Спомени от летище София (2001)

Ето няколко от моите спомени, свързани с летище София:

2001-a Първото завръщане в България след тригодишно отсъствие. Бо имаше много мерак (тогава) да прекара малко повече време с роднините си, та затова замина три седмици преди мен – сама с двете деца (големият на 2 години и 1 месец, малкият на 9 месеца). Добре че майка ми отиде да я посрещне в Прага и да летят заедно за БГ, че хич не е било лесно. Аз трябваше да си летя сам за БГ. Речено-сторено. Ама откъде да знам, че не е хич добра идея да се лети в средата на юни, точно през уикенда, в който се сменят цените на билетите (стават по-скъпи за лятото). Отивам на JFK с намерение да си летя. Оказа се обаче, че бяха продадени само около 50-ина места повече, отколкото има в самолета – това общо взето си е редовна практика, ама този път всички се бяха появили. Естествено останах без място. Висях около 5 часа на летището да се разправям с изнервени customer service agents, докато получа някакво мъгляво обещание, че на другия ден ще ме пратят за София през Париж (вместо през Прага, какъвто ми беше билета). Поне дадоха ваучер за хотел и вечеря. Хотелът – тъпкан с пътници като мен… Аз – само с един малък куфар ръчен багаж 🙂 Добре че имах една фанела с дълъг ръкав в него.

На другата сутрин още в 11 часа цъфнах на летището. Check-in за международните полети отваряше в 1 pm. Аз се наредих като лудите на опашката да вися, ама пак не бях първи. С изумление почнах да установявам, че повечето хора на летището ги виждам за втори или трети път. Почнахме да се поздравяваме 🙂 На опашката почнаха да се носят слухове, че всички полети са препълнени. Също и за някакъв човек, който вече 5 дена виси на летището и се опитва да се прибере от Пуерто Рико до Италия. Изтръпнах… Гишетата отвориха. След 20-минутен разговор с някаква дама, която ми заяви 100 пъти, че не може нищо да направи за мен освен да ме прати на гейта на Луфтханза, където да чакам за свободни места, разбрах че повече от това не може да се направи. Тръгнах към гейта. Около мен – предимно познати физиономии – другари в беда. Седнах по турски с една книга точно под бюрото на гейта с мисълта “Ей тук ще съм първи, независимо какво ще става”. След третия час по турски ми се схванаха краката, ама смея ли да мръдна 😉 Отвориха гишето. Брех че работа, откъде се изсипаха всички тези хора изведнъж… Ама пак се вредих втори. Отговор – ами места няма. Обясних на едната дама, че искрено желая да се прибера. Тя ми обясни да не и се пречкам, да чакам встрани и тя щяла да уреди нещо. Уреди го! Имах бордна карта – ура! Едно от познатите лица – младо момиче – стискаше бордна карта в ръката си с блажено изражение на лицето си. В отговор на повдигнатите ми вежди ми каза “Това е третият ден, в който вися тук, и чак днес ще летя”. Мислено благодарих на Господа за това, че не трябваше да си попилея половината отпуска във висяне по летища. Качих се на самолета, смяна във Франкфурт и ето че съм в София.

Тук багаж, там багаж – багажът летял с първоначалния ми полет през Прага и пристигнал преди мен. Хайде на опашката на Lost & Found… След около час и двадесет минути се добрах до бюрото в стаичката. Вътре две лели работят на Компютри! Ха, викам си, те сега ще намерят куфарите. След петминутно ровичкане по базите данни – “Ами господине няма ви ги куфарите при нас…”. Абе как така – викам им – трябва вчера да са пристигнали. По-оправната дама ми вика “Абе я да погледнем в татрадката” и чудо на чудесата – куфарите записани там, ама не и в базата данни. Грейнах от радост, а тя ми вика “Идете да пиете едно кафе навън и елате след половин час”. Минах митница гол и бос (само с ръчния багаж), че баща ми вън се чудеше какво става и защо всички излизат, а мен ме няма. Кафе естествено не пихме, щото в “барчето” всички пушат, а аз силно съм отвикнал по чужбина да се пуши около мен. След половин час – обратно. Дамата ми вика “Ами те ваште куфари са в склада, пък аз не мога да ги взема, ще трябва да дойдете с мен вие да си ги вземете”. Аз, естествено, нямах нищо против. Ама ето ти нов проблем – за склада трябва да се излезе извън залата за пристигащи, т.е. да се напусне територията на страната. Отива колежката при един граничен полицай – разкопчан до кръста, шапката на уволнение под пагона. “Колега, тук трябва да отидем с този пътник да си вземе багажа от нашия склад.” Полицаят гледа подозрително: “Абе колежке, как така – ами ако пътникът почне да бяга по пистата???” Аз не разбирам що ми трябва да бягам по пистата и стигам логично до “Ами господин полицай, ето ви задграничния ми паспорт, задръжте го докато се върнем с багажа.” Той почна да гледа още по-подозрително – “Ами на теб, момче, какво ти пречи да бягаш по пистата без паспорт???” Тук ме напуши много смях, ама с героически усилия запазвам самообладание. Хеле, реши се човекът на смела постъпка, пусна ме до склада без охрана (явно не му се ходеше до мазето), но беше сериозно облекчен, като се върнах с куфарите без да съм бягал по пистата. По това време залата се опразни, всички пътници вече бяха напуснали. Колежката ме води до митничаря “Ето тук сега ще минете митница”. Наоколо няма джан-джун човек. Митничарят, естествено, ме накара да си прекарам и двата куфара през рентгена и почна да пита “това какво е, колко пари струва” и в момента, в който сумата нахвърли $100, стана много дружелюбен. “Абе момче, какво ще правим сега?” Аз се правя на ударен “Ами какво може да се направи?” Той – “абе ще трябва да те пращам в шеста стая, да пишем мито……..” Аз – “или???” Той “Или нещо от сърце[жест с ръката]”. Та оттам знам за шеста стая. Не стигнах до нея. Освободих си куфарите и си тръгнахме за Пловдив. Така че ако артисате сами на митница, това ще е може би най-вероятното развитие на нещата.

2 thoughts

  1. Ако колегите бяха българи, със сигурност вече щяха да си мислят “този пак се побърка” :). Неистов смях:

    …като се върнах с куфарите без да съм бягал по пистата…

    Макар че сигурно хич не ти е било смешно тогава…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *