Парашутист (1987) – Добрите времена

(продължение)

Както винаги се случва, човек винаги се страхува от неизвестността пред себе си. Може да е най-тривиалното и лесно нещо, но като не си го правил, ти се струва невъзможно, трудно и непостижимо. Така беше и с моите парашутни скокове – след първия се отръсках от неизвестното и се почувствах по-добре. И понеже двете ни седмици не бяха свършили, очакваха ни още скокове. Поне аероклубът имаше бензин за полети…

Някой ни каза, че вторият скок бил по-кофти от първия, защото организмът ти вече знае какво да очаква и сетивата ти са отворени да приемат нова информация. Оказа се, че наистина е така. С всеки следващ скок имах повече канали за възприемане на обстановката около мен по време на свободното падане. Гледах с отворени очи надолу при скок. Спомнях си как се е завъртало тялото ми преди парашутът да ме опъне – целта беше да гледаш към земята, защото ако падаш с гръб, коланите, които излизат от раницата с доста висока скорост, може да те изплющят по врата и после няколко дена да те боли. Почнах да управлявам парашута по-уверено и да се стремя да се приземявам по-близо до старта. На третия или четвъртия скок беше доста ветровито и като си засякох посоката на движение, установих че ме носи към бетонената писта на гражданското летище в Крумово. Тогава нямаше излитащи и кацащи пътнически самолети, но не ми се приземяваше на бетон. Трябваше към три или четири минути да вися набран на коланите в отчаян опит да компенсирам вятъра и накрая се приземих идеално – аз бях на тревата, на около метър от ръба на пистата, а парашутът ми се приземи на бетона и после даже не трябваше да си почиствам купола от треви и бодли, които иначе се залепяха за плата в случай на приземяване на полето.

След няколко скока машините бяха пренаредени и този път аз бях този, който скача първи от целия самолет – седнал на седалката точно до вратата. Установих за себе си, че това е най-доброто място. Седиш си, не зяпаш излишно надолу, като извика инструкторът първа двойка трябва само да стана, да се завъртя на 180 градуса с три крачки, кракът на прага, и скок! Нямаш време да се замисляш и да се плашиш, не трябва да гледаш как другарчетата ти преди теб се губят в бездната. Май ми се случи само два пъти да съм първи в самолета, но тези скокове ми харесаха най-много.

А иначе след първия ми скок настроението в целия лагер се промени изцяло – може би защото моят мироглед се промени. Беше ни много по-весело, постоянно се закачахме и си разправяхме истории за скоковете ни. За това как някой не искал да скача и се бил запънал с двете ръце и двата крака на вратата и не искал да скача. Инструкторът го успокоил с благи думи: “Няма, моето момче, недей щом не искаш” и в момента, в който нашия герой се отпуснал да се връща на пейката, така и не разбрал как се озовал извън вратата. Но от личните ми преживявания като че ли беше по-добре да се скочи от самолета след като веднъж е излетял – на един от скоковете нашата машина излетя, набра височина, направи два-три кръга, и точно когато очаквахме да отворят вратата, Шогуна се показа от кабината и каза, че времето се е променило и няма да можем да скочим. Приземяването хич не беше лесно… самолетът друсаше много. Оттогава разбрах защо инструкторите ни хвърляха със собствения си парашут на гърба им и след като десетте зайци вече летяха надолу, и те си скачаха да се приберат на старта вместо да се кандилкат в Антоновката надолу.

Понеже бяхме доста хора и почнаха да ни се събират доста скокове, започнаха и особените приземявания. Още на първия скок единият от момците успя да се приземи точно на равния покрив на столовата на аероклуба. Втори се приземи в преждеспоменатия отходен канал на свинефермата. Друг колега падна в митническата зона на гражданското летище и инструкторите трябваше да ходят да се разписват за него. Едно друго момче, от по-леките, се остави вятърът да го издуха чак до ракетното поделение и после трябваше да пише обяснения какво е видял и какво не ;-). Като цяло май ни бяха обучили добре, защото нямаше сериозни произшествия по време на скоковете. Само единият от колегите, който все се правеше на мъж и на много сведующ по всички въпроси, успя да се изхитри да си счупи и двата крака при приземяване – според мен просто защото не е спазвал инструкциите за контакт със земята. НИкой не успя да се приземи на някое дърво или на жиците на далекопровода, макар че някои от нас се опитаха…

Не мога да не си спомням с умиление за автопарка на аероклуба. Возилата бяха събрани от кол и въже. Имаше един камион ГАЗ, с който носехме парашутите и брезентите от залата до старта. Единият ден, когато натоварихме камиона след края на скоковете, той отказа да запали. Ръководството не закъсня със заповедта: “Бутайте!!!” И ние какво да правим – почнахме да бутаме. Бутаме, бутаме, бутаме – не ще да пали и туйто. Чак като го добутахме до залата, шофьорът се сети да провери дали има бензин. И наистина нямаше :-). Другата кола беше един джип УАЗ, ама от най-старите, с кръглите фарове, без покрив и врати. Използваха го да събират парашутистите по полето след приземяване. Веднъж точно стигна УАЗ-ката до мен, и загасна. Няма стартер, а пак “Айде момчета, бутнете малко да запали!” То хубаво да бутаме, ама след скок си си събрал парашута и вървите пред себе си надве-натри и изобщо не е удобно да се бута кола. Ама какво да правим – бутай пак. Джипката беше много hi-tech и даже нямаше ключ за запалване, а се палеше с кламер. Но върхът беше, когато трябваше да бутаме и самолета. Не, не – не за да запали ;-). Трябваше да го добутаме до бетонната стоянка до хангара и да го завържем за едни халки в земята, че да не го отнесе вятъра.

И понеже след първия скок почнахме да имаме повече свободно време, а и напрежението понамаля, само се чудехме с какво да си уплътняваме незаетите часове. Оттам знам играта ‘магаре’ – единият отбор прави едно магаре от тела, а членовете на другия се засилват и скачат върху магарето. Точка се отбелязва, ако магарето не издържи и се срути на земята. Още се чудя как не успяхме да си натрошим гърбовете. Ама тогава всичките там да сме били по на 16-17 години – лесно е като си млад.

Инструкторите стоически понесоха всички несгоди заедно с нас. Да, за тях парашутните скокове си бяха удоволствие и ежедневие – още помня как единият от тях се приземи точно на ръба на брезента, разкопча сбруята и викна на колегата си “Абе, я ми скатай парашута, че аз трябва да бегам в Пловдив на зъболекар” все едно че е слязъл от колело. Шогуна, Ганчо, Дядката, Емо, Киро Захариев… още помня имената и образите. Доктор Еленкова, която видях няколко години по-късно и в поликлиниката до нас в Пловдив – имах нужда от някакъв преглед, но тя като ме видя и позна, направо ми слежи печата с думите “А, ти си наше момче, парашутист.”

С една дума – good times! Отпуснахме се след първоначалния стрес и си прекарахме много добре. Научихме нови умения, свкнахме с нещо ново – и минахме през изпитанието. Единственото нещо, за което съжалявам много, е че тогава нямах възможноста да взема фотоапарат там и да снимам (било то и на черно-бяло филмче) :(. Да, имам доста спомени и образи в главата, но ми се искаше да имам и снимки. Оттам ми останаха някои добри приятелства – Пешо Русев, Сашето, оттам помня и Мишинев. Беше преди доста години, но спомените са живи.

Не знам дали сега бих скочил пак с парашут. Кой знае… може пак да си припомня някой ден!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *