Жегата в Долината на смъртта

Вчера се бяхме зачудили дали днес няма да можем да се изкачим на най-високия връх на континенталните 48 щата – Mount Whitney (14,505 фута или 4,421 метра). Върхът щеше да ни се падне на пътя за Долината на смъртта, а братовчедът имаше смътни спомени, че качването е сравнително лесно. Сутринта като проверих онлайн обаче, историята се оказа различна – изкачването по най-популярния маршрут отнема 14 или 16 часа, а на всичкото отгоре трябва и разрешение за изкачване, за което се кандидатства през февруари… По този начин има ограничение върху броя на хората, които могат да се качат до върха по тази пътека. Явно ще направим този поход някой друг път.

Все искам да ставаме рано, когато сме на пътешествие – по-добре е да сме навън на дневна светлина, но обикновено не се получава – особено след като окъснеем предишната вечер. Така че чак по обяд стигнахме до Lone Pine – вратата към Долината на смъртта. Оттам се отклонихме по един път, по който нямаше нито една кола. Това обикновено почва да ме навява на размишления, че може би съм объркал пътя, но те много скоро се разсеяха…

.

Чудехме се дали ще има входна такса. Долината също се води национален парк, но горната табела беше в пустинята по средата на нищото. Пътят постепенно взе да се изкачва – трябваше да минем разклонението от планината, което образува западната преграда на Долината.

.

Мислехме се, че това зад гърба на Боряна на горната снимка е самата долина, но се лъжехме. Пак беше долина, но друга – Panamint Valley. Дъното и е покрито с твърда напукана почва, която се откроява от околната хилава пустинна растителност, та спряхме покрай пътя да видим какво е това кафявото отстрани. Докато седяхме там, над главите ни прогърмяха два реактивни бойни самолета, движещи се със свръхзвукова скорост – явно се бяха запътили към някой от безбройните полигони в планината. Вън беше доста топло, а и в долината духаше горещ вятър. Слънцето прежуряше над главите ни, но на мен ми беше приятно топло.

.

.

В тази долина една табела край пътя ни посъветва да не си прегряваме колата по баира, който почваше след 2 мили, а да сме били спряли климатика. “Как ли пък няма да се пържим…”, си помислихме ние и поехме нагоре. На всеки 2-3 мили до пътя има отбивка с херметически затворена цистерна с вода за радиаторите на прегрялите коли. Скоро превалихме прохода и започнахме да слизаме към Долината на смъртта. И започнах да забелязвам, че се разминавам с някакви странни непознати коли – целите завити с мушами, така че да не може да се познае какви са точно. Някои от тях теглеха ремаркета по баира. Явно някоя автомобилна фирма си изпитваше новите модели. Май бяха КИА, но може и да бъркам. Но подобни коли бяха редовна гледка в Долината на смъртта – къде другаде може да се изпитат такива екстремни работни режими на двигателя в естествени условия…

След още няколко мили стигнахме до входа на националния парк – няколко къщи сред пустинята, с бензиностанция, няколко магазинчета и мотел. Слязохме да се разтъпчем и да си купим вода. Жегата започна да се усеща доста повече. Имаше окачен един термометър в сянката под навеса пред рейнджърската станция – и той показваше 116 градуса Фаренхайт (46 Целзий)!! Никога не бях усещал подобна жега. Докато седях в колата и чаках Бо да се върне от магазина, видях че хората от паркиралата до нас кола се въртяха около предната й част и постоянно гледаха асфалта като да са изгубили нещо. Мистерията се разреши когато излязохме да се снимаме пред табелата, която ни съобщаваше, че сме на морското равнище – хората бяха чукнали едно яйце на горещия асфалт и го чакаха да се опече. Наистина беше доста твърдо – погледнах само отдалеч, но си личеше, че не се е разтекло много по асфалта. Парите за вход се събираха по много интересен начин – няма бариера и будка, които да преграждат пътя, а само една голяма табела с надпис “Моля платете си входната такса за националния парк в сградата в ляво”. И всички спираха и си плащаха чинно. Аз влязох да попитам рейнджъра дали ще е възможно да си ъпгрейдна билета от Йосемитския парк от вчера и за общо $50 да си взема едногодишен пропуск за всички национални паркове. Човекът ми каза, че може, но не при тях, а в центъра за посетители, до който оставали 30 мили, но затварял след около 50 минути. Настъпахме колата и стигнахме там съвсем навреме. Веднага можахме да извършим операцията и вече сме горди притежатели на пропуск. С него ми дадоха талон за дневно посещение на Долината, няколко карти и една книжка с описание и местонахождение на всичките 383 национални парка в USA. Ще трябва да разучим какви паркове има в близост до нас.

ОТ центъра тръгнахме за най-ниската точка в западното полукълбо – Badwater Basin, но по пътя за там спряхме на две други интересни места. Golden Canyon представлява пътека с дължина 1 миля (в едната посока) в един типичен пустинен каньон, където аз лично постоянно очаквах от пясъчниците покрай пътеката да се изсипе банда разпасани мексикански бандити, които да почнат да гърмят безразборно по нас. Все още си беше 46 градуса. Бо остана на сянка в началото на каньона, а ние с Бобо стигнахме почти до края. Имаше доста слънце, но въздухът в Долината на смъртта е много сух и за това горещината се понася малко по-леко – когато стоях на едно място, не усещах даже да се изпотявам, за разлика от топлината с влага, която ни удря тук при нас от време на време. Но сухият въздух обезводнява организма много бързо и човек трябва да е добре запасен с вода, ако седи продължително време на топлината. Навсякъде имаше предупреждения, че нещастни случаи се случват лесно и че туристите трябва да внимават. Ние завършихме “похода” и се скрихме при климатика в колата.

.

.

Следващата спирка беше Devil’s Golf Course – част от соленото дъно на долината, което е изградено от кристализирала сол и пръст. От време на време в околните планини пада дъжд и кални порои се свличат от склоновете и стигат до дъното на долината, където се изпаряват доста бързо от слънцето, а разтворените във водата минерали кристализират върху почвата и образуват много интересни фигури. Само че човек трябва да внимава, като ходи по тях, защото ръбовете на образуванията са доста остри.

.

Последната ни спирка беше Басейна с Лоша вода – най-ниската точка на Западното полукълбо, която отстъпва по подморска височина само на Мъртво море в Израел. Badwater Basin е на 282 фута (85.5 метра) под морското равнище. Точно там се е събрала малко вода, която май не се изпарява, но не става за пиене, защото е доста солена – и оттам идва името на местността. Почвата около този извор е цялата кристализирала, но рейнджърите са се погрижили за пътеки от дъски, по които да ходят туристите :-). Бяха завинтили и табелка “Морско равнище” на отвесните скали край пътя, на около 70-80 метра над нас. Четох, че луди хора организират няколкодневен маратон от най-ниската точка на USA до най-високата – разстоянието между тях е може би около 100 мили. Много ви благодаря, но аз ще съм автотурист…

.

.

Нещо май не бях изчислил дневния преход много добре, защото напуснахме най-ниската точка на Долината в около 6 часа и трябваше доста да караме след това. Стигнахме в хотела си в Bakersfield чак в 1 сутринта… Добре че можах да поспя 1-2 часа на задната седалка, а Бо и братовчеда бяха екипа по придвижването…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *