Как пътувaхме за USA (1998)

(продължение)

Тръгнахме за американска виза рано сутринта в понеделник, 3 август. Тогава я нямаше тази система с предварителните записвания – ако си на опашката пред консулския отдел в 8 сутринта, получаваш едно листче и знаеш, че до края на деня ще влезеш. Бяхме заели Трабанта на тъста, че да ни е по-удобно. Но точно на Орлов мост колата взе да се държи много странно (а беше 7:45…) – почна яко да придърпва и хич да не иска да върви. Истинско чудо беше, че точно в 8 бяхме на опашката (след немалко нерви) и можахме да вземем заветното листче. И зачакахме. Вкараха ни в двора в 10:30. Хайде на гишето да платим и да подадем документите и седнахме на една пейка да чакаме да ни викат за интервю. Но след още някой и друг час се появи една от служителките, повика ни няколко човека настрани и ни каза да дойдем в 4 следобед да си вземем паспортите с визите. Тогава студентски визи се вадеха доста лесно, особено със стипендия от американски университет. Та тръгнахме да посетим разни приятели из София – но преди това вдигнах капака на Трабантчето. Трябваше да развъртя и двете свещи, но намерих причината за проблема – едната свещ беше дадена накъсо от една нишка от изгоряло масло. Двутактова му работа… Почистих и двете свещи и трабантинито пак тръгна като пушка :-). Язък ми за нервите дето се вика. Взехме си надвечер заветните визи и се прибрахме в Пловдив.

Тъй като си бяхме купили билети за следващия понеделник – 10 август, остатъкът от седмицата мина в трескави подготовки, подредба на багажи и други подобни дейности. Нямахме много налични куфари, та трябваше да се вместим в моята раница, един голямшък сак тип “Илиенци” и един среден куфар. Трябваше да пътувам със зимните обувки на краката, защото нямаше място за тях. Полетът ни беше с British Airways през Лондон, но с преспиване. И в понеделника си взехме довиждане с роднини и приятели и тръгнахме за София. Оттам на самолета за Гетуик. Трябваше да почна да си припомням английския…

Понеже трябваше да преспим в Лондон, бяхме се разбрали с една наша позната да прекараме една вечер у тях (познаваме се от България – мъжът й и тя са от Зимбабве и бяха студенти във ВСИ-то). Опитах се още от рано да я убедя само да ми даде адреса си и ние ще ги намерим, но тя настоя да дойде да ни посрещне на летището. Излязохме от самолета и почнахме да се оглеждаме. Нямаше я. Ами сега?!? Гетуик има два терминала, които са свързани с две безпилотни влакчета. Влакът за Лондон се хващаше от другия терминал. Боряна не рачи да остане сама там и да ме изчака да отида до другия терминал, да се огледам и да се върна, че да не се разминем. Рекох си “Абе то отнема минута-две, я да се качим и двамата и ще гледаме в отсрещното влакче”. Да, ама нещо заседнахме по средата на линията и трябваше да поизчакаме 5-10 минути. За това време естествено другото влакче отиде и се върна няколко пъти. Слязохме на другия терминал – пак няма посрещачи. Престраших се да ида до Customer Service Desk и да помоля да обявят името на нашата позната по високоговорителите и че я чакаме еди-къде си. Чух подканата, изчакахме още 10-15 минути – пак никой. Нарамихме си ръчния багаж и хайде на гарата. Добре че баща ми ми беше дал известна сума лири стерлинги, та не трябваше да обменям. GSM-и йок, така че трябваше да звъня от доста места по улични телефони у тях, докато не попаднах на някаква братовчедка, която ни обясни, че нашата позната е на летището да ни посреща. Явно се бяхме разминали. Аз имах адреса им и знаех къде отиваме. Сменихме влака с метро и после трябваше да вземем автобус, но поредното обаждане от уличен телефон ни донесе информацията, че тя е в метрото и да сме я изчакали на спирката. Така и направихме, макар че отиде още половин час чакане… Накрая момичето дойде и се качихме на рейса за у тях – естествено , седнахме най-отпред на втория етаж :-). Бяха ни освободили тяхната спалня. Наспахме се като къпани.

Самолетът за Ню Йорк излиташе от Хийтроу в 11:30 във вторник, но мъжът ни каза, че ще трябва да излезем в около 7:00, че имало над час път с метрото до там. И наистина си беше толкова. Като отидохме за бордни карти, жената на гишето поиска да ни раздели с Бо. Аз се примолих – явно съм се справил доста добре, защото ни сложиха в бизнес класа. Там седалките са доста по-широки и по-удобни, а и на всяка си има отделен екран и селектор на каналите… Не спряха и да сервират храна през цялото време. Само дето бяхме по средата на самолета и не можахме да видим Новия Свят за първи път от въздуха.

(следва)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *