Four Corners

Предварителният ни план беше да завъртим обратно след като минем през Monument Valley и да се върнем към Каньона. Но Бобо предложи вместо това да покараме още към петдесетина мили и да идем на Four Corners. Доколкото знам, в Щатите има само едно място където четири щата се допират в една точка – Аризона, Юта, Колорадо и Ню Мексико. Тъй като бяхме толкова близо (и не знаехме кога пак ще сме в близост), решихме да покараме още малко и да отидем да видим паметника. След като записахме още два щата – Колорадо и Ню Мексико, влязохме в парка. Индианците събират вход от $3 на човек. Самият паметник е в центъра на един мегдан, обрамчен със сергии, където има всякакви индиански и неиндиански произведения – като се почне от дежурните килими, бижута и мекици и се стигне до универсални сувенири като пощенски картички и ма
гнити за хладилник. Духаше доста, но пак си беше топличко. Снимахме се на паметника и общо взето нямаше друго кой знае какво за правене, освен че можехме да се опитаме да сме в няколко щата едновременно… Но ще е добре някой ден да доведем децата тук.

После тръгнахме да се връщаме към каньона. Времето беше напреднало, а на всичкото отгоре огладняхме и трябваше да си търсим крайпътен ресторант – но нямаше такъв в следващите 50 мили. Все пак спряхме в едно селце край пътя – там до бензиностанцията имаше един индиански diner (за незнаещите – ресторант тип закусвалня с прилична храна). Понастъпвахме колата, макар че спирачките бяха взели нещо да стържат… Искахме да хванем залеза на Гранд Каньон. Спряхме на първите за деня скали да си направим още някоя и друга снимка. Оттам до каньона бяха около 90 мили. Стигнахме много навреме и спряхме пак на кулата. Каньонът под нея се виждаше чудесно. Направихме пак няколко снимки там и почнахме да се оглеждаме къде точно да идем да чакаме слънцето да се скрие. Видяхме едни хора да ходят по едни скали доста под площадката за туристи до кулата и решихме да ги последваме. Намерихме откъде почваше пътечката и се прехвърлихме през ниската каменна оградка. След около стотина метра планинарстване се озовахме на една скала, откъдето можахме да хванем залеза (тази последната снимка честно ми прилича малко на монтаж пред фототапет…). Слънцето се поколеба още няколко минути и накрая се скри зад ръба на хоризонта. Тримата пътешественици си щракнахме една снимка преди да се е стъмнило съвсем и тръгнахме да се върнем по пътеч
ката. Този път беше нагоре и малко се поозорихме. На връщане спряхме на едно място и установих, че два дена поред не съм знаел колко точно е часът. Аризона по принцип е в планинската часова зона (GMT -7), но и е един от малкото щати, коите не признават лятното часово време, така че през летните месеци се пада в тихоокеанската часова зона (GMT -8). Не че това много ни попречи на ваканцията де, ама е добре човек да знае точно колко е часа…

2 thoughts

  1. Е браво за снимките и за всичко.
    То се видяло , че няма да можем да отидем до щатите поне да я видим на снимки.

    от мен браво за труда 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *