Първият ни ден в USA (1998)

След като професорът ми ни взе от гарата и ни черпи една страхотна закуска с палачинки, се настанихме в хотела, прекарахме няколко часа в спане – бяхме много уморени от дългия път, а и това беше първото ни прекосяване на Атлантическия океан и още не бяхме свикнали с такива дълги пътувания. Хубавото беше, че можахме сравнително бързо да обърнем времето, а не няколко дена след това още да си лягаме с кокошките. Добре че всички хотели си имат едни плътни завеси по прозорците и в стаята беше тъмно. Понаваксахме малко със съня, след което се приготвихме за оглеждане на обстановката. Имахме да отидем до университета да се видим с професора, да уредим някои неща и да се впуснем в търсенето на квартира. Доктор Падос ми беше пратил една пътна карта на Buffalo, по която трябваше да почнем да се ориентираме. Всичко беше ясно като посоки и разположение, но не и като разстояния. Хотелът ни беше точно до южния кампус на UB, а трябваше да отидем до северния. Погледнах на картата и не ми се видя чак толкова далеч. Между двата кампуса вървят автобуси, които са напълно безплатни за студенти (и хора с вид на студенти, както стана ясно малко по-късно), но аз като един новобранец, който още е тъмнозелен и не знае нищо, си мислех, че в рейса ще ми искат студенска карта (която все още нямах) – все пак идвах от България, където всичко се проверяваше. И в резултат на тези мои съмнения решихме да тръгнем пеша – да се поразходим малко и да поогледаме града, където може би щяхме да прекараме следващите няколко години от живота си.

Северният кампус се намира в Amherst, който е предградие на Бъфало. Вървяхме по тротоара на един голям булевард и гледахме еднофамилните къщички, редуващи се една след друга от двете му страни. Спомних си “Едноетажна Америка” и всички други книги за Щатите, които бях чел още преди да стъпим на този континент. Беше ни много интересно – почти никой преден двор не беше заграден. Всичко беше открито и подредено – с окосената трева и подрязаните храсти. Тротоарът се пресича от driveways (моля за помощ за превод на български – това е малкото пътче, бетонирано или асфалтирано, което води от улицата до гаража на съответната къща) на всеки няколко метра. Учудващо всички шофьори ни правеха път с усмивка на лицата в малкото пъти, когато трябваше да пресечем някоя улица. И също така беше учудващо, че не видяхме много пешеходци по улиците. На всеки 5 минути ни около нас профучаваха празните студентски автобуси. Ходихме, ходихме, и крачехме по тротоара, но кампусът все още не се виждаше. От време на време се консултирах с картата – да, бяхме на прав път, но разстоянието се оказа доста по-голямо от това, което се виждаше на хартия. В последствие изчислих, че сме минали към 6 километра – отнеха ни към един час ходене под лъчите на следобедното слънце. Най-накрая минахме покрай табела, която ни приветстваше с добре дошли в северния кампус на университета. Извадих другата карта – университетската – и намерих сградата, където трябваше да отидем. Всяка сграда си има име. От табелата до сградата вървяхм още около 15-20 минути – кампусът се оказа доста огромен. Бях виждал западни университети по Франция и Англия, но този се оказа доста обширен. Оставих Бо да си почива и отидох да си поговоря с професора за някои неща, които трябваше да направя (главно свързани с административни уредби) и за това какви точно класове да запиша и какво той ще изисква от мен като мой съветник. Беше ми много интересно и попивах всичко. В България малко се притеснявах дали ще се оправя с езика, въпреки че съм започнал да уча английски от 6-годишна възрасто, но нямах никакви проблеми. Професорът ми каза откъде да хванем автобуса за връщане и ни увери, че няма да е никакъв проблем да се качим и двамата – нямало да ни искат никакви доказателства, че сме студенти. Заведе ме да ми покаже “офиса” ми – едно бюро в стая, която щяхме да делим с още няколко студента. Пак подчерта, че е задължително да си намерим собствена квартира в близките дни, представи ме на един друг негов студент – грък на име Янис – и отиде да си върши работата. Ние с Бо обиколихме още няколко сгради – намерихме другите сгради, където щях да имам часове, както и някоя и друга библиотека. В библиотеките имаше и компютри, но не можехме да пишем електронни пощи без университетски акаунт. Факултетската секретарка ме приветства с добре дошъл и ми връчи една купчина бумаги с полезна информация – оказа се наистина полезна. Всеки, с когото се заговорихме, се усмихваше и се опитваше да ни предразположи и да ни помогне – явно бяха свикнали със студенти-новобранци. По тези университетски сгради за първи път видях коридори и кабинети без никакви прозорци – нещо непознато за България по това време. Всичко беше организирано логично, имаше достатъчно табели, така че даже и новаците да не могат да се изгубят лесно. След като умората ни надви, се запътихме към спирката. Изчакахме автобуса и наистина никой не ни провери или даже пита дали сме студенти в университета. Прибрахме се в хотелската стая развълнувани и пълни с нови впечатления. Престояха ни интересни дни и месеци!

4 thoughts

  1. Добър превод 🙂 Трябва да започна да употребявам българската дума сега…

  2. Да, Жоро, знам. Мерси за превода. Харесва ми, а не мисля, че аз лично бих се сетил за него!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *