Баба Марта и българските обичаи

Какво ни прави да се чувстваме българи, независимо от това къде по света живеем? Говоренето на български език, празнуването на българските празници, спазването на българските обичаи? Спомените от Родината?

Мен хич ме няма по доста от обичаите и традициите. Особено като не разбирам смисъла им или не съм съгласен с него… Така се чувствам и относно мартениците. В къщи не вързваме мартеници. Но това отношение е доста отдавна – и доста отпреди да се преместим да живеем отвъд океана. Просто обичаят няма смисъл за мен. (И да отворя една скоба – мартениците не са 100% само български обичай, защото тук в USA съм виждал и румънци да си вързват червено-бели неща, a.k.a. мартеници, на първи март – явно и те празнуват същото нещо по почти същия начин. Може легендите и преданията им да са по-различни, но външната проява е същата.) Но доста често получавам упреци от рода на “Абе вие много бързо забравихте, че сте българи – защо не празнувате баба Марта?” На което обикновено отговарям “Ами защото не съм празнувал и преди.” Не мисля, че се чувствам българин само заради всичките тези традиции, поверия, суеверия и обичаи. Смятам, че мога да нося българщината в себе си без доста от тях. Но това естествено си е лично мнение и отношение.

3 thoughts

  1. Имаме мини-“скандал” всяка баба Марта вкъщи. Тази беше защото Веси ама ужасно настояваше да съм с мартеница на работа! Е, ок, за един ден кандисах.
    Владо, това мнение “абе много бързо забрави” си е класическата българска нетолерантност към различния от тебе. “Защо той не празнува (т.е. има смелост да отхвърли и да го заяви открито), пък аз празнувам макар и да не намирам много смисъл”…
    Защото повечето “причини” за празника не бяха от типа “вярвам, че е за здраве”, “мисля, че носи късмет” и т.н., а бяха от типа “ами що да не, чисто български празник е”…

  2. Аз спазвам празника – всъщност си правя мартениците сама, вкъщи. Е, говоря за обикновените бели и червени усукани връвчици, които се вързват на ръката. Това, което ми харесва в обичая е, че е древен! Аз уважавам оцелялите през вековете традиции. Тук съм благодарна и на християнството – то се разпространява лесно именно понеже се нагажда към конкретните традиции и обичаи, асимилира празниците като на датите на езически празници основава празници на християнски светци. Така среща по-малка съпротива при приемане и спомага за опазването на традициите.

    Освен това мартениците за мен са начин да се поздравя с повече хора, да си побъбря с колеги, с които по принцип нямам работа. Т.е. действа някак сплотяващо според мен!

    Този път на 1ви бях във Франция с колега. И двамата се бяхме подготвили – той с мартенички за окачване на блузата, аз – за вързване на ръка + 2 големи декоративни за украс
    а на стена. Французите бяха видимо заинтригувани, изслушаха с любопитство легендата за хан Аспарух и гълъба (е, наложи се да обяснявам и доста какво е “хан”, Аспарух турчин ли е бил и т.н. …)
    Не им вързвах мартениците – просто им ги давах. Те сами си се накичиха и дори други техни колеги дойдоха да видят както в това и да си вземат мартеници – което доведе до потретване на легендата… 😉

  3. Точно това е и моето мнение – че всеки трябва сам да си избира да празнува или не. Затова сме хора – за да можем да сме различни и все пак да живеем заедно в едно общество.
    @Ирина: Представям си как си обяснявала за Аспарух на французите – и на мен ми се е случвало преди доста години 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *