Връзките

Къде да теглим чертата между връзкарството и реалността, че е добре човек да познава различни хора, свързани с различни дейности…

В България по Тодор Живково време почти нищо не можеше да се свърши без връзки. Както големи неща (покупка на телевизор, ремонт на кола), така и доста дребни-ежедневни (по-хубав салам в магазина, запазен вестник Старт от РЕП-а). Обстановката ни беше шлифовала перфектно – като ти дотрябва нещо, не почваш да мислиш къде да го намериш, а кой може да ти помогне. Може би заради това тогава бяха много на почит професии като учител и лекар, в които с годините натрупваш безценен списък с контакти, които ти помагат за какво ли не. Всичко се правеше с “наш човек”. Тази система хич не ми харесваше още тогава – исках да не трябва да завися от никого, а да се оправям сам. Исках да мога да планувам живота си сам и като ми потрябва нещо, да го намеря, а не веднага да посягам за списъка с телефонните номера.

Вече не съм в България. На другия край на спектъра съм. Тук в USA хората мислят по коренно противоположен начин. Не искат да зависят от никой друг освен от себе си. Правителството е само за да съблюдава за спазването на правилата в държавата, иначе може и без него да минат. Като ти потрябва нещо, трябва само да се огледаш. Наоколо е пълно с реклами и приложения. Стотици телевизионни канали те засипват с информация. “Услужливи” хора ти звънят в къщи да те информират за най-новите си продукти. Интернет е на няколко клика разстояние, а там вече има всичко (даже няма да кажа “почти всичко”…). Не ти трябва никой :-(. Но за жалост за това толкова от хората тук нямат приятели – просто не искат някой да им се меси в живота. Може би понякога на някои от моите приятели може да им става чоглаво когато се заговорим за посещение и те почнат с желание да ми обясняват как да стигна до тях, а аз отсека “Има си Yahoo Maps за това”. Не че технологията е излишна, но понякога поради нея почваме да изпускаме контакта с живи хора… Слушам от шефа си на работата, че откакто той е почнал да се запознава с повече колеги извън нашия офис и мрежата му от контакти се е разширила, вече е по-лесно да се свършат доста неща. Просто не губиш време да търсиш с кого да говориш, а отваряш списъка с контакти. Просто трябва да се има предвид, че не се правят услуги като в България (“ти на мене, аз на тебе”) само заради това да получиш и ти от другия, а нещата са равнопоставени и ние всички все пак работим за една фирма (в примера с офиса). И когато хората срещу теб видят, че си честен човек и може д се разчита на теб, отношенията се развиват.

Та вие как мислите – къде е чертата за вас??

5 thoughts

  1. Според мен границата се крие в отношението. Ако вършиш услуга за някой с цел да го използваш е едно, а с цел да му помогнеш или да направиш просто нещо добро за него е съвсем друго.
    С други думи трябва да се следва златния принцип: “като правиш нещо добро не търси отплата”
    Е поне аз се опитвам да го следвам и съвестта ми не ме изобличава, друг е въпроса, че нещата в България не са се променили много от едно време, за да успееш в определен бизнес или поприще ти трябват добри и стабилни връзки за съжаление.

  2. Абсолютно вярно. Иначе услугите за приятели са съвсем друго нещо, макар че и там би трябвало да има все пак някаква граница според мен. Не можеш ПОСТОЯННО да искаш услуги от познат или приятел, когато стойността им е многократно по-ниска от загубеното от него време, за да ти помогне. За съжаление в БГ още важи схващането, че това което не се вижда и не може да се пипне – не струва и стотинка :-).

  3. @Сашо: Така е. Но границата е много тънка – обикновено е предимно в нечия глава. Оптивам се да следвам този принцип, но понякога се паря :-(. Това не значи, че няма да продължавам да се пробвам, но боли като видиш как биваш изполван…
    @Делевски: Още е така значи… Аз вече се научих да питам преди да искам дадена услуга, и не се обиждам, ако отсрещната страна ми каже “Ами тези дни съм много зает и няма да мога да ти помогна.” Така е по-добре отколкото да получиш обещания и после да няма резултат.

  4. Възпитаван съм, ако ми помолят за помощ или услуга да се отзовавам. И често примам работата много навътре. За съжаление много често си патя, не става дума за благодарности и връщане на услугата, ами за елементарна етика – Пример мой далечен братовчед ми поиска “гигантската” сума от 300 лв. назаем – това беше април 2004. Трябвали му за нещо си, били на зор, щял да ми ги върне след три месеца. Естествено – дадох. След многократни намеквания и натвърдвания по-нататък успях да възстановя на части 290 лв към момента, т. е. платих си 10 лв за “гяволука” че съм с меко сърце.
    С Дафито постоянно си говорим, че повече няма да се оставяме да ни мотат, ама и тя си е такава.

  5. @Антон: Жалко… гледаш да помогнеш на някого, и после се чувстваш изполван. И аз какъвто съм си с меко сърце и все гледам да помогна :-), и аз се набутвам от време на време. Когато хората са коректни и виждаш, че са в кофти ситуация, ама и се напъват сами да излязат от нея, нямам нищо против. Ама ги гледаш някои само искат, а си седят на четирибуквието и все някой друг им е виновен – от такива хора гледам да бягам надалеч. Може да ми се обиждат, ама сори – такава е реалността.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *