Yosemite National Park

След посещението в Bodie продължихме за Yosemite National Park – следващата цел на пътуването ни. Между тях има още едно интересно място – езерото Моно, но нямахме време да се отклоняваме от пътя, а само го видяхме от склона на един баир.

.

Отбивката от US-395 за входа на Йосемитския парк е в градчето Lee Vining. Пътят тръгва нагоре доста стръмно, и нищо чудно – КПП-то за парка е на прохода Тиога, на 9,943 фута надморска височина. Спряхме малко преди това да си изядем обяда. Зад гърба ни се виждаше долината с изкачващия се нагоре път.

.

Подобрихме си семейния височинен рекорд – предишният ни беше връх Мусала (2,925.40 метра), а сега се озовахме на 3,030.60 метра, и то при това с колата. Сиера Невада се намира доста по на юг от Рила и за това времето си беше доста топло и почти не разбрахме, че сме толкова високо. Повечето върхове около прохода са по над 3,600 метра и се виждаха големи преспи по склоновете им.

Йосемитският парк се води национален и входът е $20 на кола и важи 7 дни (същата постановка като за Гранд Каньон). Преди много години бях гледал един научно-популярен филм за него и си спомнях гледките на някои от скалните образувания. Центърът на парка е Йосемитската долина, което е мястото в парка, посещавано от най-многото туристи. Но за да стигнем дотам, първо трябваше да пресечем целия парк… Пътят е около 60 мили, тясен, с по една лента във всяка посока, върви предимно през гората и е с много завои и наклони. А, да не забравя – и с доста коли, които вървят по него. Аз седнах отзад и се задълбочих в картата и другите материали, които ни дадоха на входа на парка, за да видя какво евентуално бихме могли да посетим в оставащите часове от деня. В парка спокойно могат да се прекарат няколко седмици – има около 800 мили туристически пътеки и доста върхове, езера и местности, до които не може да се стигне с кола. Ние обаче искахме само да видим главните забележителности на парка за един ден, за да си съставим мнение, и евентуално да се върнем някой ден заедно с децата. Гледките покрай пътя също си ги бива – езера, потоци и гори, а и други неща – видяхме един огромен гранитен хълм, на който човек може да се изкачи. Напомни ми една от гранитните стени на Сахат тепе в Пловдив… Нямахме време да спираме по пътя, че искахме да стигнем до долината по светло. След пътуването на запад се стига до едно кръстовище, където пак се завива на изток и се започва спускането към долината. Отдясно е бездна, а отляво стръмни гранитни склонове надвисват над пътя. След няколко тунела слязохме до реката и навлязохме в Йосемитската долина. Земята около реката е гъсто покрита с дървета, а движението е еднопосочно – има един път от едната страна на реката, който навлиза в долината, а пътят за навън е от другата страна на реката. Аз не можах да си подредя в главата кое след какво следва, но добре, че Бобо беше идвал и преди и ни служеше за водач.

Първото ни излизане от колата беше на Bridalveil Falls. След петминутно ходене по асфалтова пътека се стига под водопада, който е много интересен – не много широка струя вода пада от ръба на каньона около 300 метра по-нагоре. Като духне малко вятър, водата пада настрани, а не надолу. Има една площадка, откъдето има добър изглед към водопада, а нагоре от нея е речното корито, пълно с камъни. И естествено табелки: “Ходенето по камъните е много опасно и може да доведе до наранявания или смърт.” Добре, мерси, но отиваме да видим водопада отблизо (както впрочем и много други хора). “Речно корито” може би не е най-точното описание на това, което ни очакваше, защото водата течеше през много малка част от него. Другите камъни бяха сухи и ние започнахме да подскачаме по тях. Аз се бях натоварил с фотораницата, на която бях закачил и статива (в случай, че решим да се снимаме и тримата заедно на самоснимачка), а Бо мушна и шишето с водата в ластичния джоб. Камък, втори, ха сега нагоре и после още по-нагоре. След 15-минутно изтощително изкачване стигнахме до подножието на водопада. Красотата е неописуема!

.

.

Понеже отдавна не съм ходил по морени, бях забравил колко по-трудно е слизането по тях. Като се върнахме на асфалта, колената ми доста се бяха разтреперали. Но преживяването обикновено си заслужаваше. В долината има още доста подобни водопади, но не спирахме повече – отидохме до центъра й, където има един хотел от класа. Бо и братовчеда влязоха да го разгледат, а аз останах да обикалям с колата, понеже паркингът му беше пълен. След консултация с картата им предложих да се качим до Glacier Point и да наблюдаваме залеза оттам. Пътуването е към 30 мили и втората му половина е по още по-тясен и с повече завои път, но отгоре се вижда цялата долина и двате най-типични скални образувания – Полу-купола (Half Dome) и Капитанът (El Capitan). С много късмет можахме да стигнем почти навреме – видяхме последните слънчеви лъчи да осветяват върха на Half Dome и после долината потъна в сянката на вечерта.

.

.

От горе наистина стават много хубави снимки. Аз можах да видя много туристически пътеки с различна трудност, които обикалят долината и върховете около нея, така че някой ден, когато децата са по-голями, ще се върнем за някой поход за три или четири дена… Каньонът, скалите, водопадите и гората наоколо са много красиви.

Спането за вечерта беше резервирано в Mammoth Lakes, което е от източната страна на планината. Това означаваше, че трябваше да слезем от Glacier Point, да прекосим целия парк обратно и да покараме още към 30 мили след това. Тръгнахме по тъмно отгоре, но можахме да сме едни от първите и пред мен почти нямаше коли по пътя надолу. Уж тясен път, а пак можеше да се кара доста бързо (но не безразсъдно) и доста скоро бяхме в долината. Оттам се изкачихме през тунелите и хванахме познатия път за прохода Тиога. Можах да се залепя на петдесетина метра зад една друга кола, която да ползвам за заек – да осветява пътя напред и да ми служи като ориентир за това колко остър е следващият завой… Минахме през половината парк с доста голяма скорост, но накрая не се сдържах и го пуснах да бяга напред, а аз спрях на една отбивка до пътя и загасих фаровете. Не бях виждал такава тъмнина наоколо от доста отдавна. Млечният път се открояваше от хилядите звезди по небето над нас. Незабравима гледка. Седяхме около пет минути и се взирахме нагоре 🙂 и за това време видяхме две падащи звезди. Спомням си как като спяхме със спални чували преди много години в България и се взирахме в небето виждахме подобни падащи звезди… ех, младост. Студът ни напомни след няколко минути, че звездното небе е много красиво, но трябва да се качваме в колата и да тръгваме към хотела, че вечерта напредваше. Заредих бензин преди прохода (бензиностанцията е отворена денонощно – бензинът е по-скъп, но наоколо няма друг), минахме през КПП-то и слязохме до долината на изток. Пътят до Mammoth Lakes ни отне още около 40 минути, намерихме хотела от първи опит и бързо се регистрирахме. Бо беше уморена и остана да спи, а ние с Бобо отидохме да търсим нещо за вечеря. Беше 23:45 и нямахме много големи надежди, но пицарията до хотела беше отворена до полунощ и си взехме пица за стаята – всичко друго затваря доста рано по тези отдалечени от цивилизацията калифорнийски градчета. То вече стана утре и май ще ни се събере повече път, защото ще ходим до Долината на смъртта.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *