Медицински застраховки в USA: Плюсове и минуси

Подтикнат от Дончо, сядам да опиша малко от личните си преживявания и опитности с американската здравна система – с уговорката , че всички преживявания и мнения са лични и определено не покриват 100% от възможните случаи и развръзки.

Нищо под това Слънце не може да бъде идеално! В момента, в който тази максима ни стане ясна, животът става мъничко по-лесен. Винаги можем да търсим нещо по-добро, но никога няма да стигнем до перфектното – най-малкото защото условията ще се променят :-). Системата за здравно осигуряване в USA изобщо не е перфектна, но имам близък допир с нея и засега съм генерално доволен. Познанията ми за българската система се базират от личен опит, споделени преживявамия от приятели или хора, на които мога да имам доверие. Имам информация и за една от най-“публичните” здравни системи в Европа – френската. И от тази гледна точка мога да правя някои леки сравнения.

Всичко на този свят си има цена, която някой трябва да плати. Така е и с цената на здравето ни. Основните модела за здравно осигуряване са:

  • Публичен – здравното осигуряване е задължително за всички граждани на страната (пример – България към този момент). Пари се събират от всички, независимо от желанието или нуждите им. Събраните средства се разпределят на високо ниво – обикновено държавно. По закон парите трябва да стигнат за лечение на всички, но при това мащабно разпределение изчисленията за нуждите на обикновените пациенти обикновено са доста укрупнени.
  • Частен – държавата се занимава със здравно осигуряване само на определена прослойка от обществото (например по критерии “нисък доход”), а иначе е делегирала права и задължения на частни компании, които събират здравни вноски от членовете си, употребяват голяма част от парите за здравето на клиентите си, а и не на последно място се конкурират помежду си – това е американската система в момента.
  • Смесената система комбинира горните две възможности – при нея държавата събира задължителна минимална здравна вноска от всички, като им дава и правото по тяхно усмотрение да се осигуряват допълнително и на друго място.

Коя система е по- или най-добра? Това зависи главно от гледната точка. Ако съм пациент, ще желая да плащам по-малко, да получавам повече срещу парите си и да имам сигурността, че ако ми се наложи сериозно лечение, ще мога да разчитам то да се осъществи и да бъде заплатено. Ако съм в добро здраве, ще желая да плащам възможно по-ниски регулярни вноски, а при нужда от използване на лекарска помощ да трябва да платя малко повече за самото посещение. Ако съм собственик на здравна застрахователна компания, ще търся начини да намаля разходите си (за да увелича печалбите си), като това не е за сметка на пациентите ми – защото в този случай и при наличието на конкуренция ще избягат от мен и ще почнат да плащат на другата компания. Всичко се свърза с оценяване на рисковите фактори и пресмятане на финансовата им себестойност.

Дончо – не съм гледал този филм на Майкъл Мур все още. Може някой ден да го намеря в кварталната видеотека и да се опитам да го изгледам. От това, което знам за този човек досега обаче, излиза че той почти винаги използва крайни примери като доказателство за тезата, която се опитва да прокара. И тезата му за здравното осигуряване сигурно пак следва същия път.

Да, в САЩ няма национална здравна осигурителна система. Т.е. има, но не за всички – има две спонсорирани от правителството програми (Medicare и Medicaid), които са насочени главно към възрастните хора. Отделните щати имат програми за медицинско осигуряване на лица с ниски доходи (или за здравно осигуряване на деца, които нямат друга застраховка чрез някой от родителите си например). Аз обаче виждам поне два проблема с такива програми:

  1. Както вече споменах, не съществува нищо безплатно. Парите за такова “безплатно” здравеопазване все трябва да излязат от нечий джоб – а обикновено това е джобът на човек, който работи и си плаща данъците. Виждал съм много случаи с хора (и знам някои сметки), за които е по-добре да седят безработни, вместо да си намерят работа, и да взимат помощи от държавата. По същия начин ако аз лично не плащам за здравето си, няма много да се интересувам как мога да го поддържам – та нали всеки път като ме заболи нещо, мога да отида на доктор и някой друг ще плаща… за какво ще ми трябва на мен да отделям време да мисля за себе си.
  2. Понеже разпределението на средствата става много на едро, качеството на подобен род медицинско обслужване генерално не е толкова високо. Липсата на конкуренция и обратна връзка спомага за консолидиране на качеството на обслужването и липса на желание за развитие.

Как се осъществява здравното осигуряване за хора от средната класа? Обикновено работодателят предлага здравна застраховка на работниците си, като поема част от месечната вноска (която може да бъде и $700-900 за семейство, в зависимост от местните условия). Финансовата тежест за работника обикновено е от порядъка на $20-400 на месец – останалата част от вноската се плаща от работодателя, но е известна и на работника, понеже фигурира във фишовете за заплата. В случай на нужда от медицинско обслужване обикновено има някакви доплащания на място в офиса или клиниката, които обаче са регламентирани предварително и са описани черно на бяло в общите условия на съответния осигурителен план. Тези доплащания служат като миниатюрен първоинстанционен филтър – “Абе леко ме боли малкото пръстче на лявата ръка. Дали да не отида на лекар [като му изгубя половин час от времето, в което той може и да се занимава с по-тежки случаи от мен; а и някой трябва да му плати за това време], да изчакам до след два дена да видя дали болката ще си премине или да взема лекарство, за което знам, че премахва болката”. Чувал съм, че във Франция поради липсата на такъв “филтър” и широката достъпност на медицинското обслужване по всякакъв повод доста често се случва плануваните от правителството пари за здравно обслужване да се изчерпят още през август и докторите да обявят стачка, защото нямали пари. От едни познати в Квебек съм чувал, че никога не са чакали по-малко от три часа докторът им да ги приеме за преглед, въпреки че са имали предварително записан час. И в САЩ не се влиза на минутата (даже и да сте пристигнали по-рано от уречения час), но аз лично не съм чакал повече от 20-30 минути, и то защото докторът е трябвало да прегледа по-тежки случаи. Винаги когато някое от децата е имало нужда да бъде видяно от семейния ни лекар и съм се обаждал сутринта в офиса му със запитване кога можем да го заведем, са ми давали час за преглед или на същия ден, или на следващия. Всичко в офиса е последна дума на техниката – вече няма никаква хартия, а докторът и сестрата се движат с едни преносими компютри и всичко се въвежда директно през тях в централния сървър на офиса.

Не знам дали е известно на всички, но съществуват и Организации за поддържане на здравето (Health Maintenance Organisations, HMO), чиято основа цел не е печалбата (non-for-profit HMO). През шестте години, които прекарах в Интел, застраховката ни беше през една такава организация и аз лично съм много доволен от обслужването им. Информацията за това кой гони печалба и кой не е публична и човек има някакъв (макар и ограничен) избор на застраховател. Застрахователите обикновено предлагат по няколко различни плана, които “струват” различна сума пари като месечна вноска, но условията за допълнителните плащания са различни. Имах един колега, на чиято жена откриха някакъв злокачествен тумор в мозъка. Сметките й за лечение, терапия и лекарства бяха от порядъка на $10 000 на месец – няколко месеца поред. И застрахователите плащаха… а колегата беше много доволен от тях.

Единият от минусите на американското здравеопазване е че всеки човек трябва да си прави оценка на собствения здравен риск и да планува разходите си за лечение/терапия спрямо този риск. Оценката не винаги е правилна, но отговорността си е на човека. Аз си мислех за различен план преди две години, но се забавих и не го промених в изискания срок – но се оказа, че е било за добро, защото само няколко седмици след това ни се наложиха доста посещения при лекари-специалисти и планът, който не промених, се оказа много по-изгоден. Ама знае ли човек…

Тук спирам и ще продължа тази статия във втора част – че взеха малко да ме понаболяват очите, а не ми се разправя с очни лекари и не ми се плащат луди пари за очила :-).

9 thoughts

  1. Интересен ми е спорът ви с Дончо за здравната система. И струва ми се много показателен. Дончо, който живее в България защитава социалният, защо не и социалистическият принцип (някой друг да плаща вместо нас, например лошите богаташи – те обаче изобщо не си плащат здравните застраховки т.к. доходите им са от сивата икономика). Вие, който живеете в Америка защитавате пазарния принцип – всеки да си плаща над определен минимум здравни услуги според това колко може и колко би искал да отдели за здраве или пък да плаща по малко за лечение и да влага повече пари да се подържа здрав или да рискува, но от всичко това сам трябва да избира и да носи отговорност. Не мисля че този спор е за това кое е по добре, а е въпрос на манталитет и разбиране за живота. За мое огромно съжаление хора като вас заминават в Америка и западна Европа, а хора като Дончо (не го подценявам или смятам за по-глупав) остава в България. Всеки живее там където ще намери това към което се стреми. Искам да внеса само един още нюанс. В България който и принцип да бъде избран ще се превърне в далавера и няма да функционира добре. Дори и америкнската система ще се изопачи и ще почне да не работи, а да пълни гушите да разни далавераджии. Една от причиниеа за това е че хора като вас са принудени да заминат в Америка (а те са активни и борбени), а хората които остава са пасивни и исат да живеят за нечия друга сметка. Но в края на краищата не получават нищо, защото и малкото което е останало в тази държава в краая на краищата го обират мошениците, а не се дели на калпак. Затова би трябвало да се замислим, не е ли по-добре да приемем един друг манталитет, за да не заминават хора като вас в странство да си търсят късмета а да остават в България и да работят за просперитета на нашата държава. И тогава може би нещата ща се оправят в българия по-бързо.

  2. Извинявай за офтопика, но в Интел работил ли си в подразделение за памети?

  3. Ако въпросът е към мен, отговорът е – не.

  4. …а не ми се разправя с очни лекари и не ми се плащат луди пари за очила

    Това е така, защото нямаш застраховка, която да покрива и очилата.
    Ако нямаш застраховка, тогава най-изгодната оферта е:

    – купуваш рамките от Интернет (eyeglasses.com), като преди това отиваш в Cohens и си ги избираш),
    – доставяш си стъклата от… София 😉

    Това е най-изгодното, ако нямаш застраховка.

  5. @Ивайло: Внасям някои необходими уточнения… С Дончо не спорим, а само обсъждаме плюсове и минуси. С него се познаваме от достатъчно време лично (май станаха 15 години вече….), имаме си доверие един на друг и просто излагаме доводите си, както и личните си преживявания, от един или друг вид система. Както казах и в началото на статията (и винаги казвам за всичко в този живот), идеални неща няма, но на мен поне засега американската здравна система ми харесва малко повече, и искам да споделя публично, че това е така, и че Майкъл Мур не е 100% прав!
    Дончо също не живее в България, а в западна Европа, има много ум в главата си и работи на място, на което аз лично го виждах още преди много години (като бяхме колеги в пловдисвското МЕИ). И съм сигурен, че гледната му точка не е “друг да плаща” – просто нещата в Европа са направени така, че да внасят малко повече сигурност у гражданите и ползвателите на някои по-социални системи там.
    А идеята за това защо България се оправя толкова бавно и дали ще се оправи, докато ние сме живи, се върти в главата ми от много време, но вчера изкристализира в няколко изречения по време на един разговор с Антония – и ще се появи в друга статия тук след 1 или 2 дена. Първо искам да довърша писанията си за здравната система и после ще се прехвърля на темата за избора и бягството. Че и за успеха обещах да пиша… и до там ще стигна!
    @dzver: Не, не съм работил в поделението за памети. Фирмата, в която почнах работа преди 8 години, беше закупена от Интел и направена част от тяхната Communications Infrastructure Group.
    @Вени: Имам си застраховка и за очила, но не мисля, че покрива 100% от разходите. Май имам право на някаква сума на година за два прегледа, както и стъкла и рамки до определена цена… Ама точно това ми е идеята – няма защо да си плащам доплащанията и да ходя по лекари, а е много по-добре просто да спра. А и честно да си кажа, определено не ми се занимава с търсене на стъкла в България, след като тук има.

  6. Майкъл Мур според мен е един откачалник, който много обича да изопачава нещата или да показва само това, което на него му изнася :-).
    Относно здравната система тук – разбира се, че не е идеална, но аз също предпочитам държавата да разпределя и управлява, колкото се може по-малко пари, защото е доказано, че не го прави добре. Доста хора в Канада също се оплакват от тяхната система – вероятно истината е някъде по средата :-). Аз обаче нямам причини засега да бъда недоволен от щатската система – дано не ми се налага да подлагам на изпитание тези ми чувства :-).

  7. @Владо: мерси за статията и за високата ти оценка към моята скромна личност :). Говорили сме за това колко предпочитам държавата да ми харчи парите. Но тези случаи, които аз лично видях описани във филма на Мур са, меко казано, фарапантни. И най-грозното е, че компаниите наистина са търсели печалба, задгърбвайки здравето на техните довереници.

    @Ивайло: No comment, освен следващите 2 изречения. Очевидно си чел (само) една статия от моя блог. От повече от 2 години живея извън България. Да, обмислял съм да се върна, но повярвай ми, държавата българска и манталитета никак не ми липсват.

    @Димитър: Аз неслучайно потърсих мнението на Владо, защото знаех че ще повлече редица от мнения. На хора, които познавам и на които смятам, че може да се има доверие. И се радвам, че наистина смятате така повечето живеещи в САЩ. Пожелавам ви никога да не променяте това си мнение. А най-добре да нямате нужда от лекари, т.е. да се информирате.

  8. @Делевски: Както и преди сме се съгласявали с теб, начините ни на живот тук в САЩ са прекалено близки като ги сравняваме, и за това обикновено мненията ни за подобни неща също са доста близки :-). А аз от теб прихванах ”
    любовта” към хората, които само говорят за дадено нещо без да имат опит с него…
    @Дончо: Оценката си е такава – честно. Не го правя, щото сме близки приятели, а просто съобщавам какво съм си мислил ;-). А личното ми мнение за Майкъл Мур ще се появи във втората част на горната статия…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *