Парашутист (1987) – Скокът

(продължение)

Ето че дойде и дългоочакваният ден – денят, когато за първи път в живота си щях да изпитам нови чувства и преживявания. Денят на скока.

Разказването на парашутни смешки, вицове и черен хумор от рода на “Парашутист пита инструктора: ‘Какво да правя, ако не ми се отвори главния парашут?’ ‘Отваряш запасния.’ ‘Ами ако и запасният не се отвори?’ ‘Почваш да махаш с ръце, опитвайки се да летиш.’ След ден се провеждат скокове. Инструкторът е пуснал всички и е затворил вратата на самолета. Изведнъж чува някой да чука по нея. Отваря и гледа ученикът маха с ръце и с червено лице крещи ‘А сега какво да правя???’ “ беше секнало преди два дена. Всички се бяхме замислили за предстоящия ни първи скок. Теорията е едно, а практиката – нещо съвсем различно въпреки уверенията на инструкторите ни, че не било нищо особено. Да, като имаш няколко хиляди скока зад гърба си, тази дейност не е нищо особено, съгласен съм. Но ние бяхме зайци. Бяхме уверени, че инструкторите са ни вляли максимално количество знания в главата за малкото дни, в които се занимавахме от изгрев до залез само с това, но въпреки това си имахме едно наум. В деня преди скока си скатахме парашутите – по-внимателно отколкото преди – и ги подредихме в парашутната зала. Всичко беше готово.

Аз лично се събудих в 5:30 сутринта. Прозорецът на бараката беше отворен над главата ми. Лежах и си мислех за смисъла на живота. Попивах всички миризми отвън, чувах какви ли не звуци – неща, които преди не съм забелязвал. Коремът ми се беше свил в очакване. Този ден пропуснахме закуската – било противопоказно за новаци като нас. Минахме последния медицински преглед (който включваше и проверка дали някой е употребявал алкохол в последните 24 часа), натоварихме парашутите в ГАЗката и се отправихме към старта. Помня, че бях втора или трета машина – самолетът побира 10 парашутиста + инструктора, а ние бяхме доста повече, така че ни бяха разпределили по машини. Налягахме по тревата и се загледахме в небето – да видим как ще се представят другарчетата. Преди да се почне с хвърлянето на парашутисти, инструкторът от първа машина хвърля един купол от парашут през вратата да види какъв е вятърът и двамата с пилота да определят къде точно да хвърлят двойките. Всяка машина беше наредена по двойки – по-тежкият скача пръв, вторият скача няколко секунди след него и после самолетът прави кръг и инструкторът пуска следващата двойка.

Дойде редът и на нашата машина. Сложихме парашутите – основният (ПД-47) на гърба, запасният отпред на корема. Затегнахме сбруите и се строихме за преглед. Шогуна лично мина да провери добре ли са затегнати коланите на всеки от нас. Сбруята има два колана, които обхващат бедрата на парашутиста, оттам нагоре вървят два колана отпред, които се захващат с друга тока пред гърдите, а раницата е отзад. Дадоха на всеки от нас да хване парашутното въже в ръка и в редица по един се отправихме към самолета. Скачаше се от Ан-2 – този двуплощник е много удобен за обучение на парашутисти, понеже може да поддържа ниска хоризонтална скорост и е по-лесно за начинаещите скачащи. Със зор се качихме в самолета (вратата е доста високо) и насядахме по пейките. Ан-2 събира 10 парашутисти плюс инструктора. Вратата се пада в задната част на самолета, отляво по посока на движението. Между нея и пилотската кабина има пейка за четирима, а от срещуположната страна сядат шест човека. Инструкторът се разполага на една сгъваема седалка на задната стена на салона. Затворихме вратата и самолетът тръгна към старта. Почнах да усещам как кръвното ми налягане се качва лека-полека. Самолетът има илюминатори, но през тях не се виждаше почти нищо. Аз бях първи парашутист от трета двойка и мястото ми се падаше точно срещу вратата. Можех да наблюдавам висотомера, който беше завинтен над самата врата. Самолетът спря за секунда, форсира двигателят и се засили по пистата. След няколко секунди вече бяхме във въздуха. Аз бях летял само веднъж преди това – София-Париж и обратно, на голям самолет, така че чувството не ми беше съвсем непознато, но никога не се бях качвал на толкова малък самолет. Погледът ми беше прикован в стрелката – 100 метра, 200, 300… По принцип щяха да ни хвърлят от около 800 метра, но май се качихме на 1000. Шегунов, който пилотираше, се подаде от кабината – вратата между нея и салона беше отворена – и извика на Дядката, нашия инструктор: “Готово!” Дядката се надигна от сгъваемото си столче и отвори вратата. Аз бях точно срещу нея, както вече казах. Помня като че ли беше вчера каква беше първата ми мисъл като видях какво ни чака: “Какво, аз? От тук? Вън? НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!”. Обърнах се настрани и се вкопчих в дръжката зад мен. Инструкторът се показа навън да огледа обстановката. Ясно виждах как бузите му плющят от въздушната струя. Над вратата имаше и скоростомер, който показваше около 100 км/ч – пилотът беше намалил. Дядката се изправи, огледа жълтите ни лица и най-сериозно ни попита:

– Момчета, носите ли си билетите?

– ?!?!? – отговорихме му всички ние.

– Ааа, нямате билети значи. Я всички вън тогава! Първа двойка!!!

Когато инструкторът извика номера на двойката ти, трябва да станеш от пейката и да се добереш до вратата. Парашутните въжета са окачени за стоманеното жило, опънато под тавана на салона, малко след излитането. Инструкторът блокира вратата докато не стане време двойката да скача. Тогава първият застава на вратата – левият крак изнесен на прага, десният носи тежестта, цялото тяло присвито леко напред, двете ръце положени върху малката раница със запасния парашут, като вътрешната страна на дясната китка трябва да се опира на халката за отваряне на запасния парашут. Когато инструкторът те тупне по рамото и извика “Скок!” в ухото ти, трябва с едно единствено движение да се изстреляш през вратата (и то без да се оттласкваш много нагоре с левия крак, че може и да се забършеш в опашните плоскости на самолета). Ако инструкторът те види, че се колебаеш, трябва само да сложи дясната си ръка под раницата с парашута и съвсем лекичко да я вдигне нагоре – и парашутистът излита като тапа.

Първата двойка застана пред мен. “Скок!”, потупване по рамото – и гледаш как другарчето изчезва надолу. “Скок!” – и другия от двойката му след него. Самолетът описва кръг и идва ред на следващите…

– Трета двойка!!!

А, това сме ние със Сашо. Надигам се от седалката и правя две крачки до вратата. Ръцете ми са изтръпнали от вълнение – истинско и неподправено. Пулсът ми сигурно е 200 удара в минута, кръвното ми гони 200/140, а адреналинът шуми в ушите ми. Левият крак на прага, поглед надолу, мисъл “Няма мърдане – това е!”, секунди на напрегнато очакване, “Скок!!” и тупане по рамото и…

Изобщо нямам спомени от трите секунди свободно падане, които ти се отпускат с принудително отваряне на парашута. Помня как тръгнах напред през вратата, а в следващия миг видях самолета на няколкостотин метра от себе си. Бърз поглед към купола над главата ми, за да се уверя, че си е на мястото и няма прехвърлени върви през него, и после КЕФ. Истински и неподправен! Увиснал във въздуха на няколко колана, падането ми забавено от няколко квадратни метра копринен плат и няколко въжета. Няма вятър – ти се движиш с него, така че около теб е абсолютна тишина. Насаме си с мислите си и с адреналина от скока. Другарчето от двойката се разкрещя някъде над мен и аз му отговорих. Отдолу се развикаха и колегите от предишните двойки. Покрещяхме си минута-две и трябваше да се завърнем към суровата реалност – подготовката за приземяване. Хвърлих поглед надолу да видя накъде ме носи вятърът. Добре – отдолу всичко е равно, не летя към комина на КЦМ-то, столовата на аероклуба или отходния канал на близката свинеферма. Пробвах се да управлявам парашута – получаваше се точно така, както ни бяха казали. Земята почна да се приближава. ‘Какво казваше инструкцията? Поглед напред, краката един до друг и стегнати, управлявай купола така, че да неутрализираш вятъра. Ако не знаеш накъде те духа, протягаш краката си леко напред, набелязваш си ориентир на земята и определяш посоката и по възможност скоростта. Дръж погледа напред, земята наближава, но не знаеш къде точно се намираш.’ Още малко, няколко секунди, удар, приклякане – и сме се приземили. За по-голяма сигурност и точно според препоръките след като приклекнах даже и легнах на гърба си. Парашутът взе да точи върви по полето, скок обратно на крака, хвани едната връв, преметни я през купола и го угаси. Бях запомнил учудващо количество материал. Ама няма как да е по друг начин, когато животът ти зависи от това…

Изправих се. Полето миришеше на лято. Слънцето прежуряше пожълтялата трева. Скочих! И оживях! А на всичкото отгоре като че ли взе леееекичко да ми харесва. Набрах купола на парашута и вървите пред себе си и тръгнах към старта. УАЗ-ката на аероклуба ни гонеше да ни прибира из полето един по един. На лицата на всичките ми другари имаше един такъв особен горд израз. “Направихме го! И не е толкова страшно! Кога ще скачаме пак??”

(следва)

10 thoughts

  1. Много интересно, чакам продължението. Може да помислиш за нова кариера ПИСАТЕЛ, имаш дарба особено за случки които си преживял. И на мен ми се доскача с парашут като четях.

  2. @Тодор: Мерси. Сигурно ще мога да пиша така и за случки, които не съм преживял ;-), но ще ми трябва време да обмисля и свържа всичко, а сега времето ми е кът. Иначе като имам спомени почти не се замислям – спомням си как е било и карам. Учудващо е колко подробности излизат по този начин. И така като ги запиша, няма да ги забравя и като остарея 😉

  3. Братле, тъй като те слушам – бая отдавна си проскачал. Същото съм го изпитал на Божурище 1982 год. Нямам идея още колко са се запазили ПД-тата, но не е повече от 90-та. Любопитно ми е продължаваш ли още? Blue skies!

  4. Днес покрай празника на парашутиста – попаднах на лафчето ви случайно. Може да обменим доста такива случки.

  5. @Rogue Warrior: Датата на историята е в заглавието – това се случи през есента на 1987-а.
    Иначе не съм скачал след това – не станах чак такъв ентусиаст 😉 Ако ти имаш случки – пиши ги смело в коментари, а аз ще ги препубликувам като отделни статии!

  6. През 1987 година аз бях спортист в аеро клуба викаха ми holly помниш ли ме


    Коментарът е транслитериран от администратора. Моля пишете на кирилица.

  7. Rogue Warrior, или 2002 или 2003 беше последната година на скокове в аероклуба в Горна Оряховица, тогава скачахме пак с ПД-та, имаше колкото да се напълни една газка и си работеха 🙂 По това време и в Казанлък още ги ползваха, макар че там бяха “гъзета” и имаха RS-4 и RS-8 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *