Обратната връзка в образованието

Нито една група дейности, в които има взаимоотношения между две или повече основни групи от заинтересовани лица, не може да се развива и проспесира без наличието на механизъм за взаимоконтрол, или обратна връзка, между групите. Образованието също не трябва да прави изключение.

Каква е ситуацията, която аз си спомням от България? Механизмът на групата учител се състои в писането на оценки срещу знанията и уменията, показани от група ученик. Тази система важи и при средното, и при висшето образование. Едно време имаше и оценка за поведение, но по едно време беше обявена за комунистическа измислица и отпадна. Минусът на сегашната система обаче е че обратната връзка в посока ученик-учител липсва. Учениците нямат механизъм, по който могат да оценят работата на учителите си. Преместването в друго училище също не е за предпочитане, защото поне доколкото съм чувал, различните училища могат да ползват различни учебници и прехвърлянето не винаги е гладко. А и при училищен бюджет, определян на равнище държава, разликата от училище до училище не винаги е огромна. За да се развиват и учителите, и учениците, е желателно да има система за обратна връзка, която да се ползва по приличен начин (а не за изнудване) и от двете страни.

Аз бях лошо изненадан, когато разбрах за наличието на такава система в американския университет, в който ме приеха преди години. Трябваше да си плащам образованието, но ми предложиха “стипендия”, която в последствие се оказа тип “компенсация за свършена работа като младши асистент” (Teaching Assistantship).

Имах задължения и работа за вършене – бях назначен за младши асистент на единия от професорите и трябваше да водя по едно или две тричасови упражнения всяка седмица – решавах задачи за студентите, обяснявах им това, което не са разбрали на лекциите, давах им заданията за домашно и проверявах домашните. Трябваше да се подготвям за упражненията, защото въпреки че водех “Електрически вериги”, трябваше да свикна с американската терминология, начин за чертане на схеми и т.н. Работата около това асистенстване ми отнемаше между 15 и 20 часа седмично. Освен това трябваше да ходя на собствените си лекции и упражнения, да пиша домашни, протоколи и проекти всяка седмица, а на всичкото отгоре да се занимавам и с научни изследвания ;). Нищо чудно, че в началото ми се дойде малко нанагорно, особено след като очакванията ми бяха за нещо мъничко по-натоварено от това, на което бях свикнал в Техническия Университет. Тъй като бях водил упражнения за един семестър и там, в Пловдив, очаквах отношението на студентите да е много подобно на това, което бях видял в ТУ. Тук също не познах – и то сериозно. Може би защото студентите трябва да си плащат (а стипендиите са много минимални и почти несъществуващи докато се учи за бакалавър), може би и заради нещо друго, но всички бяха много заинтересовани от упражненията. Идваха подготвени, задаваха въпроси и активно участваха в обсъждането на решените от мен задачи. В началото изобщо не разбрах, че отговорността да държа студентите заинтересовани от предмета, учението и университета е и моя. И бях малко неприятно изненадан, когато по средата на семестъра професорът ми връчи един топ с формуляри, които студентите трябваше да попълнят в стаята, докато аз ги изчаквах отвън. В тези формуляри имаше различни параметри, по които те трябваше да ме оценят като тяхен асистент – колко знам материала, идвам ли подготвен на упражнения и т.н. Същата процедура се изпълнява и на края на семестъра.

И какво от това, бихте попитали… Ами понеже винаги има кандидати за асистенти (и за парите, които идват с това), в края на семестъра оценките на студентите се разглеждат от факултета или катедрата и на асистентите с ниски оценки просто не им се предлага да вършат същата работа и следващия семестър. Просто и ясно. Ако не си го разбрал в самото начало, вината си е твоя и няма какво да се оплакваш, ако сам си се издъниш – когато 20 или повече студенти са единодушни в оценките си за асистента, явно проблемът е в асистента.

Професорите се оценяват по малко по-различна система, не непременно пряко от студентите. Тук обаче лекциите се избират от студентите – виждаш кой води даден предмет в даден семестър и или се записваш при него, или изчакваш същия предмет на следващия семестър – с различен преподавател. И ако лекциите на някой професор не се котират сред студентите, той няма да може да остане да векува в университета – или поне не като преподавател.

Аз се усетих по средата на семестъра да започна да гледам по-сериозно на асистентството си, иначе щях да се издъня сериозно. Оценките от студентите ми помогнаха много да преосмисля целия процес и отношението асистент-студент.

А оттогава си научих урока и на всяко ново място гледам да направя добро първо впечатление на хората около мен – защото в противен случай няма да мога да се задържа на мястото.

6 thoughts

  1. За пореден път се убеждавам, че хората всичко са измислили и не е нужно да се дялка 8-ъгълно колело от камък тук у нас.

  2. и в НБУ има такава система за оценяване, но надали резултатите водят до директно уволнение на некадърните преподаватели

  3. Драги Владо,

    Преди няколко години завърших Сф университет и почти веднага след това водих упражнения във факултета, който ме изучи. Четейки, коментара ти ми се дорева. Защо ли?

    1. Защото неколкократно с богат доказателствен материал се опитвах да накарам професор да задължи свой асистент да си свърши работата. Без успех. Върхът на студентската ми кариера бе следният случай:

    Ясен: Г-н Асистент Х, настоявам да ни промените оценките. Както се вижда от тези десетки листове тук (бяхме събрали изобилен доказателствен материал), задачите са решени верно и не следва оценката да е слаб (2).

    Асистент: Аз вместо да се разправям с теб, що не ти плесна един шамар.

    Емил (мой колега): А кубинка в зъбите?

    Великолепно, нали?

    2. Защото като станах асистент, осъзнах, че лъжа децата. Учех ги на безумни идиотщини, абсолютни непригодни за нищо безмислици. И накрая изпит създаден, така че да се получи гаусово разпределение. Всички имаха около 4 и колкото да учиш 6 не се изкарва. Две също – пазим студента.

    Напуснах. Не мога така да лъжа. Няма и смисъл.

    =========

    Веднъж един модерен 70 г. професор ни даде да оценим него и асистента му. Питах десетки колеги и всички бяхме поставили двойки на асистента му и около 4 на професора. Резултат? Мхм, не забелязах асистента да спря да идва мъртво пиян на упражнения, ако изобщо се появеше. За сметка на това пишеше оценки и изпитваше…

    Отнесох се. Травмиран съм:))

    Сърдечни поздрави!
    Ясен

  4. @Веселин: Така е, да… поне в много случаи.
    @nname.org: ДО каквито и резултати да води обратната връзка, ще е по-добре от нулеви резултати и свързаното с тях развяване на байраци 🙂 .
    @Ясен: Съчувствам ти. Кофти е да си в такава обстановка. И точно чувството за подигравка от страна на подобни индивиди и усещането, че си безсилен да промениш текущата система с действията си, карат много хора – включително и мен – просто да скъсат с настоящата действителност.

  5. Има огромна разлика между evaluations от страна на студенти, и то в американски университети, и от страна на ученици, и то в български гимназии. Всеки който си има представа какво е българското училище в последните години разбира защо.


    Коментарът е транслитериран от администратора. Моля пишете на кирилица.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *