Buffalo, NY – Wyoming

След малко спане в колата се събудих доста освежен и продължихме. Все още имахме шансове да подминем Чикаго преди сутрешния трафик – изобщо не ми се губеше време за неща, които бих могъл да избегна…

Индиана – 150 мили, 70 мили в час ограничение. Плащат се $4.15. Към два часа до границата на метрополиса Чикаго (който се пада малко в Индиана – за мен е на миля 21, а там се плащат и парите за магистралата). Няма нищо интересно за гледане около пътя – предимно ниви с царевица. Добре че още беше тъмно :-).

Южната страна на Чикаго е голям транспортен възел – там се пресичат и разклоняват доста магистрали. На всичкото отгоре е и лято и това в северните щати е равносилно на “пътни ремонти”. Разкопали са всичко и човек трябва много да
внимава за отклонения и оранжеви табели. Аз толкова внимавах, че поех в грешната посока на разклона на I-294 и I-80. И на двете места има по $0.80 за плащане. Бо още спеше отзад, та трябваше самичък да се взирам в страницата с картата на метро Чикаго. Сравнително бързо намерих как да се върна и продължих по пътя си след кратка почивка.

Илиной – 161 мили, ограничение 65. 2:30 часа. Оттук на запад няма повече платени магистрали :-). Щатът е равен, но на мен ми беше интересно, защото никога не бяхме продължавали право на запад от Чикаго. Качвали сме се до Минеаполис, но това е на северозапад. Тук-там се виждаха полицаи с радари.

Айова (американците го произнасят като Айоуа, с ударение на първото ‘А’) – 306 мили, ограничение 70 м/ч. При влизането в щата от Илиной се минава по един голям мост над Мисисипи, която почва да става доста пълноводна. Щатът е по средата на Великата американска равнина и е доста… равен. Докъдето поглед стига се виждат ферми и насаждения с царевица (отново…). Магистралата минава през единственият по-голям град (и щатска столица) Де Мойн, но град почти не се вижда – явно е строен много нашироко. Тук поне има място за растеж на града във всички посоки. 4:40 часа.

Небраска – 455 мили (въздишка), ограничение 75 м/ч!! Границата между Айова и Небраска пък е другата голяма американска река – Мисури (което име местните май произнасят като ‘Мъзура’). Това е най-дългият щат по пътя ни на отиване. На всичкото отгоре пак е равен и съответно доста скучен. Сменяме се с Бо на всеки два часа – не издържаме по повече, а и доста мили оставихме зад гърба си. Няма ли най-накрая да стигнем до Скалистите планини?? На 150-а миля навлязохме в Планинския часови пояс и върнахме часовника с още един час назад. Какво ли ще е на връщане като ще трябва общо да прибавим три часа… Това беше първият ни нов щат за това пътуване – във всички предишни вече сме били.

На Бо се падна честта да шофира през последните 50 мили в Небраска, когато почнахме да виждаме първите хълмове на Скалистите планини, но времето тръгна на разваляне. Заваля ни доста силен дъжд, а по едно време едва ли не си помислихме, че около нас ще слезе някое торнадо – вятърът започна да подмята едни tumbleweeds (бурени с форма на топка), а от едната страна видяхме някакво черно було да се вдига от земята нагоре към черния облак над него. За наше щастие се оказа само прах… Разминахме се с торнадото.

Уайоминг – 400 мили, ограничение 75. Втори (и последен) нов щат… Докарахме бройката на посетените от нас щати до 40 – факт, с който винаги леко шашкам колегите американци. Целта ни е да посетим всички щати :-). В Уайоминг се намират два от най-известните национални парка – Йелоустоун и Гранд Тетонс. Някой ден ще трябва да посетим и тях, но ми се иска да сме заедно с децата. Сега се заехме само с нелеката задача да прекосим и този дълъг щат. Влязохме в него в 7 вечерта, 24 часа след като напуснахме Buffalo. Карахме докато се стъмни. Спогледахме се с Бо, видяхме колко всъщност сме уморени и решихме да спрем някъде да спим на легло. Нямаше смисъл да продължаваме. А и честно казано не ми се искаше да минем през Скалистите планини на тъмно. Около пътя почти не се срещат къщи, а и населените места са нарядко, така че през повечето време около нас беше абсолютна тъмница. Можахме да издаяним още 300 мили – чак до Rock Springs, където слязохме от магистралата и намерихме свободна стая още в първия мотел, в който спряхме да попитаме. Добре че мотелът беше типично американски – в стаята се влиза директно от паркинга и не трябваше да разнасям багажи по коридори и етажи. Докато донеса последната дреболия, бо вече беше заела позиция за спане в леглото и докато съумея да си измия зъбите, вече спеше дълбоко…

Равносметката – 28 часа път с изминати 1,770 мили (2,846 километра) през осем щата в три часови пояса. Поставихме нов семеен рекорд, който сигурно ще се задържи доста време ;-). За утре остават “само” към 900 мили, но ще караме през Скалистите планини и Сиера Невада и сигурно ще е доста по-интересно от днес.

И моите очи се затварят…

3 thoughts

  1. И аз съм съгласен, че изобщо не е лошо! Но средната ни скорост е доста по-ниска когато пътуваме с децата – ама засега няма начин.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *