Зимна разходка до водопада

Днес времето щеше да е доста хубаво (и много топло, като се има предвид че е почти края на януари…) и решихме с Делевски да идем на водопада. Те го бяха зърнали снощи, като отидохме след рождения ден на майка ми, но само на тъмно. Така че днес си направихме дневна екскурзия до там. Почти всичко е затворено за зимата (магазинчета, асансьорите за Пещерата на ветровете, пътеките, стигащи до самата вода от американска страна…), но поне пътят до Козия остров е отворен и паркингът на него е безплатен ;-). Както ни е обичай първо минахме да погледнем американския водопад отгоре. После отидохме и до канадския. На снимката се вижда защо затварят пътеките – през зимата пръските от водопада замръзват там където се приземят и образуват плътен слой лед. Тази зима е доста мека и затова ледът не е много. Но сме виждали същото място със сняг и лед чак до горния край на металните перила, а те по принцип са на около метър – метър и 20 от земята. И ако ги няма оградките, стъпваш, подхлъзваш се и падаш право в Ниагарския водопад. Но иначе горе по пътеките, които са по-далеч от падащата вода, са сухи, а тревата е зелена :-). Позяпахме малко, но от високото не се вижда добре, а и усещането не е същото. Ще трябва да дойдем пак като се запролети малко и махнат загражденията. Поседнахме на една пейка за малко почивка и после тръгнахме да ходим към Острова на трите сестри – той е още по-навътре в реката и от Козия. Състои се от три по-малки скалисти островчета, свързани помежду си с мостчета. Стигнахме до последното, откъдето леко може да се нагази в реката… Но трябва да се има предвид, че след няколкостотин метра реката пропада и е забранено да се влиза в нея. А и скалите много се хлъзгат и е опасно. Но лятото стават много хубави снимки там. Аз си направих един крос от може би половин километър обратно до паркинга да взема колата, че на другите не им се връщаше пеша, натоварихме се и тръгнахме към стария форт Ниагара – на ъгъла на нашия регион от Америка. Карахме по брега на реката, че пътят през Lewiston е много красив – реката с отвесни брегове с накацали по тях дървета, голями къщи от другата страна… Стига се по-бавно отколкото по магистралата, ама си е много по-приятно. А ние бяхме тръгнали на разходка. На форта духаше още повече, а и слънцето беше почнало да върви надолу. Торонто се забеляза, но много смътно – над езерото висеше слой от влага и затрудняваше видимостта. Аз останах в колата с нашите деца, а Бо, Тони, Митко и Наско слязоха да се снимат на самия бряг на езерото Онтарио. На връщане минахме през единия от местните индиански резервати да заредим малко по-евтин бензин (индианските бензиностанции са освободени от плащане на федералния акциз върху бензина), че пътят ни минаваше оттам, а и да го видим. Ние не бяхме стъпвали там от няколко години. Резерватът не представлява нищо особено – тук-таме къщи под дърветата с доста натурии (главно стари коли) пред тях. Но някой път ще трябва да поснимам – днес бяхме там по тъмно.

One thought

  1. Нощното посещение ни хареса, макар че почти нищо не видяхме (с изключение на казината в Канада :-)), но дневното беше супер.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *