За разликите в заплащането

Продължавам да следя дискусиите около България и Европейския Съюз. Готови ли сме, не сме ли готови, какво още ще трябва да покажем, че да ни приемат, какво да намалим или затворим. Списъкът е дълъг. Но мен като че ли повече ме интересува мнението на хората за това какво очакват, когато тази промяна вземе че дойде един ден в близкото бъдеще. И като че ли виждам три главни лагера:

  • Евроентусиасти – “Да ни приемат по-бързичко ако може, че всичко ще ни се оправи като по вода, и то за по-малко от година. Европейците ще ни стегнат управниците, ще ни закърпят дупките по улиците, и най-важно – ще ни вдигнат заплатите.”
  • Европесимисти – “Защо ни е потрябвала тази Европа… само ще ни товарят и ще печелят на наш гръб. Нищо няма да ни помогнат, само ще вдигнат цените до небесата, а заплатите няма да мръднат и с лев, т.е. евро; да не говорим пък за пенсиите.”
  • Евробезразлични – все едно им е, седят и чакат да видят какво ще стане.

Настоящият постинг няма за цел да говори за всички тези неща… Бях се замислил главно за заплатите. И без да съм икономист, искам да споделя моята логика тук. Помня още от училище, че средствата в една икономическа система растат заради “добавената стойност”. Влагаме пари, време и труд в даден продукт или услуга и след това го продаваме/предлагаме на по-висока цена, така че с разликата да можем да покрием първоначалната си инвестиция и разходите си за труд, а и да ни остане печалба, която е всъщност добавената стойност. В една икономика има “центрове за печалба”, които генерират добавена стойност (пример – производствени фирми) и “центрове за усвояване на средства” – обекти, без които едно общество не би могло да функционира и/или да се развива, но чиято дейност не може да генерира добавена стойност (пример – университети, училища, здравни заведения). Как се определят заплатите при всяка една от тези категории?

  • Генератори на добавена стойност: да вземем за пример проект за нещо всекидневно – мобилен телефон. Първо ще ни трябва разработка на хардуер, софтуер, външен вид и прочее. Това е еднократен разход. Правим си сметките и виждаме че ни трябват $30,000 за материални инвестиции, както и екип от 6 инженери в продължение на 8 месеца. Работят ли работят инженерите и свършват проекта само с един месец закъснение. Междувременно ние сме продължили да си правим сметките и сме изчислили колко долара ще са ни производствените разходи на бройка телефон – $45. Изискванията за тези цифри се залагат още в съвсем първоначалната фаза на проекта. Специалистите ни по маркетинг са стигнали до извода, че най-вероятно ще можем да продадем най-малко 100,000 бройки от този модел телефон. Как бихме си образували цената на крайния продукт в този случай? Ясно е че ще трябва да тръгнем от производствените разходи на бройка и в зависимост от количеството изделия, което смятаме да произведем, да прибавим цената на предварителния проект, разделен на броя им. Съответно си добавяме и печалба (в разумни граници), защото искаме фирмата ни да просперира и да се развива. Заплатата на специалистите, които са работили за нас, определяме след поглед върху и оценка за пазара на труда около нас. Ако платим на специалистите си по-малко пари, те могат да напуснат в търсене на по-добре заплатена работа и ние малко ще увиснем – защото сме похарчили пари и време да обучим тези специалисти да работят за нас. Добре – да кажем месечна заплата $2,500 преди данъци + още $800 на човек задължителни държавни осигуровки, данъци отчисления и прочее. Значи 9 х 6 х ( 2500 + 800 ) = $178,200. Цената на крайния ни продукт също си има горна граница, защото ако е много скъп (в сравнение с други подобни изделия), клиентите няма да искат да купуват от нас, а от конкуренцията, и тя ще ни отнеме пазарния дял и ще ни съсипе. Когато сме определили добра цена на изделието си, то ще се продава, ние ще имаме приходи и ще можем да си покрием първоначалните инвестиции, да платим на специалистите си и да ни остане разумна печалба. Ако речем да прекалим с процента на печалбата, при една работеща пазарна икономика все ще се намери някой, който ще извади на пазара подобно на нашето изделие на по-изгодна цена и трудът ни е отишъл на вятъра. Какво излезе дотук:
    $30,000 + $178,200 + 100,000 х $45 = $4,708,200. � азделено на 100,000 бройки, които очакваме да продадем, излиза по около $47.10 разходи на единица изделие. Ако си сложим 10% печалба, производствената ни цена (преди държавни вземания и данъци) става $51.80. Прибавяме това, което държавата би ни взела и обявяваме на дистрибуторите си дадена цена. Те от своя страна също си добавят данъци, печалби и прочее. И е логично, че колкото по-малко посредници има по веригата между производител и клиент, толкова по-добре ще е за клиента.
  • Потребители на инвестиции – както вече споменах по-горе, едно общество не може и без подобни икономически субекти. Обикновено държавата или други обществени институции на по-ниско ниво (пример – училищните окръзи в Америка) поемат ролята на разпределител на финансовите средства, необходими за пълноценното функциониране на тези субекти. Заплатите на хората, работещи там, се определят по подобни критерии – колко е желан този икономически субект на пазара, какви резултати представя и прочее. Но според мен не е добре всичко да се уравнява на държавно ниво и средствата да се разпределят оттам без оглед на микроикономическата обстановка, която е специфична за всеки един такъв икономически субект. Ако дадено училище функционира добре, показва добри резултати и привлича ученици, нормално е заплатите на учителите, работещи в него, да са малко по-високи. Но тъй като те носят по-голяма отговорност, и изискванията към тях ще са по-високи!

Имам чувството, че доста хора в България изпитват копнеж по времената на социализма. Когато всички бяхме принудени да сме равни, така че нямаше смисъл да работиш повече отколкото колегата на съседното бюро – тъй или иначе ще получите една и съща заплата, а други механизми за стимулиране на истинско развитие нямаше. Та и сега все някой ни е виновен за това, че заплатите ни в цифрово изражение все не могат да догонят усреднените цифри за Европейския Съюз, да речем. Ама все някой друг, не ние. Моето мнение за това защо цифрите са толкова различни – в последващ постинг.


Забележка: всички цифри и времеви периоди в горните примери са изсмукани от пръстите ми.

5 thoughts

  1. Аз първо се бях замислил дали да не дам пример с продукт PС :-). Ама се отказах, че там голяма част от цената се формира от поддръжката, та това ще е отделна тема.

  2. наистина много интересно обяснение на икономическите взаимоотношения в едно пазарно общество. Що се отнася до икономиката в България искам да кажа само, че основата на която се гради тук е изключително гнила и нестабилна. Повечетео за да не кажа всички сегашни БГ милионери са станали такива в периода от 10-11 ноември 1989 г. Много фирми създадени с указ 56 от 88-89 година са преляли милиарди долари от държавния ресурс управляван през това време от партията в частни ръце. По нататък как се е движел този капитал незнам, но си мисля, че на негова основа сега се опитваме да градим нещо и поради тази причина няма нито средна класа нито нормална икономическа среда, в която да се развият икономическите отношения които са описани тук. Не се наемам да обяснявам механизмите защо това е така. Това което със сигурност знам, е че на подобна почва не може да се гради стабилна икономика или поне не сега, може би след 100-200 годин
    . Хареса ми изказването на Петър Стоянов в парламента по повод убийството на Емил Кюлев – “виден банкер, създал първата частна фирма в БГ по същия този указ 56 и втори най-богат в държавата след Илия Павлов – също убит преди известно време”: “… не е важно какъв е бизнеса ти в последните 3-4 години важно е как си натрупал първия си милион, от там се определя и съдбата на бизнеса ти …” аз си мисля, че подобна максима можем да приложим и за икономиката на България. Може би ако нямаше комунизъм и нещата се бяха развили норнално както в повечете европейски страни сега нямаше да има нужда да си говорим на подобни теми. Според мен комунизма промени тотално хода на развитие в БГ и не че обвинявам нещо или се оправдавам, но искаме ли нещата да тръгнат нормално ще минат минимум 100-200 години иначе ще се нуждаем от нова революция 🙂

  3. @Сашо: Твърдо смятам, че никаква революция няма да промени нещата, защото ще я направят същите хора, които направиха революциите до сега.

    Иска време, както казваш ти. Един-два века, не по-малко. Уви…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *