Равнината на Голямото солено езеро

Ако още не сте стигнали до тази проста житейска истина – много е добре човек да се наспи спокойно без да се буди през 15-20 минути облян в пот, мислейки си че той всъщност шофира и колата точно е тръгнала да излиза от пътя (както ми се случи точно три пъти докато дремех на мястото за почивка по-предната нощ :-)). Снощи навих часовника за 06:00 – исках да не губим време, че пак ни чака доста път. Уайоминг на светло ни посрещна със сиво небе и летен сутрешен дъжд. Отидохме да хапнем закуска и да заредим сандвичи за из път, седнахме във Форда и пак потеглихме. Чувствахме се съвсем бодри и свежи, но и гледките спомагаха за доброто ни настроение – пред нас се откриваха планините. Добре че не продължихме да караме снощи – щяхме да изпуснем всичко.

Преди доста години един мой приятел ми развиваше тезата, че Америка може да поеме още много жители над 280-те си (тогавашни) милиона – всички живеели главно по Източния и Западния бряг, а по средата страната била почти празна. Видях тази теория в практика – прехвърляме едно хълмче, магистралата се вижда долу в ниското, следващото по-високо хълмче е на 20-25 мили, а в котловината само 1-2 завода, някой и друг мотел до пътя и нищо друго. Нито къщи, нито села, нито градове. Ландшафтът там е лекичко пустинен, но може да се облагороди.

И Уайоминг ни омръзна след общо 400 мили…

Юта – 195 мили, 75 м/ч ограничение. Планините стават по-сурови и по-отвесни. Магистралата вие завои покрай ваканционни селца със ски-писти, шанци и влекове. Нали тук имаше зимна олимпиада преди няколко години, явно доста са настроили. Пътят ни минава точно през Солт Лейк Сити – мормонската столица. Чувал съм от приятели, че поне преди години градът не е бил много дружелюбен към разхождащите се туристи – местните имали претенции към облеклата им (особено женските) и прочее щуротии. Но нямаме планове да спираме! Градът май се разраства – почти цялото пространство между околните планини е застроено с нови кварталчета. Видя ни се по-голям и от Лас Вегас. Движението в града беше сутрешно и аз не можех много да отклонявам очи от колата пред мен, но Бо се оглеждаше за нещо по-интересно от редовните небостъргачи. Чувал съм, че главният мормонски храм е в центъра на града, но не можахме да го видим от магистралата.

Много по-интересно ни беше да видим Голямото Солено Езеро, което се намира много близо до града. Намерихме отбивка и спряхме да разгледаме.От отбивката не може да се познае, че езерото е солено – вижда се като голяма водна площ и нищо повече. Но отсрещният му край се губи зад хоризонта.

.

Продължаваме на запад. Езерото остана зад гърба ни. Бо беше на волана, а аз разглеждах атласа. На миля 50 от магистралата навлязохме във Великата пустиня на соленото езеро. Там видях една от гледките от Америка, за които си мечтаех едно време – когато гледах научно-популярни филми в България. Пътят върви все направо в продължение на почти 50 мили. От двете му страни все всичко е бяло – и не, това не е сняг ;-). Равнината е покрита с кристали сол, които блестят силно под лъчите на обедното слънце.

.

На няколко мили от границата с Невада има място за почивка в пустинята. Пада се на миля или две от пистата Боневил! Това име ми е познато от училищните години в Пловдив, когато събирахме картинки от турски дъвки Bi-Bip – единият автомобил беше Синята птица, който беше поставил някакъв световен рекорд за максимална скорост точно на тази писта. Слязохме за почивка и за малко снимки.

Великата солена пустиня

.

Бо върху солта

.

Сол…

.

След ходене през тази пустиня по обувките ви се полепя дебел слой сол…

.

Пътешественици

.

Пистата е наблизо

.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *