Поход до Еркюприя (1992)

Лятото на 1992-а година ходихме пак на едно пътуване до Франция – майка ми заведе една фолклорна група на един международен фестивал за фолклорни танци в едно малко градче в Централна Франция. Там се запознахме с едни канадци от British Columbia – групата им представяше руски народни танци. Много приятни момчета и момичета :-). Помня като да беше вчера как седяхме с един от тях – Jason – в автобуса на път за поредното мероприятие и ми щукна да го поканя да ми дойде на гости в България за 1-2 седмици след като свърши фестивала. Той си беше луда глава и веднага се съгласи, но ме попита къде точно трябва да дойде, че не знаел къде е България. Нарисувах му много груба скица на Европа на гърба на една от програмите за фестивала и го инструктирах какви влакове трябва да гони. Тяхната група имаше някакъв ангажимент в Париж след края на фестивала, но това щеше да ми даде няколко дена, в които да се подготвя в Пловдив и да ида да го посрещна в София. Нямахме абсолютно никаква представа какви влакове има, кога пристигат и прочее дребни детайли. Нямахме и мобилни телефони – обясних му набързо как да ползва българските улични телефони ако му се наложи ;-). Но младостта не мисли за това. Разбрахме се че ще го чакам на гарата в София три или четири дена поред и се разделихме по живо по здраво.

Епопеята по посрещането не беше кратка. Върнахме се ние до България, поседях няколко дена в Пловдив и след това се преместих в София. Лятото беше безгрижно – вече бях кандидатствал в МЕИ-то и знаех, че ме бяха приели, така че не ми се почваше работа и имах доста свободно време. Влади Гачев ми осигури място за спане у тях за няколкото дена, които мислех да прекарам там, и епопеята се започна. Бях казал на Джейсън да идва през Белград. Имаше три влака от там на ден – един сутринта и два вечерта. Така че сутринта си взимах багажчето, ходех на гарата и киснех да чакам международните влакове (които почти винаги идваха с доста солидни закъснения) и после гледах дали Джейсън ще се появи отнякъде. Тогава прочетох “Властелинът на пръстените” за пръв път в живота си – Влади ми заел книгата и имаше с какво да се занимавам, докато чаках влаковете. Ден, два, три… Помислих си, че момъкът се е отказал. Реших, че четвъртият ден ще е последен. Бях си опаковал багажчето да си ходя вечерта. И не щеш ли, докато пак се оглеждах наоколо, видях Джейсън омърлушено да крачи из чакалнята. Той бил дошъл с влака от Букурещ, че не можал да стигне до Белград, там някъде пак му били обрали повечето пари… изобщо трагедия. Опитал се да ме търси по телефона, но не се справил. Главното беше че се намерихме! Прибрахме се в Пловдив по живо по здраво.

Помотахме се доста из Пловдив, че и хората от фолк-групата го канеха постоянно по разни партита. Но бяхме решили да отидем и на планина – той каза, че много обича hiking. Та набързо спретнахме една малка група – Джейсън и аз, Чефо, както и Чавдар и Явор от танцьорите. Решението беше да отивам на Чудните мостове и Персенк с две преспивания, но на открито в чували. Ние с Чефито редовно си спяхме така едно време по балкани и морета, Джейсън си носеше и той раницата и спалния чувал… Тръгнахме един петък следобед с рейса за Забърдо. Слязохме на разклона за Еркюприя и поехме нагоре с бодра стъпка. Аз дотогава май не се бях качвал в тази част на Родопите – е, помня като съм бил на 6 години че май се бяхме качвали с нашите, ама спомените ми бяха едни такива смътни… Не знаехме пряките пътеки и затова си карахме по пътя. От разклона до горе са май към 7-8 километра. Времето беше прекрасно – слънчево, но не горещо. Само дето скоро слънцето се скри зад ридовете и стана малко хладно. Но нищо не спря устрема ни нагоре. Намерихме си едни зелки край пътя и решихме, че вечерта ще си готвим и зеле ;-). Тарам-пачик – стигнахме до старата хижа “Чудните мостове” по здрач. Веднага се разтърсихме за място за бивак. Има една полянка от другата страна на малкия мост (пада се на пътеката от хижата за Забърдо), която е много удобна за бивакуване. Това си личеше и по двете палатки, разпънати там досами гората. Намерихме едно огнище, струпахме чувалите и раниците около него, поразходихме се наоколо с фенери и брадви и скоро огънят започна да пука. Пробвахме да изпържим прясно зеле в космическия тиган, но май нищо не излезе. Добре че имаше мръвки ;-). Добре се разбирахме с Джейсън, въпреки че аз бях основният преводач. Носех си тарамбуката – наследство от казармата (трябва да я снимам следващият път като съм си в Пловдив, че грифът й беше чупен и после лепен с подръчни материали ;-)) и имаше песни и танци на народите (това е израз на Чефито, но този път си беше буквален) до доста късно през нощта. И двете хижи бяха пълни с някакви ученически екскурзионни летувания – все още ги имаше тогава, но ние си седяхме на полянката. Много ни беше по-добре на хотел Звездоброй!

Преходът за другия ден беше плануван къс – през Мезар Гидик до хижа Персенк, така че можахме да си поспим до късно… чак докато слънцето не се показа над околните баири. Но хубавото беше, че така не трябваше да споделяме пътеката с групите. Лека-полека през гората и неусетно минахме половината път. Видях малко зор да обясня на Джейсън как така камъните, по които ходи, са нареждани още от римляните преди много векове… Той не беше виждал подобен род история. Стигнахме до хижа Персенк в ранния следобяд. Поразходихме се наоколо, а вечерта бяхме на купон в старата кръчма – все още беше отворена тогава. Оказа се, че екскурзионното летуване е минало по същия маршрут, така че и те бяха там. Май бяха някакви ученици от Бургас. Вечерта кръчмарят и две негови другарчета извадиха акордеони и китари и като се почнаха едни хора… По едно време се притесних за здравето на тазнцуващите, защото дървеният под на кръчмата се тресеше яко и си мислех, че всеки момент хорото може да се озове в мазето. Още помня “Трима родопчани” – поздрав за госта от Канада! Фактът стана достояние на всички, а рижавият ми канадски приятел редовно беше начело на хорото. Having a good time, както казват тук. Аз само си седях отстрани и слушах родопски песни. По едно време Джейсън ми се изгуби от погледа (но подът беше още цял). Помислих си, че е прекалил с някои течности, и излязох навън да го търся. Намерих го легнал по гръб на черния път до кръчмата и загледан в родопското небе. “И какво сега?” – попита ме той. “Аз съм в Европа, дето никога не бях ходил, в България, за която не знаех, че съществува, загубен някъде в тези разкошни планини. По средата на нищото… даже не знам къде точно се намирам. Но да ти кажа, Владо, много ми харесва!” Това са спомени за цял живот. И не е чудно че след толкова много години още помня подробностите, а и сега докато пиша пред очите ми изплува звездното родопско небе… Хубаво нещо е младостта.

След още няколко часа се натръшкахме с чувалите около огнището на полянката зад кръчмата. Джейсън и Чефито се опитваха да падат от едни люлки май… не помня вече. Само смътно :-). Тази нощ беше по-хладна от предишната, та всички се бяхме завили през глава. И понеже си легнахме по малките часове, искахме да спим до по-късно сутринта. Обаче към 7:30 екскурзионното летуване се изнесе накъм Върховръх и за зла беда минаха баш през полянката. И не можеш да кажеш на младежите да вървят тихо – нещо си говореха и само се кискаха. Сигурно са визирали нас. Ама и ние си бяхме една гледка – натръшкани по полянката и спят. И по едно време от чувала до мен се разнесе сънения глас на Чефито: “Абе не можете ли малко по-тихичко да се движите бе? Не виждате ли че тук хора спят?” Е как да не спреш да се правиш на заспал и да не избухнеш в смях, а???

Наспахме се и после поехме по пътеката за Орехово. Водач ни беше Чефито, но и той много не помнеше пътеката откъде минавала, а и някой се беше разхождал с моторния трион май, че имаше много повалени дървета… Естествено че изпуснахме рейса от Орехово, та след двата часа по пътеката трябваше да трамбоваме още два часа по асфалта до Хвойна. Но поне там имаше по-редовни рейсове за Пловдив. Кратко ни беше пътешествието, но остави много спомени. От тогава маршрутът между Еркюприя и Персенк ми е един от любимите. После доста пъти сме ходили там с Бо. Но за това – в други Спомени…

Yavor, Jason, Chavdar; Vlado, Chefo

Снимка на полянката на Чудните мостове. Можете ли да познаете кой съм аз??

7 thoughts

  1. Аха! Ти си Владо, aka Космоса от онова време (както ти сам ми каза).
    Доколкото до Чефо: той хич да не се оплаква, че го будят сутринта, защото аз пък винаги ще помня как ме събуди един 8-ми декември през нощта, да си търси “касетката на Цепелин”. Хич да не се оплаква, мда!
    Иначе… спомени!

  2. Ха ха ха… Това с касетката май беше няколко месеца след като ходихме на този поход – доколкото помня, покрай 8-и декември 1992-а, на хижа Здравец. Ама аз не помня теб да са те будили ;-).

  3. Че то остана ли някой не събуден тогава – чефо обиколи всички стаи да търси тази касетка 🙂

  4. @Миро: Никой буден не остана! В нашата стая всичко живо било будно, но удобничко се спотайвало под юргана и чакало най-тъпия да стане и да му отвори на Чефо. Само че най-тъпия спеше! Е, като се събуди, отиде и му отвори. И го изгони след това :).
    Ааааа, да, от горната история изключвам Гого, който вече беше излекувал зъбобола с 500 гр шльокавица почти на екс, така че… спеше!

  5. Тогава играехме карти, обаче от четворката само Чефито можеше да ходи затова той тръгна да търси касетата ….

  6. П.П. Обаче тръгна с бутилка шльокавица в ръка и се върна на четири крака … а картоиграчите блажено спяхме …

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *