Разходка из България

Бях навил будилника в стаята за 6:00. Имаме много път да минем днес – плануваме да се приберем през Варна, Мадара, Търново, Габрово и Шипка. Можахме да се оправим докъм 7, пренесохме пак децата, че още спяха, и в 7:15 отлепихме от новия град. Искахме първо да минем през Слънчев бряг, че да видя как напредва Costa del Beton. Напредва… Навсякъде все още се строи. Мислех си да мина малко встрани от главния път да видя как са новите хотели, но не стана – навсякъде има бариери. После продължихме за Св. Влас и Елените – не бях ходил натам от може би 25 години. Навсякъде нови сгради, ама пътят като отпреди 10 години. Че беше паднал и дъжд през нощта и беше пълно с големи локви. Явно всеки го е еня само за парчето му частна собственост, а какво става с общата – интерес йок. Та чак към 8:00 можахме да излезем на варненския път. Нагоре по баира имаше доста мъгла и трябваше да карам доста бавно. Спряхме на панорамния S-завой да хванем 1-2 снимки от Несебър. Малко по-нагоре минахме през една катастрофа – една кола май се беше ударила челно в един камион няколко минути по-рано, но всички бяха живи. В около 10 часа влязохме във Варна. Газовата бутилка избра да свърши точно тогава, та първата ми работа беше да намеря газстанция и да заредя. Минахме покрай морската градина и почнах, както винаги, да търся магистралата за Шумен. Имам някакви спомени от преди и намерих пътя доста бързо. Но имаше пак някаква катастрофа или нещо друго и отклониха цялото движение през едни криви улички покрай едни блокове. Забравил съм колко е трудно да се кара в спиращ трафик с ръчни скорости… Но се измъкнахме сравнително бързо. Ама заваля дъжд. Валя ни чак до Каспичан и после реши да спре.

Този път не изтървах отбивката за Мадара от Каспичан, макар че местното пътно управление се беше постарало доста. Има табела “Мадара” от пътя за София, но не видях нищо на отклонението 200 метра след това и имах честта да погледна гарата в Каспичан :-). Но се върнах и хванах правилния път – трудно е да се изгубиш там, ама ако си чужденец??? В около 11:30 спряхме колата пред един ресторант под Мадарския конник. Входът за българи е 0.50 лв, а деца в предучилищна възраст влизат без пари. Пътеката през голямата пещера е затворена. Ние първо се качихме по стълбите до конника. После решихме да пробваме дали ще можем да се качим горе до платото. Аз имам откъслечни спомени, че съм се качил за първи път с баща ми когато да съм бил на възрастта на Ник. Та тръгнахме. Стълбите почват след около 5-10 минути ходене по една леко камениста пътека. Минахме през мостчето, за което имам спомени. После преведох децата по една пътечка в скалите до самите стълби. Седнахме за кратка почивка на една от пейките и скоро бяхме горе на върха. Децата се справиха много добре с изкачването и много им хареса. Тръгнахме да търсим крепостта, но не стигнахме до нея – просто не помня колко време трябваше да се ходи, а и не попитахме на касата. Поразгледахме още малко панорами отгоре и почнахме да слизаме. Към 1 без 10 бяхме в колата и тръгнахме за Търново. Виктор заспа почти веднага, а Ник каза, че няма да спи, но след около 20 минути захърка и той от задна седалка. Пак гледах странни табели на околовръстното в Шумен: “София, Русе”, “София, Русе”, “София, Русе”, “Русе”. Помислих си, че съм изтървал пътя, макар че бях готов да се обзаложа, че не съм видял отделна табела “София”. Трябваше да спра на една отбивка и да погледна картата. Отбивката беше след 2 километра и си беше маркирана, ама нямаше логика в предишните табели. Ама както и да е. Между Търговище и Омуртаг видях как се запушват дупки по пътя в Добруджа. До това време и Бо се беше унесла в дрямка, та само аз бях буден в колата и за жалост не можах да документирам. Значи карам си аз и виждам отляво спряна една оранжева ГАЗ-ка самосвал. До нея, с лопата асфалт в ръце, седи един човек, и той облечен в оранжево. Срещу мен не идваха коли, та се загледах в огледалото след като го подминах. Човекът изтича на платното зад мен, обърна лопатата в една от дупките, затъпка 3-4 пъти с крак и на бегом се прибра до камиона. Щях да падна от смях… Значи човекът запушва дупки по републиканската пътна мрежа с риск за живота си!! Похвално. Само дето става доста бавно.

Минахме през Арбанаси по съвета на баща ми. Не се спряхме, че валеше – само минахме и разгледахме от колата. Влязохме в Търново откъм Царевец, но все още валеше доста силно. Децата се разкиснаха, че им бях обещал да ги водя на крепостта. Решихме да се отбием за малко у Милена да се видим и евентуално да изчакаме дъждът да спре. Поседяхме у тях до около 5:30, но уви… Все още си валеше. Минахме пак през Царевец да направим още някоя и друга снимка и си тръгнахме за Пловдив. Трябваше да внимавам и да карам доста по-бавно, че пътят беше пълен с локви от всякакъв калибър. Поне движението се беше насочило към Прохода на Републиката за вечерта, та минаването на Шипка беше доста разтоварено. Само дето към върха падна една мъгла… не се виждаше на повече от двайсетина метра, та пак трябваше да караме бавно, а почти пропуснах да отбележа кога се озовахме на превала. Асфалтът от северната страна е много добре. От южната има дупки, но не е супер зле. И дъждът спря. Даже направих тази снимка на Бо с облаците долу в полето. Прибрахме се през Калофер и карловския път и към 10 вечерта си бяхме в къщи. 15 часа, 550 километра.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *