Grand Canyon

Сутринта се насилихме да станем малко рано, че имахме да минем към 370 мили до Гранд Каньон. Аз си правех сметки, че пътят ще ни отнеме към 5 часа и като изгубим един час от разликата между Невада (тихоокеанска часова зона) и Аризона (планинска), ще трябва да тръгнем не по-късно от 10 сутринта, че да стигнем навреме и преди слънцето да е залязло. Денят се очертаваше да е доста хубав. Погледахме малко пейзажи от стаята и слязохме да хапнем една закуска в бюфета. То стана макро-закуска, че бяха наредили доста неща :-). Натоварихме се на колата и тръгнахме. Има трийсетина мили от Вегас до Hoover Dam – обаче нямахме време да спрем за разходка и снимки този път. “Нищо”, казахме си, “ще спрем на връщане.” Беше много интересно да видим, че там строят нов път. Братовчедът каза, че и да разширят пътя, няма как да разширят отсечката точно над язовира, защото минава по самата язовирна стена. Но видяхме, че са започнали да приготвят отвесните скални стени от двете страни на клисурата за нов мост – ще го прекарат доста по-високо, за да отклонят почти непрестанния трафик по стената, а и за да позволят на камиони и автобуси да минават оттам (засега им е забранено). Мостът ще изглежда много красиво проснат над реката, може би около 400 метра над нея. Но ще трябва да го видим друг път.

Малко над язовира пак попаднахме сред една пустиня. Бо седна на шофьорското място, а братовчедът си спретна един офис в колата – сваля се облегалката на втората седалка, върху нея се поставят лаптоп и GSM, инверторът (12 волта към 110 волта) е под втора седалка, човекът си сяда на трета седалка и ето ти подвижен офис :-). Но се оплакваше, че интернетът през GPRS е много бавен. И за жалост се изгуби доста скоро като навлязохме из едни хълмове. Хванахме I-15 от Kingman и доста бързо се придвижихме до Williams. Но ограничението за скоростта беше 75 мили в час (за пръв път виждам толкова високо ограничение) и пътувахме доста бързичко, въпреки че прекапаха няколко дъждовни капки…

Пътят за най-туристическата част на Grand Canyon се отклонява от Williams. Има и ж.п. линия с парни локомотиви успоредно на шосето. Спряхме да заредим бензин за колата и фъстъци за обяд и след един час бяхме на входа на парка. Името на най-близкото населено място е Grand Canyon Village, AZ. Таксата за вход е $20 за семейни превозни средства (за разлика от туристическите автобуси, например), но за тези пари може да се влиза в парка цели 7 дена :-). Небето беше почнало да сивее още доста преди това, така че с най-голяма бързина намерихме паркинг на Mather Point и излязохме да гледаме.

Каньонът наистина си заслужава името Grand (както се и вижда от въздуха). Докъдето око стига, се вижда лунен пейзаж и дълбоки цепнатини. Паркът е организиран много добре – навсякъде пътеки, перила, указателни табели, големи табла с факти за каньона… На слънце си беше доста топличко, но слънцето скоро се скри и взе да си става студено. След първите впечатления слезохме за центъра за посетители. Целият каньон е дълъг 277 мили (445 километра), а на места реката е на около 1000 метра по горния ръб. Грандиозна работа. Наистина се чувстваш като мушица до това творение. Поснимахме се малко във всякакви пози, но дъждът взе да ни наближава. Направихме още някоя и друга снимка, след което се качихме в колата и запрашихме на изток към Desert View Point с надежда поне малко да изпреварим дъжда и да ни остане малко време за снимки. Тази точка е на около 25 мили от първата и пътят между тях е тесничък и с доста завои. Но стигнахме навреме – още не валеше. Грабнахме по един фотоапарат и се запътихме към кулата. Тя е строена през 30-те години на ХХ-ти век като паметник на местните индиански племена. Вътре има магазинче, което продава доста сувенири, бижута, картини и килими индианска изработка. Кулата е на четири етажа и туристите могат да се качват догоре и да се наслаждават на гледката. Вътре е направена с доста индиански стенописи и интериор. Кулата е на 7,522 фута надморска височина, което се равнява на около 2,301 метра, или малко по-високо от връх Ботев в Стара планина. Точно тогава ни позаваля малко, но облаците се разкъсаха след около десетина минути и скоро даже слънце се показа. Поснимахме се още малко и после тръгнахме, че беше почнало да се стъмва, а имахме да стигнем до Tuba City, където щяхме да спим за през нощта. Когато търсех резервации за хотели в околността, ми направи впечатление, че няма много хотели. И открих причината – там няма много населени места. А и се оказа, че сме влезл
и в Navajo Nation… И около нас има индиански “резервати”, но те са много малки в сравнение с този! Караш с часове, и около теб почти не се забелязват знаци за живот. Само понякога преминаваш покрай няколко струпани къщи или фургони или някое малко летище всред пустошта. Земята почна да става червена и пейзажът много взе да прилича на уестърн :-). Tuba City се оказа доста голямо населено място – имат си банки, доста ресторанти, хотел, над десетина бензиностанции. Даже и GSM-а имаше покритие ;-). Регистрирахме се в хотела, който бях намерил, и седнахме да вечеряме в местния семеен ресторант. Всички сервитьори бяха навахи (както и служителките в хотела). Опитах местен специалитет – Chilli beans and navajo frybread, което се оказа паница фасул и една мекица… Типично българско ядене, ако питате мен. Решихме да си поразходим яденето след това и отидохме пеша до един близък 7/11 да търсим нещо за десерт, хем да поразгледаме наоколо, макар че нямаше какво толкова да се разглежда… Бяхме доста уморени и впечатлени от изминалия ден, така че бяхме в леглата много скоро след като се върнахме в хотела. А, даже имаше wireless интернет по стаите :-), но нямаше много време за разглеждане – само попрочетох някой и друг блог и нищо повече.

3 thoughts

  1. Ще ме извиняваш, ама този пейзаж няма как да лунен – щото там няма вода 🙂

  2. 🙂 Прав си, Миро. И растителност се среща тук-таме, а и не съм ходил на Луната и не знам как точно е там ;). Но да кажем, че това е метафора.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *