На поход в Letchworth Park

Отдавна се опитвахме да се разберем с едни приятели – Heather и Greg – да направим някой поход заедно. Те имат две деца на възраст 5 и 3 години, които доста добре се разбират с нашите ;-). Мислехме се да ходим на Adirondack Mountains този уикенд, че се събират доста почивни дни, но не стана. Та вместо това отидохме на Лечуърт.

Letchworth State Park… За пръв път чухме за него още първия месец, след като пристигнахме в USA. Само на около час и половина път с кола от нас е. А определено има гледки, които си заслужават пътуването. Сутринта минахме през Грег да ги подберем. Гледахме да тръгнем колкото е възможно по-рано, защото си мислех, че паркът може да е пълен около празничния уикенд. Стигнахме малко преди 11 часа. Изобщо нямаше посетители… Оставихме си колите на долния водопад и отидохме да търсим пътеката – бяхме решили да си направим един бърз поход. За последен път бяхме ходили до там когато децата бяха още доста малки и не можахме да походим наистина, но поне видях откъде почва една от туристическите пътеки. Та сега тръгнахме от същото място с намерение да се поразходим малко и като видим, че децата почват да се уморяват, да се върнем. Пресякохме Genesee River по един каменен мост и тръгнахме нагоре. На входа на парка, където си платихме дневната такса, ни бяха дали една карта с пътищата и пътеките в парка, та я използвахме за ориентировка. Пътеката през гората беше супер – нямаше много камъни. След около 15 минути излязохме на един асфалтов път и продължихме нагоре. Искахме да видим дали ще можем да стигнем до ж.п. моста, който е една от главните атракции на парка. След малко ходене по пътя стигнахме до място с добра видимост и направихме няколко снимки. Показахме на децата откъде сме тръгнали и продължихме нагоре. След още десетина минути намерихме отклонението за пътеката, която по карта трябваше да ни доведе до моста. Тръгнахме по нея. В началото беше доста широка и равна. По едно време се озовахме на ръба на самия каньон. Нямаше нито табела с предупреждение, нито перила… Много неамериканско :-). И малко след това минахме покрай едно блато, където децата видяха една костенурка на припек. Пътеката коренно се промени – явно пресичахме свлачище, защото навсякъде имаше кал и беше доста трудно да се върви. Взехме да си правим планове да пресечем каньона по жп моста (даже и с децата), за да ги оставим на полянката, където искахме да ядем, а ние с Грег да се върнем по една друга пътека да докараме колите. Ама нещо не ни излезе сметката – озовахме се не на моста, а под него. Отидох да видя дали ще можем да преминем по основите му, но от другата страна имаше отвесна скална стена… Не стана. Поне си направихме малко снимки на бетонната основа на моста, точно над горния водопад. Никога не бяхме стигали дотам. Оказа се, че за да стигнем до другия бряг трябва още доста да повървим, да излезем от парка и после пак да се върнем в него. Накрая бяхме доста капнали. На всичкото отгоре трябваше да нося децата – първо едното, после другото. Ник е вече към 30 кила и малко трудничко става… Ама добре се натоварихме. Слязохме по стълбите към полянката, оставихме жените и децата да пазят една маса, до която имаше свободно барбекю, а ние с Грег си направихме една разтоварваща допълнителна половинчасова разходка, че да се върнем обратно и да приберем колите. Бяхме домъкнали доста храна, но си я заслужихме – по груби пресмятания с картата бяхме минали към 8 километра – с четири деца. Чак се учудих колко издържаха. После се отпуснахме под едно дърво да релаксираме и да се забавляваме. Ник и Вик поиграха бейзбол – много им се удаваше. Аз ритах футболна топка. Малко преди да тръгнем докараха един балон, с който возят туристи над парка. Аз си мислех, че ще е нужно доста време за надуването му, но от отварянето на вратата на ремаркето до състояниетоНадут балон, готов за излитане” минаха не повече от 25 минути. Качиха към 10 човека вътре и излетяха… Минаха над водопадите и после се издигнаха доста нависоко. Почудихме се с Бо колко може да струва това удоволствие. После намерих цената в списанието, което също ни връчиха на влизане в парка – $199 на човек. Но може би си струва.

Походът ни хареса много. Зарекохме се с Грег да идем поне още един път до края на лятото и да пробваме друга пътека :-). А есента определено пак ще се идва когато листата почнат да се обличат с есенните си цветове!

3 thoughts

  1. Много ми хареса! Особено снимката на Бо, на която се вижда мостче зад нея. В един момент получих едва ли не дежа-ву от нашите разходки из Родопите, макар това да е на другия край на света!

    Имаш ли представа кога са ги строили тези мостове? И защо? САЩ е млада държава, това едва ли е останало от индианците? Или е направено нарочно и видът на моста е такъв единствено с цел туристическа атракция?

  2. Така е, Дончо. Навсякъде човек може да намери хубави места.
    Ще трябва да попрочета още история на парка. Иначе погледнах набързо онзи ден и видях, че мистър Лечуърт купувал та купувал земя и май в началото на ХХ век я подарил на щата Ню Йорк. Така че мостчето може би е някъде оттогава. Но е строено специално заради пътеката май – защото това е единственото такова мостче в целия парк, без да броим ж.п. моста естествено (но за него знам – този металният е строен през 1875, на мястото на някакъв друг подобен, но дървен, от началото на ХIХ век).

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *