Преход през Рила (1991)

През цялата 1991-а година бях в казармата. И с нетърпение очаквах “дългата” 20-дневна отпуска, че да идем малко на планина с приятели, като едни напълно луди глави. България беше изкарала Лукановата зима преди няколко месеца и се готвеше за следващата зима. Никой не мислеше за планини и развлечения тогава – предимно само за оцеляване. Но ние с Чефо и Влади Гачев се бяхме навили да си направим един преход през Рила.

Беше някъде през средата на септември. Срещата ни беше на Боровец – двамата с Чефо идвахме от Пловдив, а адашът от София. Влакът до Костенец (с войнишко намаление), оттам пробвахме стоп нагоре, ама никой не щя да ни качи и трябваше да хванем рейса. Раниците трябваше да си държим в скута, че автобусът беше тъпкан с какви ли не хора, главно роми-гъбоберачи. На Боровец нямаше почти нищо отворено – криза! Проснахме ние един спален чувал (носехме си и чували както винаги ;-)) пред ресторант Дено и легнахме да чакаме Влади. Той се появи след около половин час и с бодра стъпка поехме към долната станция на кабинковия лифт. И ударихме на камък – “Съжаляваме, момчета, ама няма клиенти и лифтът не работи”. Аз никога не се бях качвал до Ястребец по друг начин, но знаех, че има и пътека. Влади каза, че някой от седалковите лифтове може да работи и тръгнахме към другата страна на курорта – там, където са пистите. За наше най-голямо щастие най-дългият седалков лифт работеше и за 20 минути набрахме доста височина. Чефо леко се закачи за седалката при слизане (естествено – почерпката беше почнала от доста рано), но нямаше ексцесии. Оттам поехме нагоре по пътеката. Гората над Боровец е чудно красива! Беше слънчево, но леко хладно на сянка – чудесно време за ходене. На около десетина минути над лифта (май) трябваше да минаваме една река по едно прехвърлено над нея дърво, и то с тежките раници с храна за 5 дена и спални чували вътре… Не можахме да паднем във водата 🙂 – все още беше твърде рано. Пътеката върви няколко часа през гората и после излиза в дъното на долината на Маркуджиците – там започват камъните. Ние като настоящи войници бяхме решили, че сме мъже и че кубинките са ни омръзнали, та бяхме и тримата по маратонки. След доста скачане по камъните подминахме долните краища на всички Маркуджишки писти и излязохме на старата хижа Мусала. Нямаше ни хижар, ни жив човек – само едно огромно куче вълча порода, затворено в столовата, така че не можахме да влезем. Имахме може би още два часа дневна светлина и като заклети авантюристи и хора, зажадняли за приключения, мислехме да легнем да спим на чували някъде над Алековото езеро. Напуснахме хижата и тръгнахме нагоре. Чак като се изкачихме до езерата и почнахме да се оглеждаме за подходяща полянка за бивак, усетихме колко е студен вятърът. “Май няма да се спи навън тази нощ, момчета… Ама къде да идем?” Можехме или да се върнем до хижата (което щеше да увеличи прехода ни за следващия ден), или да идем да спим на заслона на Леденото езеро точно под връх Мусала. Избрахме да вървим нагоре. Стигнахме там почти по здрач. Новият заслон беше заключен, но старият не беше. То заслон сигурно е точна дума, ама за тези от вас които не са го виждали (ако все още стои…) – представлява една каменна къщичка с размери може би 3 на 5 на 3 метра, с нарове за десетина човека вътре, една маса, една печка от варел и едно прозорче с опушено стъкло. Беше почнало сериозно да се застудява навън, та се огледахме за гориво. Зад вратата имаше окачена брадва, а отвън имаше дърва. След около 20-ина минути цепене разпалихме печката. И след около половин час стана една вътре… Малкото помещение така се сгорещи, че ако някой заблуден турист влезеше в заслона, щеше да види трима веселяци по бели гащи да вечерят и да си предават алуминиево канче с “Пангалактически гаргаробластер” :-). Стигна се и дотам, че не можеше да се диша и се принудихме да отворим вратата. Навън – тъмнина, вятър и студ. Ама на нас не ни пукаше особено. А и от какво ли – като си на двайсетина години, всичко ти се вижда весело. И явно е било много весело, че картините от заслона (и топлината от печката) още са живи в спомените ми! Не знам дали изобщо сме гледали часовници, но по едно време залостихме вратата и се натъркаляхме по наровете. Брадвата и разни ножове бяха на съседния нар до мен – знае ли човек какви хора бродят по планината в такова време…

Сутринта успяхме да се надигнем сравнително рано. Измихме си зъбите в ледената вода на езерото и видяхме два муфлона на скалата до тоалетната. А – ако тоалетната все още седи, си заслужава да се види. Представлява един надве-натри направен заслон от листове ламарина над една дупка в морените ;-). Сложихме раниците на гръб и тръгнахме към връх Мусала. Там поне имаше няколко човека в метеорологичната станция. Черпиха ни по един чай. Върхът беше безлюден – нямаше ги манифестациите тогава. Чефо се завъртя около руините на изгорялата космическа станция – няколко години преди това я беше ударил гръм – и измъкна един тиган. Закачихме го на раницата и си обещахме, че ще си сготвим нещ в него някоя вечер (Влади носеше един бензинов примус и стъклена бутилка бензин). Превалихме върха и тръгнахме към х. Грънчар. На половината път се разминахме с един турист 🙂 – и той луда глава като нас. В около два часа следобяд бяхме на Грънчарското езеро. Нито спряхме, нито се отбихме към хижата, а продължихме директно към х. Рибни езера. Аз никога не бях ходил в тази част на Рила и разчитахме на Влади, който каза, че за обръгнали планинари като нас няма да е проблем да стигнем за един ден от заслона под Мусала до там. Вдясно се виждаше Рилската пустиня. Продължавахме да поддържаме темпото. Нямахме време да спираме да обядваме, а тогава нямаше енергийни напитки и всякакви други такива благини. Така че – захар с лъжицата от буркана. Помага много. В главата ми се въртяха само пържени картофи! Но се успокоявах, като гледах как космическият тиган се полюшваше на раницата на Чефо. “И за това ще има време”. Но слънцето взе да преваля, а ние още бяхме на пътеката. Мразя да не знам къде точно отивам и колко път остава. В 7 вечерта видяхме хижата от едно било. Последният половин час беше геройски – всичко ни болеше. Но се добрахме с почти последни сили до хижата. Питаха ни откъде идваме и повдигнаха вежди, като има казахме откъде чак сме се домъкнали. Като ни искаха документи, за да ни регистрират, ние им подадохме военни книжки. И хората се смилиха над нас и ни таксуваха като един човек – само 10 лева! Дадоха ни стая в едно бунгало с три легла. И като се проснахме… Нямахме сили да станем да си сготвим, та Влади сложи примуса на едното нощно шкафче и сготви нещо от леглото ;-). Изядохме си вечерята по леглата и заспахме здравия сън на заслужено уморени хора.

(следва)

8 thoughts

  1. Евала Владо, THE BEST POST EVER, на твоя блог. Като ги чета тези неща все едно съм там със теб. Знам ги тези места (х.мусала, х.грънчар, х.марица,х.рибни езера). Много спомени ми навява от миналото. Подобни изпълнения, и преходи, сме ги правели и ние с моята група туристи. Ще чакам продължението.

  2. @Тодор: Мерси за насърчението. Явно наистина има за всекиго по нещо. Доста често и аз се чувствам така – искам да чета описания без анализи, че да мога да се почувствам там! А за хора като нас, които сега сме далеч от българските планини, остават само спомените.

  3. Дори ми се насълзяват очите сега (наистина) като си мисля за изгубеното време от септемри 1990 до август 1993, (моите 18 до 21 годинки). Вярно че 18 месеца отидоха в казармата, обаче останалото време беше дадено 100 процента на Емануил. Колко ли походи и преживявания съм изгубил зарди фанатизма с който ни заредиха от Емануил, ах, ах, ах,…!!!
    Най ироничното е че последния мой геройски поход започна точно на другия ден, след голямата Евангелизациа на пощада в Пловдив, 6 септемри 1990. Прекосихме Пирин със здрава група за 6 дена, обаче добре беше, че още не бях ‘дълбоко във вярата’ както се казваше. След като се върнахме, започнах да ходя редовно на църква и всичко се промени. Няма походи, няма купони, няма светски живот. Чети библиата 24/7, и ходи, събирай се, общувай само с ‘братя’.
    А моите истински приятели (хората с които сам преживявал тези неща за които ти пишеш отгоре) ме бяха помислили за луд. А аз им бях ТА ТО А,
    ИДЕ А и също ‘ДУШАТА” както се казва, който им организираше маршрутите и ги водеше по най-дивите и най-карасивите места.

  4. Във връзка с горния пост мисля, че това дали един човек се фанатизира относно нещо, и дали приема нещата в някаква крайна степен зависи само от самия него и от мирогледа и настройката му към света. За един едно нещо може да е много добро за друг същото това нещо може да е много лошо всичко зависи от това как той самия пречупва това едно и също нещо през съзнанието си, и как той го приема. Е това си е мое мнение, но мисля че както няма идеално добри неща така няма и идеално лоши.

  5. @Тодор: И аз щях като Сашо същото да казвам, но той ме изпревари. И аз съм бил на същото място по същото време (но на малко по-различна възраст – +1 или 2 години). И не съм спирал да ходя по Балкани или да правя неща със семейството си (по онова време – брат ми и родителите ми). Отказах се само от пиянските купони и от редовни срещи с приятелите си, които ми викаха “Ти сега като не се напиваш до откат, не си човек вече”. Според мен балансът на нещата си е наша лична отговорност. Всеки може да ни каже всичко. Ама зависи от нас какво ще приемем, и какво – не.
    Съжалявам за твоите години, Тодоре. Няма да се върнат. Но гледай какво си научил от тях и как можеш да го приложиш в бъдещето си.
    Поздрав!

  6. Каквото било, било. Поне след “падането” на комунизъма през 1989 в БГ, живота ни е такъв какъвто ние сме си го избрали, и няма на кого да се сърдим. Не е като да няма възможности. Иначе годинките няма да се върнат, така че да сме живи и здрави, и да гледаме само напред!

  7. @Тодор: Така си е то, да. И когато го осъзнаваме, ще ни е малко по-лесно да вървим през живота!
    Очаквай продължението скоро (може би в сряда)…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *