към общината, мечтаейки си как ще стисна в ръка заветния акт, но не би. Значи дубликати се издавали само сутрин… как бе хора, за един дубликат искате да си взема 2 дена отпуска ли, що ли? Това е.
    Но, разбира се това не беше последната изненада за деня. Все пак полу-намусената лелка, реши да симулира някакво усилие, и ми поиска оригинала, след което започна да се рови в някаква дебела книга. Рови се тя 10-15 минути, при което на мен започнаха да ми се охлаждат краката и да не ги чуваствам вече. От притеснение де, да се си помилите че съм била на път да почна да буйствам. И в един момент лелчето вика.
    -Ми то вашия акт за брак го няма
    -Как така – викам аз пищисана, да не би да искате да ми кажете, че аз до момента само съм си въобразявала че съм била омъжена/
    Леле какви мисли ми минаха тогава през главата, че аз заминавам след няколко месеца за чужбина, и това променя ситуацията и разни други тревоги леле, мале, ами сега

    Добре че лелчето беше упорито та търси, търси, и най накрач го намери, разбира се номера му сбъркан, и няма да се отплесквам повече, важното е че свършихме работата, че иначе лошо. Това че ми отидоха 2 дена и бая количество нерви, не го броиме

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *