Посрещачи

Днес ходихме пак до летището в Торонто да посрещнем майка ми. Колко бързо си литнаха два месеца… Чудехме се кой точно да ходи, но накрая се натоварихме и четиримата в колата. На отиване карахме доста бързо, само дето изходът за летището бил затворен (разбрах го от една табела на 20 км преди самия изход, и то поставена преди друг изход, за една алтернативна магистрала – някой май ще да се е замислил, че да организира нещата точно по този начин 😉 ) и трябваше да минем по път, който не познаваме. Но навсякъде имаше табели и се оправихме. Стигнахме точно навреме. Почакахме само около 10-15 минути и майка ми излезе с куфарите. Натоварихме се на колата и хайде обратно. Но на връщане попаднахме в няколко поредни задръствания на магистралата – общо около 20-25 километра се влачихме. Но честно казано не видях никой да кара опасно, зле или просто да се прави на тарикат. Да, хората сменяха ленти постоянно (и в това число включвам и себе си), но никога с умисъл да засечеш другарчето или да му направиш сечено. И уж понякога 3 ленти с коли се движеха в куп с около 80 км/ч, но въобще не чувствахме някаква опасност, а само малко нерви от постоянното ‘тръгни-спри’… Човек наистина оценява предимствата на автоматичните скорости в такива ситуации.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *