Ваканция 2006: Решението

Днес започва истинската отпуска – тази със смяната на обстановката и обиколките по далечни места. От няколко седмици съм купил самолетни билети за Бо и мен – ще летим до Лос Анджелес, оттам ще пообиколим малко по бреговете и трябва да идем до Сан Франциско. Багажът е почти приготвен, но все си има последни дреболии за уреждане. Бо излезе сутринта да напазарува храна, а аз се мотках в къщи като муха без глава и се чудех какво точно да правя освен да събирам още неща за куфарите. И не знам как ми щукна да седна да прочета малко новини.

Сутрин в къщи обикновено не е включен нито телевизор, нито радио. Мразя да ми дуднат на главата докато се събуждам. Разчитам на онлайн новини, които поглеждам след като пристигна в офиса, преди да съм се захванал активно да работя. Но нали днес съм в отпуска… не прочетох никакви новини рано сутринта. Погледнах ги в 11:30. И се вцепених – в Лондон открили терористичнa заплаха, по летицата цари хаос, не се знае какво точно ще стане. Почнах да се чудя какво точно да правим… Пуснах CNN да видя какво ще кажат по ТВ новините. И страшно се разочаровах като видях, че освен течности и гелове забраняват да се качва на борда като ръчен багаж всякаква електроника с батерии. Хайде пък сега как ли няма да се пусна лаптопа и апарата като ръчен багаж. А не ми се пътува из Калифорния като през 80-те – без лаптоп. Освен това имахме смяна на Синсинати с време между двата самолета час и десет минути – и ако първият полет закъснее, става една… При такива ситуации не се променя само един полет, а обстановката се развива лавинообразно и може да поседиш на междинното летище ден-два, и то без никакви гаранции дали и кога биха могли да те качат на самолет до крайната ти дестинация. Въздушният транспорт в USA обслужва милиони пътници и в нормална обстановка е ефективен, но за сметка на това и доста натоварен, а всекидневните операции се изпълняват едва ли не на ръба на бръснача и при криза от този мащаб всичко се променя много бързо и става много неудобно за пътниците. Трябваше да решим какво точно да направим – дали да отложим, да отидем някъде другаде или да намерим друг вариант, но определено нито на Бо, нито на мен ни се летеше точно в този ден. И седнахме да умуваме в мазето – един вариант, втори, трети… докато тя изведнъж не ми предложи “А не можем ли да наемем кола и да караме до там?”

Погледнах я и веднага пуснах търсене на Yahoo! Maps – от Buffalo до Сан Франциско ми даде 2,660 мили (над 4,200 километра). Никога досега не ни се беше случвало да шофираме чак толкова надалеч – ходили сме до Тексас, но това все пак е по-близо. Тук говорехме за прекосяване на почти целия континент. Сайтът даде и приблизително време за каране 37 часа. Не ми звучеше зле до момента в който не разделих милите на часовете и не получих средна скорост за цялото пътуване 70 мили в час – което е явно непостижимо! Но като погледах картите още малко реших, че е възможно да се стигне за 48 часа, особено когато се пътува на запад – тогава се печелят три часа от смяната на часовите пояси. Дискусията дали да наемем кола или да пътуваме с нашата беше кратка – решихме, че няма смисъл да добавим толкова мили на нашата и аз направих резервация онлайн и след това хукнах към летището да взема колата.

Прекосяването на Америка с кола ми е отколешна мечта… Май бях гимназист когато прочетох “По пътя” на Джак Керуак и се запалих по тази идея. Да, много път е, но колко ли неща може да види човек :-). Събрахме последните неща в куфарите, добавихме и доста допълнителни дреболии – все пак щяхме да сме с тази кола през цялото пътуване и можехме да си позволим да тръгнем с повечко багаж (нещо, което е немислимо когато се лети). Хайде това, после онова, но в 21:30 благополучно потеглихме. Планът ни беше да караме първата нощ с кратки почивки когато на шофьора му/й се доспи, след това да караме и през целия ден и евентуално вечерта да решим дали да спрем да спим някъде на легло. Целта в главата ми беше да пристигнем в Сан Франциско в събота вечер. Не знаех дали е постижима – единствената ми отправна точка беше че когато едни приятели се пренесоха от Buffalo в Сакраменто, Калифорния преди няколко години, същия път им отне пет дена (но те все пак караха цялата си покъщнина с камион, а колата им беше закачена зад него с един колесар…). Един приятел ми услужи с един камионджийски пътен атлас, макар че посоките ми бяха много добре известни – от нас се качвам на I-90 на запад, после след Кливланд тя се влива в I-80 и после следваме осемдесятката докато тя свърши в един огромен мост – Bay Bridge в Сан Франциско. Но винаги обичам да гледам къде точно се намираме, какво има наоколо и други такива дребни детайли. Аз седнах зад волана, Бо се настани на предната седалка до мен с лаптоп в скута – имаше да гледа някакъв български филм – и почнахме пътешествието.

Детайлна история на пътуването:

Ню Йорк: Минават се към 65 мили по I-90. Магистралата е платена от изхода на Бъфало (миля 431) до края на магистралата в щата (миля 496) – сумата за плащане е $2.60 за леки коли без ремаркета. Ограничението на скоростта е 65 мили в час, но може да се кара със 70 без особени притеснения. Понякога в разделителната ивица ще дебне полицай с радар, но не всеки път. 1:15 часа до излизане от щата.

Пенсилвания: 45 мили. Няма суми за плащане. Ограничения – 65 мили в час, а един участък от 10 мили е 55. Намират се малко повече полицаи отколкото в Ню Йорк, така че трябва да се внимава. Магистралата постоянно върви нагоре-надолу по едни хълмове. 40 минути до границата на щата.

Охайо: това е много германски щат и дисциплината трябва да се спазва ;-). Когато ограничението е 65 и няма трафик около вас, не е препоръчително да карате с повече от 67-68 мили в час – за 1-2 мили отгоре може и да ви спрат. Първата част от магистралата (миля 245 до миля 142, 1:50-2 часа) не е платена, но минава точно през Кливланд и I-90 прави към 4 доста остри завоя в самия град. Отдалеч се виждат жълти мигащи светлини, а и асфалтът е нарочно набразден напреки така че да чуете хъркане и да се сепнете преди завоя. Има някакви околовръстни магистрали, които съм пробвал само веднъж, но пътуването по тях ми отне повече време и изобщо не си струваше. Затова карайте през града.

На 142-а миля I-90 се слива с I-80 и вървят заедно до Чикаго. Пътят до границата с Индиана (2:15 часа) е платен – $5.45 на кола. На всеки 20-30 мили има rest area – отбивка от магистралата, където има заведения за хранене, бензиностанции и голям паркинг за почивка. На мен нещо започна да ми се додрямва (а Бо отдавна беше затворила лаптопа и се беше преместила да спи на задната седалка на Ford Taurus-а, който ни дадоха) и спрях на едно от тези места за почивка, вдигнах си краката на предната седалка до мен, облегнах си главата между облегалката и вратата и заспах почти веднага.

4 thoughts

  1. Лелеее, а аз се чудя защо звучеше все едно ми се хвалиш, като ми каза, че си ходил с кола на почивката. Някакси с моите европейски представи за разстояние… рекох си “какво толкова?”.
    Сега обаче като гледам 4200 км направо се чудя да ви завиждам ли, или да напиша “абе вие луди ли сте?”

    Но както се казва, важното е, че всичко завърши добре!

  2. Най-голямото разстояние, което съм минавал в Европа, е било Пловдив-Порто през 1990-а година – към 3,200 км, които ни отнеха 5 дни път с Чавдар тип “Сетра”. Ще трябва и за това пътуване да си спомня… още повече, че имам останали няколко черно-бели снимки от него.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *