Monument Valley

Едно от местата, където искахме да отидем, е Monument Valley в Юта. Имахме само бегла представа къде точно се намира, въпреки че братовчедът беше прегледал разни сайтове и знаеше горе-долу по какъв път ще трябва да тръгнем. Прегледахме туристическите материали в хотела – там се казваше, че долината е на около час и половина път с кола. Когато излязохме от хотела сутринта, вече беше слънчево и нямаше дори и следа от дъжд. Щеше да бъде хубав ден да сме навън. Спряхме за закуска и бензин в града и скоро след това се качихме на пътя. Аз карах, братовчедът беше навигатор, а Бо снимаше. Пейзажът почна да ни поздравява с гледки, които не преставаха да ни напомнят къде отиваме. Винаги съм искал да видя такъв път – прав до хоризонта (макар че имаше доста хълмове наоколо и хоризонтът не беше доста далеч). В градчето, което дойде след около 80 мили по пътя, завихме наляво и влязохме с Долината на Паметниците. Първата скала, която ни посрещна, беше с формата на сомбреро. Спряхме на една отбивчица на пътя (даже не беше асфалтирана) и извадихме фотоапаратите. Това щеше да ни стане навик в следващите няколко часа. Оттам се виждаше и една скала с формата на две индиански глави. След като снимах Бо със скалите на входа на долината, се качихме в минивана и продължихме нататък. По едно време се направихме с братовчеда на пирати, че слънцето взе да ни напича доста… Следващата скала беше доста далеч от пътя, но достатъчно голяма, че да излезе на снимката. Имаше и скали със странна форма доста близо до пътя. След някоя и друга миля влязохме в Юта. Това ни е тридесет и шестият щат, в който сме били досега… Малко след табелата имаше отклонение за един мотел насред пустошта. Отбихме се за малка почивка. Имаше малко акробатика по стълбите :-). Наблизо се видя едно летище. Братовчедът попадна на собственичката и я поразпита дали може да се каца тук. Отговорът беше положителен (но с предварителна уговорка по телефона) и с минуса, че няма гориво за презареждане, та човек трябва да си носи ;-).

Намерихме един музей на Дивия Запад до мотела. Имаха междуградски автобус и кола за градско. Не ми е ясно какви авантюристи са се навивали да се возят ден след ден по дупките на нещо подобно… Но си има хора за всичко! Като караме по асфалтовите пътища със скорост 70 мили час се чудя и как е бил покорен Западът – как първите изследователи не са се отчаяли и не са спряли, след като дни наред е трябвало да прекосяват пустини в жегата. Но жаждата да видиш нещо ново може да те бута доста дни наред. А и желанието да си първият, надникнал в някое неизследвано кътче на Земята :-). Но въпреки че в наше време има толкова информация за всевъзможни места, друго си е човек да го види на живо… На тръгване от мотела минахме покрай местната гимназия, на чието игрище необезпокоявано си пасяха овце. Все още е ваканция!

Продължихме по пътя. Имаше още какво да се види. В Юта нямаше толкова много коли – можахме да се снимаме и на пътя (“полегнала е Боряна” :-)). Стана още по-жежко и в резултат на това към нас се присъедини една манекенка. Спряхме на една индианска сергия за бижута и Бо си взе едно герданче оттам. Снимахме долината за последен път и продължихме. Точно там щях да си разбия SLR-апарата. Искахме да си направим снимка и тримата, та курдисахме Канона на покрива на минивана и щракнахме една снимка на самоснимачка. После взехме да снимаме с цифровия апарат и съвсем ми се изплъзна от главата фактът, че Канона е още на покрива. В момента, в който се натоварихме и потеглихме леко по непавираната отбивка, попитах Бо дали Канонът е при нея. Тя отговори отрицателно даже и след като се огледа. Спрях веднага, излязох от колата и що да видя – още си беше на покрива. Добре че не се бях засилил да се качвам на асфалта, че разликата е доста голяма. Прибрах си апарата и потеглихме.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *