Преход през Рила (1991) – част 2

(продължение)

Пак сутрин. Пак трябва да се става. Ама нали за това толкова го очаквахме този поход – да можем да сменим войнишкото ежедневие с нови преживявания и интересни места. Показахме се от бунгалото доста отпочинали и пак сложихме раниците на гърбовете – чакаше ни преход до Страшното езеро. От хижа Рибни езера се тръгва покрай едното езеро. Тревата около нас беше още зелена, въпреки че беше края на септември. Навсякъде по нея – роса, която отразяваше слънчевите лъчи. Приготвихме се за хубав ден в планината. Но като взехме да изкачваме първия по-сериозен баир след хижата, нещо взе да притъмнява небето. Лека-полека навлязохме в мъгла. Маркировките взеха да се губят из тревата. Нито аз, нито Чефито бяхме стъпвали някога в тази част на Рила. Влади – веднъж, ама няколко години преди това. Разделихме се в рядка верига и почнахме да търсим маркировката. Добре че попаднахме на коловете на зимната. Разтеглихме веригата напред, а не настрани, така че винаги последният човек да вижда последния кол. Лека-полека се изкачихме на билото и си намерихме пътеката. В долината от другата страна – слънце напекло. Както се бяхме навлякли с якетата в мъглата, така изведнъж останахме по къси фанелки. Планинско време :-), какво да го правиш. Виждахме заслона Кобилино бранище долу в ниското. И около него – ами пълно с кобили, с какво друго. А може и коне да са били, ама нямам точни спомени. Имаше и двама коняри – хора с явен вид на горяни. Ама какво да правят, като седмици наред прекарват в планината. Слязохме долу и завързахме следния разговор:

Коняр номер 1: Здравейте, момчета! Откъде идвате?

Ние: Ами от Мусала.

Коняр номер 1: А да сте виждали няколко коня натам, да им са и скитниците? Че ни се губят два-три коня от няколко дена и не знаем накъде може да са отишли.

Ние: Ами не знаем, не сме виждали никакви коне…

След това надникнахме в заслона и установихме, че не става за спане. Вече май беше към 2 следобед. Похапнахме пак малко захар с лъжицата и поехме по единия склон на Водния чал накъм Мальовица. Слънцето беше почнало вече пътя си надолу. И от това картината около нас беше приказно красива. Заради ъгъла на лъчите ли беше или просто заради чудния пейзаж – не знам. Но картините са живи в паметта ми. Виждаше се цялата долина с конете, а и билата отвъд нея. По едно време пътеката завива до едно малко езерце в минициркусче :-). Не помня какво точно правихме там, но ме налягат едни горчиво-сладки спомени… Оттам нагоре през скалите и пак в рядка мъгла продължихме по пътеката, но този път не трябваше да я търсим. И след малко ходене се появихме над Страшното езеро.

Мисля че идеята за този маршрут се роди точно от описанието на това кътче от Рила, с което Влади ме омайваше през безбройните нощи на дежурства в щаба. Ако не сте ходили там – идете, заслужава си!! Езерото се гуши под два остри върха, които през деня се отразяват в него. Между тях – скален ръб. Пътеката изобщо не минава оттам, но Влади ми разправяше как се е катерил там 🙂 колкото и да не е бил алпинист, а пещерняк. От другата страна на езерото има един немалък каменен заслон, който седи като малка крепост до пътеката. И естествено нямаше жива душа наоколо! Само ние тримата. Здрачът беше почнал лека-полека да се точи по каменните сипеи около езерото, така че доста бързичко трябваше да разпънем бивака. Този заслон е с нарове за може би около 20-25 човека, така че щеше да има много място за нас. Всеки си просна чувалчето някъде по леглата, че нямахме много доверие на одеалата вътре. Разтърсихме се за дърва – дежурната брадва беше закачена зад вратата както винаги. Ама дърва нямаше. Чефо намери само половин греда, която някой беше изправил до заслона отвън. Нацепихме я ;-). Нямаше начин – вечерта се очертаваше да е доста студена. И тъмна – добре че имахме някоя и друга свещ. Напалихме печката и си пържихме картофи. Но поради липса на олио – в сланина. Стават много вкусни, но много мазни. Пак седяхме на раздумка до много късно – бумтящия огън пред нас и черната нощ наоколо предразполагат за това. Нямаше как да гледаме звезди – небето беше тъмно. Натъркаляхме се по чувалите и заспахме.

На сутринта се събудихме почти по едно и също време, но на никого не му се ставаше – печката беше отдавна угаснала и сутрешния хлад се беше настанил трайно между каменните стени. Аз си бях избрал един горен нар и изобщо не можех да виждам приятелите, но можехме да си говорим. По едно време Чефито се нави да стане и да иде повънка, ама се върна доста бързо. “Да знаете само, че вън всичко е бяло от сняг и е доста студено” – и пак се мушна в чувала… Почнахме да обсъждаме опциите си. Да останем на заслона не върви – нямаше повече дърва, а и все пак и тримата бяхме войници в отпуска и скоро щеше да трябва да се прибираме по поделенията. Според Влади от заслона до хижа Мальовица имало около час и половина ходене, така че се решихме да тръгваме. И се сблъскахме с два проблема, за които не бяхме помислили въобще. Първият беше космическият тиган. От пърженето със сланина целият беше оплескан… със сланина. Някак си не върви да си го закачиш на раницата. А ни беше жал просто да го зарежем. Но на помощ ни дойде казарменото обучение на главите умни. Измихме го с бензин (който носехме за примуса). Мазнината се отстрани чудесно. Е, после малко тиганът мирише на бензин, ама на кой му пука от това. Закачихме го на раницата на Чефито и с бодри стъпки поехме надолу. И ето го проблем номер 2 – трима туристи по маратонки скачат надолу по камъни, покрити със сняг. И от време на време се подхлъзват и се приземяват върху тиганите си :-). Ама имаме ли избор. Вървим все по-надолу по пътеката. Разминахме се с двама туристи – момче и момиче, които доста странно изгледаха в краката. Те поне бяха с високи обувки. Ние криво-ляво се домъкнахме под снега за около два часа. И пак красива гледка – долината на Мальовица отвисоко. Домъкнахме се до хижата и се проснахме в столовата да се сушим и да замезваме. Тогава хижарка все още беше Рени… и беше пуснала два нюфаундленда в столовата. Много красиви кучета. Веднага усетиха къде има гювеч и се настаниха под нашата маса да ги храним. Хижата беше почти празна. Настаниха ни тримата в една стая за осем :-). Зачудихме се какво да правим и Влади предложи да слезем до ЦПШ-то да видим на другия ден кога тръгва рейса за Говедарци – през 1991-а все още го имаше. По пътя видяхме конярите от Кобилино бранище, които ни се похвалиха, че са си намерили добичетата! Слязохме, видяхме и кривнахме в единствения отворен ресторант да похапнем вечеря. Стори ни се много евтино и заседнахме там… Малко ни ожулиха накрая със сметката – добре че си бяхме скрили пари за обратния път. Ама като си млад, всяка река ти се вижда до колене. Прибирахме се нагоре по тъмно, с песен на уста. Добре че не беше зима и нямаше лавини. През нощта пак спахме по гащи, че хижарката беше набузила парното на 8. Станахме в 5, че рейсът май тръгваше в 7. Не го изпуснахме. И оттам – Говедарци, Самоков, Костенец и Пловдив. Прибрахме се изморени, но много доволни.

Снимки? Ами да, може би имам някъде. Мисля че си носех ФЕД-а и изснимахме едно или две филмчета. Определено нямам снимки тук обаче – вече проверих. Ще трябва да си запиша някъде с големи букви и да преровя старите кашони когато сме си в България следващия път.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *