KingdomBound 2006 Day 1: Разпоредител

И тази година, както миналата, решихме да посетим фестивалът за християнска музика KingdomBound. Но този път не можахме да си намерим free билети (защото конкурсът за млади изпълнители, в чиято организация и провеждане участвахме през 2005-а, сега имаше съвсем различен регламент и това отпадна като възможност). Можахме да се запишем доброволци – да помогнем с провеждането на самия фестивал – и така да получим билети за концертите на някои известни християнски групи, които отдавна искахме да видим.

Тъй като фестивалът се провежда в един увеселителен парк, за влизането в който по принцип са нужни билети, трябваше да следваме малко по-сложна процедура. Организаторите на фестивала ни бяха изпратили (на двамата с Бо) по едно писмо, в което описваха часовете и задълженията ни за всеки ден от фестивала. С него минахме през фестивалното гише пред парка, записаха ни в една хартиена папка и ни казаха да влизаме, като само си покажем писмата на входа. Младежът, който изпълняваше функцията “билетен контрол” на входа хич даже и не се заинтересува от писмата ни. Показах му ги сгънати, но в момента, в който понечих да ги разгъна и да му докажа, че сме доброволци, той само махна вяло с ръка и ни пусна вътре. Хмммм, много лесно стана това…

За неделя следобед ни бяха определили за разпоредители на голямата сцена – там, където щеше да бъде концертът на Mercy Me. Аз по принцип не обичам много-много да се разправям с хора, но нямаше как. Седнахме за кратък инструктаж, на който ни разясниха задълженията – да не пускаме хора без билети за запазено място в предните секции със седалки, да поддържаме проходите чисти от струпвания на хора и да отговаряме на въпроси – от “а къде е моето място” до “откъде да си купя CD-то на групата, която свири в момента”. Връчиха ни по една схема с номерацията на секциите и местата, по която да се ориентираме, разпределиха ни по различни стратегически позиции и смяната ни започна.

За мое успокоение имаше отделна група мъже с фанелки с надписи Security, които бяха там за да се оправят с по-сложни ситуации. Ние трябваше да бъдем любезното лице. Хората нахлуха в Центъра още два часа преди концерта – искаха да заемат по-добри места. Доста от тях не знаеха, че предните секции са само със запазени места (както прочее не знаех и аз). Някои изтичаха да си купят билети, други просто си намериха добри места в другите секции. От опит знам, че не е добре да се сяда много близо до сцената, защото звуковото налягане е много силно там и ушите наболяват даже и с използването на тапи. И обяснявах това на хората. По едно време отнякъде се появи един засмян до уши червенокос момък и ме заговори със странен акцент: “Cheers, mate. Дошъл съм чак от Австралия за този фестивал. Ще ми намериш ли някое по-добро място?” Уредих го веднага да седне до едни американски младежи, с които той също се заговори веднага и взе да им разправя откъде е дошъл и други такива истории…

Наблюденията ми за няколкото часа, в които бях разпоредител, бяха че посетителите бяха много културни. Нито един не повиши тон или не започна да се заяжда за запазените места, подканите ни да освободят пътеките; никой не ни попита “А пък вие кои сте, че да ми кажете” (въпреки че всички бяхме оборудвани с фанелки на доброволци и имахме окачени на врата си карти със снимката и името ни). Изобщо всичко мина много спокойно и приятно. Впечатлих се. А когато започна концертът, старшият разпоредител дойде да ми каже, че всичко е под контрол и че ако искам, мога да ида да седна до жена ми (която стратегически беше заела една празна ложа) и да се наслаждавам на концерта. Така и направих…

Опитах се да направя малко снимки, но не станаха много сполучливи. Ще трябва да се помъча да ги пообработя малко и ще ги публикувам след това. Но можах да се уверя лично, че хипотезата ми за сенника на обектива е вярна – колегите-разпоредители сами ми предлагаха да отида по-близо до сцената и да снимам оттам ;-).

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *