July Morning (1990)

Напоследък в доста блогове и новинарски сайтове виждам материали от и за Джулая. Вече нищо не знам за него, освен това, което мога да попрочета оттук-оттам. Но пък си имам спомени ;-). През 1990 г. свързвах July Morning предимно с Uriah Heep. Но когато се връщахме от Златни пясъци ( от втората абитуриентска вечер) със Стефан и Светльо, качихме един стопаджия от някъде след Варна за Несебър. Вече съм му забравил името, но беше родом от Иран и беше от хипарията. Та се разговорихме, щото и ние дънехме в колата разни музики от 70-те (след като бяхме вързали на Чефо уокмена с една жица към +12 V от колата, че нямахме батерии). Та той ни каза за този “празник”, който тогава се провеждаше на кея във Варна и никъде другаде. И ние се навихме да отидем.

Май тръгнахме на 29 юни сутринта от Пловдив. Бяхме само двамата с Чефо. Предишната вечер спах при него в гарсониерата в северната част на Пловдив и към 6 сутринта хванахме един от първите тролеи. Към 7 часа бяхме на Скобелева майка и почнахме да махаме. Стана 8 часа. Нищо. 9 часа. Пак нищо. Помъдрувахме малко и приложихме стопаджийско правило номер 3 (“Почти никой няма да качи две момчета наведнъж”) – разделихме се. Аз останах в началото на отбивката (на старото шосе за Бургас), а той отиде в края. И не след дълго една ЗАЗ-ка излезе от Пловдив и спря пред мен. Аз естествено веднага попитах “Абе ще можем ли да качим и ей онзи другия момък” и шофьорът, едно младо момче, се съгласи. Едвам намерихме място за багажа на задната седалка до мен и той настъпа газта. Каза ни, че отива в Несебър. И ние бяхме за там! Очертаваше се бърз стоп. Почти никъде не спряхме по пътя. Е, само по едно време шофьорът палеше някаква цигара и малко щеше да обърне ЗАЗ-ката, че слезе от пътя с двете гуми, но ни се размина. Няколко часа по-късно ни остави точно на Стария Кавак в старата част на Несебър. Това май ни беше най-директният и бърз стоп с Чефо. Помотахме се малко из града и отидохме в края на Несебърския плаж, където щяхме да спим. Но това си ни беше обикновеното място за спане през 1989-1990. Тогава нямаше толкова хора по плажа, а и почти нищо не беше застроено. Не беше като сега :-(. От тези времена ми остана една от най-красивите гледки, която съм виждал – как слънцето изгрява сутрин иззад Стария Несебър и шпилът на една от църквите постепенно се окъпва в светлина. Опаковахме си спалните чували на сутринта, поокъпахме се в морето и лека-полека тръгнахме към морската гара – бяхме си наумили да хванем Кометата до Варна. Май и двамата никога не се бяхме качвали… На края на моста между новия и стария град видяхме трима момъка, които си бяха лика-прилика с нас – раници, чували и скъсани дънки. Заварката стана веднага – оказа се, че и те са за Джулая и отиват на морската гара. Стигнахме до гишето за билети и установихме, че трябва да изчакаме към час и половина – Кометата първо трябва да тръгне от Бургас, да видят колко билета ще останат и тогава почват да ги продават по другите спирки от маршрута. Понеже бяхме първи, не искахме да си изтървем реда и бързо стигнахме до разрешение – единият от вече петчленната тумба постла един спален чувал под гишето и се просна на него да пази ред, а другите четирима почнахме да цакаме карти. Никой естествено нямаше лист или химикал да пишем, но Чефо бързо разреши дилемата, като намери отнякъде една динена кора и парче стъкло. Писали ли сте някога по този начин, а?? По едно време се появиха и други кандидат-пътници и май нещо взеха да роптаят против лежащия на чувала, но касиерката ни защити :-). Ама ние нито аларма вдигахме, нито пречехме на някого. Даже успяхме да си купим билети. Но на влизане в Кометата един от служителите не искаше да ни пусне, докато не си облечем ризи. Е добре де – облякохме се. Задният салон на Кометата си приличаше на Джулай – беше пълен с ОЧЗ-та… Ние можахме да си намерим място отвън на балкона на кърмата и така си изкарахме до Варна – изобщо не ни се влизаше вътре. Красиво Черноморие си имаме! След известно време влязохме във Варненското пристанище и видяхме доста джулайци, които вече заемаха място по кея до фара.Слязохме от кометата и малко се пошматкахме из Варна. После се озовахме в Морската градина. Тя на нищо не приличаше – навсякъде по тревата разпънати спални чували и по тях разни с големи коси и бради се разположили… Варненци заобикаляха отдалеч. Май и разни огньове имаше накладени… Като стана по-тъмничко, се занесохме и ние към кея на фара. Там човек не можеше да се размине от хора – насядали и налягали навсякъде. Оттам се чува китара, от другия огън – касетофон. Ние бяхме доста поизморени, пък и щяхме да спазваме традицията с ранното ставане, та си намерихме две местенца до стената на кея, проснахме чувалите и легнахме. Даже можахме и да поспим малко. Но по едно време Чефо отиде да напои рибите. Аз в просъница гледам някаква мадама как върви и изведнъж – “Я, чувал” – и се настани вътре. Върна се Чефо, видя заетия си чувал, попочеса се по главата и заяви “Ако искаш стой, ако искаш недей, ама аз съм вътре”. На сутринта всички се раздвижиха още преди изгрев слънце. Качихме се горе на стената да гледаме. Всички касетофони и китари взеха да свирят July Morning по едно време. И слънцето изгря. Доста хора се бухнаха да плуват барабар с дрехите… Party mood отвсякъде. Това и беше празникът де – повод да се съберат доста хора със сходни убеждения от всички краища на България.

Сега не знам докъде е стигнало всичко. Вече имам други интереси. Но си мисля, че преди доста години нещата ставаха доста по-спонтанно от сега. А може и не времето да ми е причината, а възрастта. Но все още пазя някой и друг спомен от минали години, въпреки че сме вършили щуротии :-).

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *