Орехово-Персенк (~1997)

Колкото и да бях запален планинар едно време в България, не съм правил много зимни походи. Може би беше най-вече поради липсата на хубава зимна екипировка или просто не съм бил достатъчно мазохист да вървя часове наред по снега, но съм ходил през зимата на планина много рядко (а нали не карам ски, та интересът ми е нисък по принцип). Но веднъж събрах смелост да се качим на хижа Персенк през зимата – и то заедно с Боряна :-).

Спомените за това кой месец или коя година е било вече са се поизтрили от паметта ми. Помня, че в Пловдив времето беше меко и слънчево и изглеждаше добре за двучасовия преход по пряката пътека от Орехово до хижа Персенк, която бях минавал само няколко години преди това с Джейсън. Преди 10 години нямаше толкова много информация в интернет и не можех никъде да открия сведения за времето в околностите на хижата. Добре че братовчеда имаше възможност да чуем метеорологичния доклад на хижаря в 9 часа сутринта в деня, в който щяхме да тръгнем. И се засмях – “Температура на въздуха -5 градуса, снежна покривка 1.50 метра”. Погледнах през прозореца – асфалтът се виждаше. Веднага реших, че хижарят е мерил дебелината на покривката сутринта след тежка вечер и е мушнал метъра под ъгъл и сто и петдесетте сантиметра сняг идват оттам :-).

Рейсът за Орехово тръгваше от автогара Юг. Возех се леко нервен нагоре и само се озъртах за сняг наоколо. Асеновград – нула. Бачково – нула. Хвойна – нула. Орехово (от долната страна) – тук-таме по някое петно сняг по нивите, иначе пътят беше сух. Слязохме от рейса на мегдана, пристегнахме раниците на гърба и поехме нагоре. Бяхме по дънки – мислех, че може изобщо да не се наложи да навличаме грейките. Отклонихме се от черния път за хижата и поехме по пътеката – и там почти нямаше сняг. Имаше преспи и лед само под дърветата – там, където не огрява зимното слънце. На няколко пъти трябваше да минаваме през такива места и трябваше да внимаваме да не нагазим поточетата, които ромоляха надолу по пътя. Един час по-късно се озовахме на кошарите, при които коларският път свършва, а нагоре към хижата продължава тясна туристическа пътека. И оттам започваше доста сняг… Направихме си една почивка за възстановяване на силите до чешмичката, нахлузихме грейките и поехме нагоре.

Чувствах се леко раздвоен – от една страна имах спомени за пътеката, но бяха от лятото, в обратната посока (слизахме от хижата към Хвойна) и на всичкото отгоре бързахме да не изпуснем рейса, така че едва ли не тичахме надолу. От друга страна бях почти сигурен, че няма да се изгубим, защото по пътеката се виждаха ясни следи, оставени от други туристи (или поне така си мислех аз). Този маршрут нямаше зимна маркировка (поне тогава) и трябваше да се озъртаме за боята на лятната маркировка по камъни и дървета. Не щеш ли по едно време следите, които ни водеха, свиха право нагоре по един склон, осеян с борчета, а пътеката видимо вървеше напред. Ама какво да правим – тръгнахме по следите. Аз бях с доста голяма раница и няколко пъти успях доста ефектно да се подхлъзна, но продължавахме да печелим височина. След около 300 метра стъпките ни изведоха обратно на пътеката. Почудих се, но продължихме нагоре по същия начин – малко вървене по пътеката, след това отклонение към гората, 100-200 метра през нея и пак обратно на пътеката.

Красотата и тишината около нас бяха чудни и неповторими. Не беше леденостудено – след усилията по склона с борчетата се хвърлих по фанелка с къс ръкав, грейка и раницата на гърба. Беше си време точно за зимен преход, но поне на мен малко ми тежеше неизвестността пред нас – кога ще стигнем, дали не сме се изгубили. Скъсяващият се зимен ден също допринасяше за леко мрачното ми настроение. На всичкото отгоре снегът ставаше все по-дълбок и аз, като кавалер, трябваше да бия пъртина. Стигнах до един момент, в който започнах сериозно да мисля, че може би сме се изгубили, и започнах да пресмятам колко още време можем да продължим нагоре, преди да обявим каузата за изгубена и да се върнем до Орехово по собствените си следи. И в този момент чух лая на куче някъде не много надалеч – и облекчение се разля по тялото ми. Явно наблизо имаше цивилизация – и искрено се надявах това да е хижа Персенк.

Последните метри преди финала бяха най-тежки – пътеката тръгва от хижата директно надолу покрай стълбовете с жици, а ние трябваше да направим това стръмно изкачване нагоре. Маркировката се изгуби съвсем и пак се обърнахме към пътеводните стъпки – но те тръгнаха съвсем на гъотери и право под жиците. Боряна, като по-лека, можа да премине оттам без проблеми, но моята тежка раница ми помогна да загубя борбата със земното притегляне и затънах лошо. И не, не преувеличавам – оказа се, че точно там е натрупана преспа от около метър и половина сняг върху основа от храсти с тънки клони. Стъпиш – и снегът се продънва под крака ти. Стигнах до положение, в което бях затънал в снега до гърдите. Бях много близо до отчаяние и непрестанно редях молитви да се измъкнем от тази кофти ситуация. Слава Богу, след 5 минути усилия и помощ от Бо можахме да оставим това място зад гърба си – и за наше най-голямо облекчение видяхме сивата сграда на трафопоста на около 200 метра над нас. Пристигнахме!

Оказа се, че това наистина е хижа Персенк – то не е само една хижа, а е цял комплекс от почивни станции и други постройки. Намерихме отворена врата и се оказа, че точно това е хижата. Момчетата вътре ни изгледаха доста учудено:

– Добър ден.

– Добър ден.

– Как стигнахте до нас? Не чухме никаква кола да се качва по пътя.

– А, не сме с кола. Качихме се по пътеката.

– Как така по пътеката??? Ами то няма пъртина!!

– Няма, да . Ние си понаправихме. А имаше и някакви следи, които следвахме – само дето не можах да разбера защо не караха по пътеката, а постоянно на зиг-заг.

Тук хижарят ни погледна с явно състрадание и ни каза:

– Ами защото следите ги оставиха хората от Енергото онзи ден, като вървяха да си оглеждат жиците по стълбовете.

И тогава прозрението ме чукна по главата – много ясно, че ще е така, ама кой да ти мисли… Важното беше, че стигнахме живи и здрави.

– Така като ви гледам, малко сте се понамръзнали, – обади се пак хижарят. – Сега ще ви сипя по един горещ чай да се сгреете.

След малко пред нас имаше по една голяма чаша чай, която изпускаше пара и пръскаше топлина около себе си. Седяхме двамата с Бо на пейките – и от нас май се вдигаше пара – сърбахме чай и се наслаждавахме на живота. Трудното остана зад гърба ни – беше много тежко, но си заслужаваше!

Оказа се, че хижарят е бил много прав с меренето на снега сутринта – точно толкова си беше. Всичко наоколо беше под снежна пелена. Наоколо – почти мъртвило. Пушеха само комините на хижата и на Васил от варненската станция. Хижарите ни дадоха едно бунгало с две стаи – във всяка от тях имаше акумулираща печка. Веднага включих топлото, че имахме да сушим доста части от снаряжението си. Навън беше студ, но в бунгалото си беше топло и уютно. Само дето на можахме да останем на раздумка до късно вечерта – умората ни повали по леглата сравнително рано…

Идеята ми да слезем пак по пътеката до Хвойна на другия ден не беше посрещната с одобрение. Вместо това извървяхме дванадесетте километра до селото по пътя – той беше поразчистен и не беше толкова зор, но просто трябваше да вървим повече. Единствената снимка от този поход, която имам тук, е точно от пътя – предишния ден нямахме нито време, нито възможности да се снимаме… Но като се приберем следващия път до България, ще трябва да изровя още стари снимки – да си ги взема тук.


И ако ходите на планина през зимата – внимавайте, защото понякога си е наистина опасно.

2 thoughts

  1. Владо бре, де ти е брадата на тая снимка?! Или щом си с Бо, значи си бил вече без брадата?

    Иначе зимата в планината винаги е опасно. Разминали сте се с големи неприятности, и с късмет.

    Трудното остана зад гърба ни – беше много тежко, но си заслужаваше!

    Наистина ли? Заради кое по-точно си заслужаваше, щото някакси не успях да го разбера от текста по-горе 🙂 ?

  2. @Дончо: То и аз не помня вече кога бях с брада и кога без брада… Много години минаха оттогава.
    А иначе си заслужаваше заради това, че минахме през трудностите, а не ги заобиколихме. Нали знаеш това чувство, когато нещо трудно е останало зад гърба ти и се чувстваш много доволен от това 😉

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *