Есенна разходка до Лечуърт парк

За този уикенд не бяхме планирали нищо предварително. Изобщо не знаех как ще е времето, а и хич не бях гледал прогнози. Погледнах сайта за листата в четвъртък и бях решил, че ако не е студени и е сухо, може да отидем до Лечуърт да погледаме малко есенни цветове. Днес сутринта трябваше да ида на репетиция, че утре сутринта ще свиря. Като се надигнах, видях слънчево небе. Вън духаше малко, ама иначе беше много приятно. Rазбрах се с Бо като се върна към обяд да се товарим на колата и да тръгваме. Децата приеха идеята с въодушевление – и на тях им се ходеше там. Този път засякох разстоянието – 72 мили от къщи, час и половина каране. Все още си събират $6 за вход… нямаше гювеч. Паркирахме си на редовното място и седнахме на една от каменните маси на слънце да се подкрепим набързо, че беше вече два часа. Не се забавихме много – върнахме си хладилната чанта в колата и поехме по пътеката за ж.п. моста. Децата само търчаха напред и трябваше пoстоянно да им казвам да внимават, че имаше доста листа по земята и беше хлъзгаво. Догоре се стига за 10 минути… Бях забравил, че е толкова кратко. Но момчетата вече са по-голями и могат да вървят повече. Този път се качихме на моста всичките. Трябваше да им покажа как да си гледат постоянно в краката и да стъпват само на металните скари, които са заковани от двете страни на релсите. Иначе релсите са наредени върху дървени траверси, между които има празно пространство и виждаш на около стотина метра под теб водопада. Е, празното разстояние е към десетина сантиметра и човек не може да падне, но е неприятно да си пропадне крака надолу. Всеки от нас трябваше постоянно да държи по едно дете, че перилата на моста не са правени да озаптяват малки деца :-), но можахме да си направим някоя и друга снимка отгоре. Сайтът за листата малко ме е поизлъгал обаче, защото според мен има още доста листа да се сменят. Преобладаващият цвят на гората по ръбовете на каньона е все още преобладаващо зелен. Или просто тази година листата капят доста по-бързо. Слязохме от моста без да ни хване влак и тръгнахме обратно надолу. Като стигнахме до полянката, продължихме по една друга пътека. Минахме през средния водопад. Идеята ми беше да стигнем до долния, който е на около половин час път пеша, ама децата взеха да протестират след около 15 минути ходене и се спряхме на Inspiration Point. Аз ги оставих там да се дуелират в стил Star Wars под зоркото око на майка им, а аз се върнах до паркинга да докарам колата. Ще трябва да тренираме повече с ходене, че почва да ми се оформя една идея за балкан догодина. Но децата трябва да придобият малко повече тренинг, че да не се уморяват толкова бързо.

На връщане минахме през един семеен ресторант, известен в цялата околия. Ходили сме там с едни приятели миналата година. Аз реших да не се връщаме от парка директно в къщи по същия път, по който дойдохме, а да минем през едни други селца. Къщите навсякъде са накичени с тикви :-). Та ресторантът все още поддържа минимални цени, а храната е хубава. Само дето не приемат никакви карти, а трябва да се плаща кеш. Ама май основно за това са ниски цените. Точно зад нашата маса имаше един стар джукбокс с музики от 50-те… и децата ни изкрънкаха за 25 цента, с които си пуснаха там някаква песен. Гледахмe хората около нас – предимно физиономии на американски фермери-работари. Ама то това село е по средата на нищото. Докато привършим, вън стана тъмно. Отказахме се от по-нататъшна панорамна обиколка и си се прибрахме директно в къщи. Беше хубав ден.

Снимки от Лечуърт ще можете да намерите тук, но Бо още не ги е наредила всичките.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *