Отговорността като фактор за развитие

От няколко дена пак съм се зачел по български вестници – тук в Уинипег през деня трябва главно да чакаме да видим един проблем, а той все не се появява… Но си пуснахме интернет в стайчето, където седим (аз всъщност седя в коридора, щото размера на стайчето е към 2 х 2 метра и има два рака с техника и една масичка с монитор и клавиатура), и се ровя из българското интернет пространство, жаден за новини, които да чета. Ама то са едни истории, то са едни цапаници. Чета аз примерно вчера и днес в поне пет статии за някакви големи резили, дето ставали по едно или друго време (децата от Джурково, общинските жилища, царския старчески дом). И днес ми светна нещо в главата – защо вече 15 години някои неща в България все си вървят по старому и нямат никакво развитие. Ами въпросът е в това кой носи отговорност… Там, мисля, е една от големите разлики между нашата родина и някои други държави, в които нещата вървят. Та да се върна на статиите – държавата била виновна за еди си какво си, щото не била осигурила пари… Общината била виновна, че не била осигурявала общински жилища за крайно нуждаещите се в София. Похарчени били няколко милиона лева държавни пари (събрани от данъци) за удобството на 60 човека (които щяли да плащат за лукса по 70% от пенсиите си, независимо от размера им). И всеки ден нови и нови истории излизат на бял свят.

Всяко нещо на този свят си има цена. Не винаги става въпрос за пари – доста често е време, или удобство, или нещо друго… И все някой трябва да плати тази цена. Когато някой друг (правителство или какъвто и да било колектив) се опитва да преразпредели тази цена, че да “защити известно количество онеправдани членове” на същия този колектив, нещата почват да се изкривяват. Отварят се хиляди вратички за корупция. Да погледнем дома за стари хора – много благородна идея… Ама веднага опорочена. Колко желаещи ще има за царския дом – сигурно хиляди. Особено когато цената няма значение – дали взимаш 90 лева пенсия или 250, няма значение, ще ти удържат фиксирана сума. И кой в последствие ще решава кой ще има право да ползва тази “привилегия” – ами пак някой държавен служител с 300-400 лева заплата. И какво се получава – корупция! И за общинските жилища – крайно нуждаещи се и т.н. и т.н. Как се дефинира “крайно нуждаещ се”?? Един участник във форума беше коментирал, че и той бил нуждаещ се – имал нужда от къща за семейството си, ама не можел да си я позволи, щото трябва данъци на държавата да се плащат, а тя с тези пари поддържа апартаменти и ги дава под наем за около 40 лева на месец (ставаше въпрос за София). Ама българското ни самосъзнание и прословутата връзка към корените ни май не допуска, че като нямаш работа и пари в някой град, се местиш в друг, където по ще можеш да преживееш. Тук на това му се вика “downsizing” и не е нито срамно, нито осъдимо. Но докато не премахнем отживелиците на социалистическото държавно устройство, няма да видим голяма промяна.

Уф, отклоних се от темата. Та тук в USA всичко е въпрос на лична отговорност… Такава е системата – почти никога няма кого да виниш за провалите си, освен себе си. Много се чудех в началото на кариерата си тук на квотите, които продавачите имат всеки месец. Мислех си, “Абе какво зависи от тях – все пак трябва да продават нещо на хора, които може да не го искат”. Да, ама не. Зависи. Все още се дразня, когато вляза в някой магазин и почна да се оглеждам, до максимум 3 минути цъфва поне един продавач до мен: “Ще желаете ли помощ, сър?” От време на време се ядосвам и си мисля “Абе тези не виждат ли, че съм умен човек и съм си направил домашното, т.е. намерил съм по интернет от какво точно имам нужда, знам какво точно искам и единственото, заради което съм се спрял тук, е да намеря къде е рафта с това нещо, за да го грабна, платя и да продължавам, пък съм и достатъчно умен да прочета табелките и да си намеря рафта самичък.” Стоп – ама не винаги това е очевидно. А на продавачите явно им е много добре известно, че заплатата им ще дойде от парите, които аз и още няколкостотин други клиента ще похарчат в магазина този ден. И че ако не си направят квотите два-три месеца поред, ще останат без работа. И затова са любезни и приятни. Е, понякога ми се падат и настойчиви, но знам няколко трика, с които им поохлаждам ентусиазма 🙂 . Та не искам да правя сравнение с обслужването с доста магазини в една друга позната нам страна – това всички си го знаем. Да, много неща са се променили. Но промяната е бавна.

Напоследък се хващам, че много лесно взех вече да се чувствам отговорен. Даже и за неща, върху които имам само 20% контрол, да речем. Но това отношение е заразно. Другите около теб също го прихващат. А когато един колектив се сплотява на основа взаимна и лична отговорност, нещата вървят много по-добре отколкото при колектив, при който все гледаш да се криеш зад гърбовете на другите. И никога няма виновни. И затова нещата се повтарят отново и отново. И затова все чакаме някой отнякъде да дойде да ни оправи – щото ако нещо пропадне, вината не е в нас, естествено, ние сме толкова умни и знаещи и можещи. Все другите ни виновни. Но ще сме безгрешни и няма да пропадаме само ако никога не опитваме. Още помня едно слово от 1992-а: “Запомни, че тръгнеш ли да опитваш нещо, рано или късно ще се подхлъзнеш и ще паднеш. Но винаги трябва да намериш сила да станеш след това.”

3 thoughts

  1. Tова е болна тема за мен и затова да кажа и аз няколко думи – освен отговорност за да се оправят нещата в БГ са необходими, гражданско съзнание, смелост и ЖЕЛАНИЕ, за съжаление не виждам ни едно от тия неща да преобладава в населението и измежду личните качества на хората тук. По-скоро преобладаващи са, незаинтересованост, страх, липса на виждане и изключителна липса на гражданско и колективно съзнание.
    Всеки сам може да си направи извод дали и кога ще се оправят нещата тук.
    Ето една интересна прогносо с която почти на 100% съм съгласен:
    http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=730706&pp=31

  2. Приятели са ми казвали : “Защо се занимаваш! Това теб не те засяга, нали на теб не пречи?” – защо ли? Защото ме дразни и не понасям безхаберието и погазването на законите. Може би най-трудно понасям именно това, че всеки гледа единствено на него да му е добре – живее си в своята килийка и докато нещо не навлезе в негова територия, не му пука. Масово се игнорира всичко нередно, което не бърка в джоба на очевидеца. А като че ли тази негова килийка не е изградена върху, под и до хилядите други – все пак сме заедно в човешкото “стадо”.

  3. ИПИ
    Много верни неща, и много тъжни (защото човек, благодарение на тях, вижда колко малко надежда има за скорошен напредък).

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *