Накъде върви светът?

Наистина не знам накъде е тръгнал светът! И не мисля, че това е само знак, че остарявам ;-). Просто някои неща биват обръщани да вървят срещу естествената си природа, и броят на тези неща прогресивно нараства в последните няколко години. Ето например днес прочетох тази новина – че училищните власти в едно начално училище в град Attleboro, в щата Масачусетс, са забранили на поверените им деца да играят на гоненица, на меката версия на американския футбол и други ненадзиравани игри, включващи преследвания, от страх че децата може да се наранят и да държат училището отговорно. Играта на народна топка била забранена преди няколко години пак със същия аргумент.

Бих искал да мога да възкликна “Стига с тия простотии бе, тате!” (като героинята от един класически български филм), но не мога. Не че тази постановка не е идиотска – наистина е такава. А защото виждам, че все повече училища и подобни заведения се опитват да управляват животите на децата на микроравнище – но всичко, естествено, е с цел да ги предпазят. Да ги предпазят от какво, обаче – от реалния живот, с който ще се сблъскат когато пораснат? Или от самите тях? Това, което ме плаши дори и повече от решенията на подобни власти, е и отношението на някои родители. Едната майка гордо заявила (пак в новината) че синът и се чувствал по-сигурно след забраната и че тя била “видяла достатъчно ситуации, в които децата почти щяли да се сблъскат“. Виждам доста такива родители тук наоколо – страхът за децата им е толкова голям (и необоснован, поне според мен), че се опитват изкуствено да ги предпазят от всякакви ситуации, в които децата ще трябва сами да избират страна и да могат да защитят мнението си. Ако детето на горната дама се чувства несигурно в играта на гоненица в междучасието, може спокойно да седи отстрани и да се занимава с нещо друго. Да, ама тук веднага имаме дискриминация – някои деца не могат да участват наравно с другите в “нещо”, и затова дайте най-добре да забраним това “нещо”, че всички да се чувстват равнопоставени. Тази порочна система създава много льольовци и оплаквачи, които само чакат някой друг да свърши нещо вместо тях, а ако не могат – ами най-добре да го забраним, че да не се чувстваме зле. Това за мен е диктатура на малцинствата. Теорията ми е че това свръхпредпазване на децата от реалния свят през времето, когато живеят с родителите си, ги прави неподготвени и леко мекушави. И за това когато се отскубнат от опеката на родителите си на “зрялата” възраст 17-18 години и отидат в университета, там се получават едни такива оргии, за които не бих и сънувал че биха били възможни в цивилизована страна. Просто отрочето е живяло всичките тези години зад една висока стена, издигната от родителите с цел предпазване, и когато излезе извън периметъра на стената, отрочето просто не знае какво да прави или как да решава за себе си. И резултатите са, по мое мнение, плачевни.

Моето отношение като родител към моите деца е че винаги ще се опитвам да им показвам света, какъвто е, и да се опитам да им създам умения да взимат самостоятелни решения. Защото е по-добре децата ми да научат доста неща от мен или от майка си, а не от улицата – все пак ще са с нас за ограничен период от време, и после ще поемат собствения си път в живота :-). И в колкото повече ситуации могат да си спомнят държанието ни като семейство, в толкова повече ще могат да се оправят сами и с добър резултат. Поне на това се надявам.

А иначе този свят… абе знам за къде е тръгнал и перспективите не са съвсем розови, поне от моята камбанария.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *