Пловдив – Buffalo!

Прибрахме се!

Епопеята започна вчера още от сутринта. Тази година полетът ни от София беше следобяд, така че не трябваше да тръгваме от Пловдив по нощите. Но сутринта трябваше пак да ида до банката и да свършим още 1-2 неща преди да се натоварим в колите. Тъй като ние сме четирима плюс няколко куфара, ни трябва процесия от две коли за да стигнем до летището… Баща ми й майка ми бяха в товарната кола (Мицубишито), където се събра почти целия багаж, а ние четиримата бяхме в Опела – аз щях да карам до София и там да предам колата на тъста, който щеше да дойде от Северна България да ни изпрати и да си прибере возилото. Тръгнахме от къщи в 12:15. И като излязохме на магистралата, разбрах че няма начин да стигнем на летището в 1:30, както се надявах – баща ми караше с около 105 км/ч. Но така е с две коли. Бяхме на рампата на терминал “Заминаващи” точно в 2 часа. Натоварихме куфарите в количка, оставих бащите да закарат колите до паркинга и ние отидохме да се чекираме. Отне ни малко време, защото трябваше да показвам стари паспорти с визи, както и нови паспорти, но нямахме никакви проблеми. Решихме да влизаме през секюрити в 2:45. Нямаше никакви опашки. Почнах да търся от кой от седемте гейта ще излита самолета за Виена, но нямаше информация на телевизорите. Но по навик обходихме летището да си купим вестници и забелязах, че виенският полет е обявен за гейт 1 и хората вече излизат към автобуса. Наредихме се и ние и минахме. Австрийските авиолинии летят с едни малки самолети Фокер между София и Виена, та си помислих, че няма да има място за по-големия ни куфар с ръчен багаж вътре, но се събра. Полетът трая към час и 15 минути и ето ни на летището във Виена. Като разглеждах картата на терминалите ми направи впечатление, че не-шенгенските страни са от двата края на летището, но има връзка с някакъв автобус между двете. Та като си слязохме от самолета на Gates C, попитах една служителка дали може директно да стигнем до А7, откъдето щеше да излети самолетът за Торонто. Тя ни упъти към паспортния контрол, та трябваше да влезем в Австрия (вече имам и австрийски печат в новия паспорт), да преминем през терминала и след това да излезем от Австрия. Но се оправихме без никакви забавяния. Минахме още едно security преди гейта и се оказахме на гейт А7. Имаше и доста други хора. Не чухме кога точно обявиха предварителния бординг за хора с деца, но пак минахме сравнително рано и се занастанявахме в самолета. Той беше същия модел като на идване – Airbus A340, но с различно вътрешно обзавеждане. Всеки си имаше персонален LCD монитор в облегалката пред него със собствен избор на музикални или видео канали, както и някакви елементарни игри. При излитане по два от видеоканалите вървяха изображения от една камера в носа на самолета и една камера под него, така че виждахме едва ли не от перспективата на пилотите. Беше много интересно :-). Полетът ни мина много бързо. Децата имаха с какво да се занимават. Наядохме се и после те заспаха. Аз прочетох цяла книга (460 страници) на български, позяпах малко Spanglish (че другият филм беше Ocean’s Twelve, пък вече го бяхме гледали), нахраниха ни още веднъж и дойде време за кацане на Торонто – в 20:40 местно време, точно по разписание. Докато се качим на рейса, стигнем до терминала за паспортната проверка, минем през нея и си изчакаме багажа, стана към 10… Нели ни чакаше пред изхода. Като излязохме от зоната с климатиците към паркинга, ни удари лепкавичка жега. Явно трябваше да дойдем от Пловдив в Торонто че да се постоплим малко :-). Натоварихме се в минивана й и потеглихме към къщи. Границата с USA пак я минахме на Lewiston Bridge. Аз очаквах да ни свалят от минивана, че трябва да ни дадат едни други документчета на нас с Бо, но човекът, който ни разпита какви сме и откъде идваме, беше крайно любезен и ни пусна да си влезем в страната почти веднага без никакви допълнителни усложнения. Много зависи на какъв officer ще случи човек. Бяхме си в къщи в полунощ.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *