Half Dome, втора част (следобяд)

С доста усилия стигнахме до края на гората по обяд – пътеката стига до основата на Малкия купол (Sub Dome). Седнахме да починем и да похапнем малко, че не бяхме яли още от първия водопад. Винаги си се учудвам как така изобщо не ми се яде много по такива дълги походи, въпреки че зорът е голям, а и бяхме изгорили поне към 2000 калории да се качим до там с раниците. Фонг беше казал още при тръгването от долу, че идва с нас не за върха, а за упражнението – имал неприязън към височини и не пожела да се качи по-нагоре. Това дойде добре за мен, защото оставих голямата си раница в “базовия лагер” при него и тръгнах само с 0.75 литра вода, фоточантата и двете щеки за ходене.

Първото изкачване след гората отнема само около 20 минути, но отдолу изглежда страховито и почти невъзможно, особено след близо 8.5 мили ходене по пътеката. Изкачването на първата половина на Малкия купол става по стъпала – пътеката е култивирана и има стълба.


На половината път по Малкия купол обаче стъпалата се изгубват, а с тях и пътеката – трябва да се продължи нагоре по гранита (по възможност по по-равната му част) в генерална посока големия връх – въжетата почти не се виждат поради стръмния склон на малкия връх. Там трябва да се внимава много, защото и от северната и от южната страна има пропасти. Тук оцених помощта на щеките – металните им върхове се захващаха здраво в гладката скала и ми помагаха много с изкачването. Само с две почивки можах да се изкача до седловината между двете гранитни грамади и въжетата се откриха пред очите ми!


Честно да си призная, картинката е много по-страховита на живо отколкото се вижда на снимката в статията в Wikipedia. Въжетата са доста дълги и се вият нагоре по гладкия гранит. Горният им край изобщо не се вижда от седловината. Чудех се каква ще е организацията на слизане и качване, но както се вижда на следващата снимка, такава почти няма – като се погледне отдолу, изкачващите се нагоре ползват дясното въже, а слизащите – лявото. В кратките периоди, когато никой не идва срещу вас, можете да ползвате и двете въжета едновременно.


Доста се учудихме, че обикновено загриженото за безопасността на своите граждани американско правителство не е поставило даже табелка с предупреждения за сериозността и опасностите, свързани с прехода по въжетата! Единственото, което човек може да прочете преди да тръгне нагоре, е предупреждение да не се изкачва върха при наличие на гръмотевици или гръмотевични облаци в околността – разбирай до хоризонта. Металните въжета върху голата скала действат като гръмоотвод, а доколкото знам, Half Dome е най-високият връх около Йосемитската долина и е много по-вероятно да привлича гръмотевици. Преди доста години няколко туристи са загинали в гръмотевична буря на върха… Огледахме небето наоколо – главно синьо, с няколко бели кълбести облаци – няма опасност. Прибрах апарата в чантата – не исках да рискувам да го изпусна по скалата – сложихме ръкавиците и тръгнахме нагоре по въжетата.

Въжетата и носещите колонки са поставени в скалата от края на май до началото на октомври, след което се свалят за през зимата – гладкият гранит на връхния купол е идеална предпоставка за образуване на лавини, които биха отнесли и въжетата, и колците. Двете въжета са на разстояние около метър едно от друго. Колчетата са забити в скалата, а между всяка двойка има поставена една дъска, закрепена за тях с две П-образни скоби от ламарина – на тези дъски човек може да си почива, защото може да постави стъпалата си във водоравно положение. Системата е следната – изчаква се на някоя от дъските качващият се от горна страна да освободи следващата позиция, ръцете около десния кабел и следва издърпване нагоре до следващата дъска. Колците са на около 3 или 4 метра един от друг, но скалата е с наклон между 30 и 50 градуса (по моя много субективна преценка) и необходимите усилия изобщо не са малко. Благодарях на Фонг наум за това, че можах да оставя голямата си раница при него. Човек трябва да се разминава и със слизащите надолу хора, което е свързано с доста говорене – и на всеки няколко колчета установявах, че устата ми е напълно пресъхнала. Понеже човек винаги трябва да има поне една ръка, здраво държаща въжето, ваденето на бутилка вода от наколенния джоб на шортите, развиването на капачката, отпиването и обратните операции по прибиране на шишето трябваше да се извършват с голямо внимание и немалка доза фокуснически умения ;-). Притеснявах се да не получа някой мускулен спазъм докато съм на въжетата, но това ми се размина!

Ще повторя още един път – това изкачване не е за хора със страх от височини. От двете страни има пропасти от почти отвесни гладки скали с височина по 1400 метра. Само назад по въжетата падането е 100 или 200 метра, но резултатът от него пак може да е сериозно нараняване. Някои от колците играят нагоре-надолу в дупките си – само по сантиметър или два, но усещането не е от най-приятните – все пак тези забити в скалата метални пръти с ухо, през което минава въжето, са единственото нещо между живота ви и бездната отдолу. Влязох в ритъма на качването, но една мисъл почна да гложди съзнанието ми – “А какъв е моя План Б в случай, че въжето поддаде и отгоре почнат да се сипят туристи?” Почнах да се оглеждам за пукнатини в скалата наоколо… След още няколко колчета се поуспокоих, защото се оказа, че въжетата са повече от едно – май бяха общо 4 от всяка страна, като всяко междинно въже е завинтено към самата скала. Гледката назад беше чудна, но просто нямаше как да я снимам – не исках да рискувам апарат и/или живот :-).

Един лек мускулен спазъм ме хвана точно на края на въжетата, но там скалата е вече доста по-водоравна. Проснах се на нея за няколкоминутна почивка на непослушното ми тяло и след това се присъединих към Бен на самия връх на Half Dome!



Бен отиде да зяпа надолу от самия ръб. Аз нямам толкова нерви – откакто скачах с парашут в десети клас, ми е безкрайно неприятно да седя над височини – знам точно какво е чувството да се пада в бездна и не смея да се приближавам без парашут на гърба. Бен нямаше подобни скрупули и отиде да се надвесва с апарата си над северната стена на върха да снима какво се вижда надолу. Аз седях по-далечко, но пак можах да хвана няколко пейзажа от High Sierra, околните ридове, образуващи северната стена на Йосемитската долина и скалата с име Diving Board.





На Half Dome има място за доста хора – върхът е широк и доста плосък.


След като си направихме някоя и друга снимка, пак легнах на затопления гранит да си почина в подготовка за слизането, което рано или късно трябваше да извършим. Моят GSM беше останал долу в раницата, но Бен ми услужи с неговия телефон и можах да се обадя на Бо от самия връх :-). Отдолу продължаваха да прииждат тълпи – доста хора ни изпревариха по пътеката, но явно имаше и туристи, които са тръгнали след нас.

След престой от около половин час на върха, нарамихме багажите и тръгнахме към въжетата – стана време за слизане.


И тук се натъкнахме на сериозно препятствие – човешкият трафик за надолу беше спрял. Никакво движение… Нещо беше станало по-надолу по въжетата, но ние най-отгоре не знаехме нищо. И понеже след половин минута ни писна да чакаме, хванахме експресната лента – излязохме под въжето от външната страна. Там нямаше кой да ни пречи, защото е доста по-опасно – няма никой между теб и бездната, но когато човек се държи здраво с две ръце, няма страшно. Слизането става доста по-бързо. Някои от дъските между колците се издават доста от външната им страна и там може да се почива, но надолу е по-лесно. Само дето пак трябваше да говорим доста, че да известяваме слизащите от вътрешната страна на въжетата, че идваме и трябва да си разменим ръцете по въжето. Човек трябва да внимава много да не се похлъзне по гранита… По едно време подминахме трафика и влязохме между двете въжета – и установих, че когато въжето ми е от дясната страна и лявата ръка води дясната, ми е много по-неудобно. Добре си беше отвън! Само дето някакво момиче от слизащите си нямало друга работа, а взело че казало на Бен, че преди няколко седмици някакъв човек се претрепал на въжетата точно докато бил от външната им страна. Мерси много за насърчението :-(.

Точно в подножието на въжетата има една скална пукнатина, в която има нахвърляни ръкавици – дарение от слезлите от върха за хората, които не са се сетили или са забравили да си донесат ръкавици. Качването по въжетата без ръкавици е ОК, освен ако денят не е изключително горещ и металът се е нагорещил, но слизането с голи ръце би било доста бавно, неудобно и болезнено. Така че не забравяйте да си донесете ръкавици, защото някъде прочетох, че купчината ръкавици може да бъде премахната от рейнджърите.

Бяхме седнали с Бен да си почиваме на един камък на седловината между двата върха, когато дочух някакви гласове зад нас – “А, вече много снимки направих и май ще трябва да изтрия някои, за да имам място за тези от върха”. Закъде без българи 😉 – досега не помня случай да съм посетил някое известно място в USA и да не съм засякъл сънародници. Обадих им се и разменихме няколко изречения, докато те изчакваха останалата част от групата си – български студенти от Източния бряг на поход до Half Dome… Бен ме изгледа много странно като ги заговорих :-). Джером най-накрая слезе от въжетата и заскачахме по стъпалата надолу да видим точно колко се е отегчил Фонг.

Тръгнахме към долината в 2:45. Бен и Джером дръпнаха напред още в самото начало, а аз останах да ходя с Фонг. Слизането надолу е много по-лесно за сърцето и белите дробове, но е доста тежко за колената – а Фонг имал кофти колена. Моите мускулни спазми изчезнаха в небитието – явно ходенето надолу товари мускулите на краката по различен навин. Дадох една от моите щеки на Фонг, а аз бях с другата – ползвахме ги като тояжки. Мисълта в главите ни докато слизахме (а по-късно се оказа, че Бен и Джером са си мислили точно същото) беше “Как изобщо сме могли да качим толкова много баир!?!”. Малко над разклона за Cloud’s Rest се разминахме с един парков рейнджър, който се качваше към Half Dome (през лятото има активна рейнджърска станция в Little Yosemite Valley), за да се увери че никой няма да остане на къмпинг за през нощта там, където не е разрешено. Ходенето надолу беше лесно, но лека-полека започнахме да привършваме водата! В гората над Малката долина няма никаква вода по това време на годината. Merced River тече през долината, но не се препоръчва водата от планинските потоци и реки да се пие без да се филтрира – в нея живеели много бактерии… Едно време в България пиехме вода от реката по балканите, но реших да вярвам на местните препоръки и пестях последния половин литър, който имах в раницата си.


След около два часа стигнахме до Nevada Fall. Вода нямаше и там. Бяхме изправени пред избор – по-равната, но по-дълга John Muir Trail или обратно по стръмната Пътека на капките. Бях забравил къде точно пътеките се разклоняваха, но помнех къде е водата. И избрахме да тръгнем надолу по стръмната пътека. Изпих последната си вода на Vernan Fall и се заклатушкахме надолу по стъпалата към моста и чешмичката… Последните няколкостотин метра бяха доста тежки. Изпреварих Фонг и се добрах до чешмата първи. Сигурно изпих един литър вода, а още половин излях на главата си. Чувството е неописуемо 🙂 – водааааааа.

От моста има около километър до пътя и оттам още една миля до паркинга и колата. Видяхме йосемитския рейс да спира на спирка #16, но не знаех колко време обикаля из долината и геройски изминахме последните метри до колата заедно. Чудно, но не се чувствах пребит от умора. Да, мускулите на краката ме боляха и ми беше ясно, че на следващия ден щях да имам мускулна треска, но можех да ходя нормално – за разлика от похода седмица преди това, когато не можех да прехвърлям тежестта си през равновесната точка на стъпалата си и ходех като патрав няколко часа след като се прибрах у нас. Явно тренингът си казва думата.

Намерихме Бен и Джером в пицарията на близкото Curry Village. Бяха поръчали пица, която ни дойде много добре за възстановяване на силите. И тримата обаче постоянно се възмущаваха от трудността и дължината на прехода – бяхме изминали над 19 мили за около 14 часа. Аз се чувствах много добре въпреки че това е най-дългият и тежък преход, който съм правил до сега. Но гледката от върха, както и чувството, че си покорил нещо, което изглежда по този начин, не могат да се заменят с нищо друго! Май неслучайно прочетох някъде, че еднодневният поход до Half Dome е нещо като Еверест за туристите наоколо – и че бил по силите само на хора с отлична физическа подготовка. Ние може и да не изглеждаме непременно така, но можахме да изкачим върха ;-).

Ако решите да качвате Half Dome за един ден, недейте да тръгвате с прекалено много багаж. Наблегнете на водата – 5 или 6 литра на човек, а най-добре е да си купите и филтър, с чиято помощ ще можете да си наточите и да пречистите вода от Merced River или от някъде другаде. За храна най-добре да се носят 8 или 10 energy bars и някоя и друга ябълка. Няма смисъл от носене на дебели дрехи през лятото – даже и на върха ни беше доста горещо. Един комплект непромокаеми дрехи за дъжд или едно просто пончо ще свършат работа в случай че завали. Силно препоръчвам да се ходи с обувки за туризъм (hiking shoes), а не с маратонки – пътеките са доста каменисти и е добре кракът да има опора и да стъпва на твърда подметка. Щеките (hiking poles) също помагат много, особено по гранитната ‘пътека’ на Малкия купол. Ръкавици, по възможност с дебела кожа на дланта, са почти задължителни за въжетата. Ако ви е страх от височини, може да си носите алпинистка сбруя с карабинери, които да закачате за въжетата при изкачване и слизане – видях доста хора, които се осигуряваха по този начин. Аз носех и фенер в случай че не успеем да слезем по светло, но в дълите летни дни тръгване от началото на пътеката в 6 сутринта прави носенето на фенер излишно – е, никога не е лошо да се носи някой малък LED фенер, но аз бях опаковал големия, който тежи поне 2 кила… Още един съвет – ако раницата ви поддържа hydration system (найлонов мехур с вода в раницата, от която излиза тръбичка и стига до устата на туриста, така че вода може да се пие без раницата да трябва да се сваля и да се търси бутилка с вода в нея или във външните джобове), с такова маркучле е по-добре – уверих се лично и скоро ще си купя такава джаджа (раницата ми я поддържа). Шапка с периферия и слънчеви очила помагат много срещу слънцето. Трябва да се носи и спрей/крем против слънчево изгаряне, както и отделен такъв срещу насекоми. Карта на маршрута (по възможност малко по-подробна от тази в сайта на парка) или книга за него в комплект с компас са препоръчителни – макар че при нормални метеорологични условия не е лесно да се изгуби пътеката. Необходими са и допълнителни торбички за боклук – трябва да си изнесете всичкия боклук, който сте генерирали, и от пътеката, и за препоръчване от самия парк.

Преди време обсъждахме с Дончо как е най-добре да се носи голям апарат (DSLR например) на походи из балкана. Нищо не пречи да се сложи в някой подплатен джоб на раницата или да се закачи отзад на нея, но тогава трябва да разчитате някой от спътниците ви да ви го подава в случай на нужда. Аз исках апаратът да ми е винаги под ръка, затова сложих Канона с китовия обектив (който е достатъчно малък) плюс един отделен телеобектив в чантата от видеокамерата, чиято каишка прекарвах през едното си рамо и после “затисках” отгоре с презрамката на голямата раница (постановката се вижда най-добре тук). По този начин апаратът е винаги пред вас.

Искам да повторя още веднъж – маршрутът е дълъг, изморителен, и чак малко страшен в частта с въжетата. Разликата във височината между началото и пътеката и върха е около 1500 метра, така че ако желаете да качите върха и да се върнете за един ден, ви трябва стабилна физическа подготовка – главно за издържливост.

Като цяло и преживяванията, и гледките са супер! Искам някой ден да се върна пак на Half Dome, но този път с Боряна и с децата (като пораснат повече) и да направим един няколкодневен преход из СИера Невада около Йосемитската долина. Полукуполът се покорява с много по-малко усилия ако се преспи на къмпинга в Малката Йосемитска долина и се тръгне от там в 5 или 6 сутринта – така поне нагоре ходите по хладно, без слънце, а трафикът по въжетата в 9 сутринта би бил много рехав, защото еднодневните туристи трудно могат да стигнат до тях преди 11 часа сутринта.

Всички снимки от похода (повечето от които се появиха в двете статии по темата) са в Half Dome албума в галерията. Също смених и хедъра на блога – сложих картинка с Half Dome, за да си припомням красивите преживявания от това лято.

3 thoughts

  1. Владо, супер трип! Свиркай като правиш нещо такова – ще се пусна и аз!

  2. Мда, чак ви завидях, нищо че аз съм мързелив и мразя преуморяванията ;).

    А и хедъра на блога се е получил супер!

  3. @Plamen: Щом си мераклия, ще ти се обадя. Само трябва да измислим до къде да си направим поход догодина…
    @Дончо: Ти няма ли да се заинтересуваш от идване с нас евентуално по някое време ;-)?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *