Парашутист (1987) – Подготовката

Лятото на 1987-а. В края на август бях на лагер на море – на Созопол с една от френските групи на майка ми. Тогава обажданията до цивилизацията, т.е. до Пловдив, бяха свързани с чакане пред някой от междуградските телефонни автомати в града ;-), така че се обаждахме доста рядко. Но когато успях да се добера до телефон и да говоря с баба ми в Пловдив, тя ми каза, че се е получила сериозна призовка от военните, които ме били викали да се явя след няколко дена пред училище Лиляна Димитрова. Щяло да има глоби и наказания и не знам си какво още. Понеже все още си беше комунизъм, си стегнах багажчето и на уречения ден се явих пред Лиляната.

Мислех си, че военните ме викат за някое глупаво мероприятие или еднодневно обучение. Но това, което ми казаха там, не очаквах. “Вашата група сте подбрани за парашутисти и тръгвате на двуседмичен лагер в аероклуба, където ще ви обучаваме на парашутно дело и след някой и друг ден ще скачате от истински самолет.” Честно да си кажа, това ми дойде като гръм от ясно небе. Никога не бях имал желание да ходя да скачам с парашут, но явно щеше да се наложи. Натовариха ни на един Чавдар и ни закараха до аероклуба в Крумово да ни настанят по бараките. Никой от нас младежите не очакваше подобно приключение и изобщо не се бяхме подготвили за двуседмичното пребиваване далеч от къщи. Още помня особените трели в стомаха ми когато рейсът влезе през главната порта на аероклуба. Той приличаше малко на военно поделение. Строиха ни в две редици и отнякъде се появи един набит човек, който взе да ни заповядва наляво-надясно – “вие ще спите в тази барака, а вие – в онази”. Показаха ни столовата, санитарните помещения и после ни заведоха да хвърлим по едно око на хангарите и пистата. Обещаха ни, че след като се наобядваме ще ни закарат с автобуса до Пловдив да си вземем багаж за две седмици и на другата сутрин – сборно място на автоклуба и обратно в Крумово. Така и стана.

Раздадоха ни униформи – от онези старите, сивите, за военно обучение. Дадоха ни и по един чифт парашутни обувки – доста високи, че да обхващат глезена, и с равна подметка. И обучението започна още от първата сутрин. Половин ден теория – как работи парашутът, какво може да се случи на парашутиста, как да избягваме или да се справяме с опасности във въздуха. Следобяд – физическа подготовка (доста обиколки на плаца на бегом и прочее) и парашутна подготовка… Щяхме да скачаме с парашут ПД-47. Според набития човек, който се оказа Христо Шегунов – началник на парашутната подготовка в авиоклуба, парашутист и пилот – този парашут бил абсолютно сигурен и безотказен при отваряне, точно подходящ за новаци като нас (защото думата “тандемен скок” не влизаше в речника на инструкторите…). Минусът на ПД-47 бил че доста друса при приземяване – физическият ефект беше приравнен към “скок от метър и половина” с уговорката, че като скочиш от фиксирана структура с такава височина тялото ти инстинктивно знае кога да се подготви за удара в земята, а като падаш от 800 метра нямаш това предимство. Така че започнаха да ни подготвят за това. На плаца имаше три площадки – с височина 50 см, 1.50 м и 2.20 м (наречени първа, втора и трета площадка). Първата служеше главно за трениране на излизането от вратата на самолета. Втората – за отработване на приземяването. Около нея се виеше кръг от млади парашутисти, които един по един се качваха, чакаха инструкторът да подаде команда и скачаха отгоре върху пясъка. Може би сме скочили по няколкостотин пъти от втора площадка, но се научихме да се приземяваме – погледът напред (не надолу, защото човек придобива чувството, че земята се приближава към него със скоростта на експресен влак), краката събрани един до друг; в момента, в който ударят земята, се прикляка толкова дълбоко, че задните ти части да се допрат до петите ти, и ако се наложи – претъркулване назад по гръб, след което трябва веднага да се стане и да се угаси куполът на парашута с някоя от вървите, защото ако се надуе с въздух след приземяването може да започне да влачи парашутиста из полето… Само веднъж ни накараха да скачаме от трета площадка и то защото нещо вбесихме инструктора – беше си мъка да скачаме от толкова високо. До площадките имаше едни железни рамки, на които имаше окачение сбруи от парашути с имитация на вървите, качващи се към купола. На тях тренирахме управление. Сбруята обхваща цялото тяло на парашутиста, а от нея към купола тръгват 4 колана, които завършват с D-образни халки с по 6 въжета на всяка от тях, които вървяха към квадратния купол на парашута. Правилото – провираш пръстите си в двете халки на тази страна, на която искаш да завиеш, и ги придърпваш надолу, Това изважда купола от равновесното му “водоравно” положение, въздухът започва да излиза изпод купола и цялата система парашут-парашутист започва да се придвижва в тази посока. Пример с две думи – ако се опънат двете предни халки, парашутът придобива хоризонтално движение в посока напред.

На втория или третия ден ни раздадоха и по един парашут и започнахме да се учим да ги скатаваме в раниците. Тъй като куполът с вървите е дълъг към 15 метра, необходими са двама човека за скатаване на един парашут. Оттогава сме нещо като кръвни братя с Петър Русев – все пак поверяваш живота си в ръцете на някой друг. Сгъването на парашутите се извършваше на едни брезентови платнища, проснати на земята – стъпка по стъпка, и за всяка стъпка е необходима команда от старшия по сгъването – “Операция едно – прави!” Нас ни ръководеше Кирил Захариев, който е заслужил майстор на парашутния спорт или нещо такова. По онова време да е бил на 50-60 години, но това не му пречеше да скача или да обучава младоци като нас. Всеки парашут си има сериен номер и след като се приключи със сгъването на един, се подписваш на специално място, че ти си си сгънал парашута лично, и започвате да скатавате парашута на партньора. Мислех си, че парашутите са нещо много сложно. Тези бяха пределно прости – куполът и вървите се сгъват по строго определен начин в една раница с четири капака, които бяха свързани с ластици към гърба на раницата. Когато готовият “пакет” се сложи в нея, първо се затварят долния и горния капак, а върву тях – левия и десния. Долните капаци имаха едни особени калкични, а горните имаха дупки – дупката върху халкичката и в нея влиза по един метален щифт. Трите такива щифта се свързват с едно метално въже, горния край на който е прикрепен към парашутното въже. То е завързано и към една халка в центъра на купола с помощта на една специална връв, която се къса при усилие 25 килограма. Понеже бяхме още съвсем зелени, а трябваше да правим първите си скокове сами, парашутите ни щяха да се отворят автоматично – парашутното въже е дълго към десетина метра и завършва с една халка, към която се прикрепя един карабинер. Карабинерът се прикрепя към едно метално въже в самолета, което наподобява малко дръжката за правостоящи в градския транспорт. Точо преди скока карабинерът се закача към самолета и когато парашутистът скочи, парашутното въже се опъва, издърпва металните щифтове и ластиците отварят капаците на раницата. Въжето издърпва целия купол и вървите му и когато те се опънат, специалната връв се къса, въжето остава вързано за самолета, а парашутистът тръгва надолу с напълнен с въздух купол. И кефът започва тогава ;-).

Обучението ставаше все по-сгъстено и по-напрегнато. Един ден изкараха самолетът на старта и направихме практическа тренировка на подреждането по пейките в самолета и “скок” от вратата. Научихме, че ПД-47 тежи към 18 килограма, а има и запасен парашут, който се слага отпред и добавя още 7 кила към тежестта на екипировката. Заканите на инструкторите да ни изкарат да правим обиколки на плаца на бегом с двата парашута по нас или носейки пружините от леглата си въобще не изглеждаха толкова невъзможни… След още теория – какво да правим ако вземем да падаме към отвора на комина на КЦМ-то, който беше на около 6 километра от старта, бяхме почти готови за съдбоносния ден. Денят на първия ни парашутен скок.


(следва)

5 thoughts

  1. Това е същата година когато се запознахме на морето, ама що си мисля, че беше в Приморско…или аз нещо бъркам 🙂

  2. @Тони: изобщо не бъркаш – същата година беше, но аз тогава ходих на два лагера. Един по-рано през лятото на Приморско, където се и запознахме, и един в края му на Созопол с френската група, откъдето ме придърпаха военните. Не сме забравили още 😉

  3. Владо, преживял си нещо интересно и честно да ти кажа имам желание да го преживея и аз , от гледна точка не на духовно заболяване, но това си е едно голямо изпитание. :-))

    Физически , психически, подготовка. И при успешно минаване чувството сигурно е много хубаво, да не говорим за получената подготовка.

    Също трябва да ти отбележа, че си написал разказа добре. Това е думата 🙂

    Също така и очаквам продължнието на разказа ти ! 🙂
    Също така искам да попитам от любопитство:
    – значи за 2 седмици успяха да Ви подготвят да оцелеете при скок с парашут. Чувал съм, че наистина приземяването е изключително натоварване на мускулите.
    И въобще …, така че … За 2 седмици бяхте наистина подготовени.?
    – може ли по твоя преценка да си дадеш оценка на физичската подготовка , когато са те извикали.

    Сигурно се чудиш/те на този странен интерес 🙂 Но …

  4. @the real maniac: Чувството наистина е неповторимо, както ще се увериш и от разказа за самия скок 😉 И не може да се изпита по никакъв друг начин.
    Отговори на въпросите ти:
    – Бяха даже и по-малко от две седмици преди да ни хвърлят за първи път. Ама ти както си написал “да оцелеете” някой може да си помисли, че наистина е толкова опасно. Опасно става само ако се случи нещо непредвидено. Иначе всичко е много просто и логично.
    – Приземяването беше свързано с натоварване на мускулите предимно с този тип парашут, с който пускаха нас, обучаващите се. Инструкторите скачаха с едни спортни парашути тип крило и приземяването с тях беше изключително леко и недрусащо. Но според тяхните приказки били доста капризни при отварянето – който факт би обяснил защо и на нас не ни дадоха такива.
    – За тези две седмици научихме основните неща. Другите идват с практиката и многото скокове.
    – Ами какво да ти кажа за физическото ми състояние – бил съм на 16 години, цялата предишна година тренирах джудо… Сигурно съм бил в добра физическа форма.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *