ВеБ:лог

В последно време съм наводнен от писма от всички банки, които са ми издали кредитна карта – от днес, 22-и февруари, в САЩ влиза в сила нов закон (CARD – Credit Card Accountability Responsibility and Disclosure Act of 2009), регулиращ отношенията между картоиздатели и картопритежатели. Основната цел на закона е “да установи честни и прозрачни отношения при даване/получаване на кредит и т.н.”. Дали обаче наистина ще стане така?

Кредитната карта е инструмент! Нищо повече. Сама по себе си такава карта е само парче пластмаса, което не е нито добро, нито зло. Всичко зависи от устройството зад картата – човекът, който я използва. И никакви закони не са в състояние да променят глупостта човешка.

Притежавам кредитни карти от 1998-а година и не съм виждал ситуации, в които картоиздаващата банка самоволно прави нещо в ущърб на клиента си. Да, понякога банките променят условията по договора на дадена карта, но това винаги се предхожда от писмо с информация за предстоящите промени, което винаги завършва с параграфа “Ако не сте доволен от предстоящите промени, можете да ни уведомите до дата и ще прекратим договора си с вас”. Повечето оплаквания от клиенти идват от факта, че доста от тях не знаят на какво хоро се захващат и после се оплакват, че страдат несправедливо. Но дали наистина е така? Вярно е, че договорите между банка и клиент обикновено се състоят от няколко страници ситно написан текст, но главните неща са няколко и се разбират доста бързо – плащай си вноската навреме, смятай каква лихва ще платиш (ако имаш баланс за пренасяне от месец на месец) и не си мисли, че взетите назаем пари са “безплатни”. Ако обаче клиентът няма финансова дисциплина и не може да смята – никой друг не е виновен, тук все пак е Америка, не Европа, и всеки гражданин си носи отговорността за собствените си решения сам, а не трябва да разчита на и да обвинява правителството за тях!

Това, което лично мен ме издразни най-много, е един съвет от експерт в тази статия. План с отложено олихвяване (deferred-interest balance) е кредитен план, в който началният период (от 6 до 36 месеца) е с ниска лихва или изобщо без лихва!, а банката печели от постановката, че ако балансът по сметката не е изплатен напълно след изтичането на първоначално обявения период, лихвата се начислява със задна дата – от започването на периода – като процентът е доста висок (около 20-30% годишно, например). Та експертът казва “Участието в такъв план с отложено олихвяване е рисково начинание. Освен ако целият баланс не е изплатен изцяло през уговорения период, банката ще си събере лихвата със задна дата след изтичането на периода на промоцията. Ние мислим, че този вид кредитни планове трябваше да бъдат забранени в новия закон.”

Преди много години говорих с един американец, който привършваше похода от 2200 мили по Апалачката пътека. Той ми каза “Не знам накъде отива нашата държава, но за да предпазим глупаците от самите тях, ние всички се правим на глупаци.” Та така и с експерта по кредитните карти… Кредитните планове с отложено олихвяване са инструмент, който аз – а и всички по-умни хора, които могат да смятат на ниво пети клас – използваме много редовно, особено за големи покупки. Пример – телевизор за $1200. Магазинът предлага кредитен план с 0% лихва за 36 месеца. Взимаме $1200, разделяме ги на 35 вноски – за да имаме малко резерва – и получаваме месечно плащане от 34.2857, което закръгляме на $35. Вкарваме тази сума в месечния си бюджет – а който няма такъв, аз не съм му виновен ни най-малко, че след изтичането на тригодишния период ще му бъде начислена лихва от порядъка на няколкостотин долара… Ако платим за същия телевизор с нормална кредитна карта с 15% годишна лихва, вноската ще е $42.54 (за 35 вноски), а цялата платена сума – $1488.90, т.е. ще платим $288.90 лихви, като единственото предимство на този вариант е това, че клиентът не трябва да мисли чак толкова, защото даже и да пропусне вноска или да плати по-ниска такава, периодът за изплащане ще се удължи, а начислената лихва ще нарасне. Само дето отговорността от страна на клиента ще е по-ниска…

Ами аз не искам да живея така! Искам да имам избор да си троша собствената глава, ако реша, че така ми е по-изгодно. Предпочитам да има всякакви видове системи и аз да си избирам коя да използвам, вместо загрижени за моето благосъстояние управници да решават вместо мен. В крайна сметка, ако искам да живея по този начин, ще се преместя в Западна Европа, защото там го правят много по-добре. Но в САЩ личната свобода и независимост на индивида винаги са били по-важни – и се надявам, че това ще си остане така.

Живея в регион с много снеговалеж – средно по 2.31 метра на година. Не, това не е на северния полюс – градът е на ширината на Ловеч. По-голямата част от снеговалежа се дължи на “ефекта на езерото” (lake-effect snow). Докато езерото Ери, което се намира на северозапад от града – т.е. точно по пътя на прииждащите от северния полюс арктически въздушни маси – не е замръзнало, студеният въздух засича топлите изпарения от езерото, издига ги нагоре, където замръзват, и после ги разстила върху целия град във вид на сняг. Аз лично помня зими, когато снеговалежът е достигал 150 сантиметра за по-малко от 24 часа! Когато всичките 25 000 кв. км. на езерото се сковат от лед – което обикновено се случва през втората половина на януари – езерния сняг престава и снеговалежът идва предимно от нормални атмосферни фронтове.

Как се справят местните власти с такива условия – често доста екстремни и “катастрофални”?

Първо – досега никога не съм чул зимата на тези географски ширини да изненада някого. Единственото полуизключение беше бурята през 2006-а, но това беше повече бедствие, отколкото “изненада”. Всички местни власти – а в САЩ всяко предградие си има отделно кметство, служители, бюджет и комунални служби – се подготвят още от лятото. Складовете се пълнят с каменна сол – с нея улиците се размразяват и изсушават доста бързо (въпреки негативните ефекти върху автомобилите), техниката се потяга, а когато е необходимо, се предвижда бюджет за нови снегорини и прочее.

Второ – всички улици попадат в нечия юрисдикция. Кварталните улици в градовете са отговорност на кметството. По-големите артерии обикновено попадат в юрисдикцията на общинските власти, a пътищата с щатска номерация, както и междущатските магистрали (даже и локалните такива) се почистват от щата. Както си е и логично, чистенето върви от по-големи и по-натоварени улици към по-малки местни улички. Доста често ми се случва да тръгна за офиса рано сутринта като карам по кварталните улици, които са видимо почистени, но преди 2-3 часа и в резултат по платното има сняг. Когато изляза на една от главните улици в наше село, тя е почистена до асфалт. Магистралата също е почистена. Групите за почистване на магистралата са впечатляваща гледка – три камиона с по три гребла (едно отпред и две странични) се нареждат по цялата ширина на магистралата и карат с 50-60 км/ч, а покрай тях хвърчи сняг…

Когато падне много сняг за малко време, повечето власти обявяват затваряне на някои или всички улици. В тази ситуация човек може да бъде глобен, ако излезе с колата си на улицата. Това дава възможност за по-бързо почистване на всички улици без излишно пречкащи се коли. Освен това в нашето предградие е незаконно да си оставиш колата на улицата пред къщи между 4 и 6 сутринта – това е местен закон. Колите трябва да бъдат паркирани на алеите пред всяка къща. Това дава на общината празни улици, които се почистват по-лесно сутринта, преди хората да почнат да излизат за работа.

Трето – отговорността за почистването на тротоари и прилежащи към къщите или фирмите площи е отговорност на собствениците, не на общината. Общината може само да налага глоби на субекти, които явно не чистят сняг.

Четвърто – хората, живеещи в този климат, знаят да шофират на сняг. Не съм чувал много от местните шофьори да слагат зимни гуми – аз лично винаги съм използвал само всесезонни – но рядко виждам юнаци, които да се бутат и да те изпреварват по заснежените улици. Е, обикновено виждам повечето такива в някоя преспа след миля-две, но като цяло шофьорите са културни и движението през зимата рядко се затормозява от идиоти с гореща кръв.

Следва фоторепортаж от 28-и януари – снеговалежът през нощта беше около 10 сантиметра. Всички снимки са правени от колата.

Read the rest of this entry »

Отговoр на въпрос на Дончо за това как се получават лекарства с рецепти в САЩ:

1. Първоначална партида

Отдавна не съм виждал хартиени рецепти – както и хартиени бележници – в докторски офис. Когато лекарят влиза в стаята, за да прегледа пациента, обикновено се движи с един нетбук, който е свързан с мрежата в офиса и служи на доктора за електронен картон. Цялата здравна информация за пациента се съхранява електронно. При необходимост от издаване на “рецепта”, лекарят пита пациента от коя аптека би желал(а) да си получи лекарството (това зависи както от местоположението на аптечните клонове, така и от застраховката на пациента). Рецептата бива издадена електронно и засилена по електронната поща до съответната аптека. Пациентът получава съобщение по електронната поща, а може да се обади и по телефона в аптеката. След като се получи потвърждение, че рецептата е забъркана, пациентът минава през аптеката (може и през drive-through прозореца – повечето аптеки имат такива), и си получава хапчетата/сиропа, както и няколко листа информация за лекарството и ефектите от него. На етикета на лекарството пише за колко още партиди важи текущата рецепта (примерно – още 3 презареждания по 30 хапчета), като тази информация се запазва и в информационната система на аптеката.

2. Допълнителни количества – от аптеката

При изчерпване на наличното количество лекарство и при нужда от презареждане пациентът може да се обади по телефона в аптеката, да мине през уеб-сайта им или да им изпрати електронна поща, като упомене номера на рецептата си и попита кога ще може да спре да си получи новата партида лекарство. Доколкото помня, ограничения кога може да се получи дадено лекарство няма.

3. Лекарства по пощата

Другата възможност за получаване на лекарства с рецепта е по пощата – съществуват фирми, специализирани в доставка на такива лекарства. Не съм използвал тази възможност и не ми е ясно как точно се изпраща рецептата, но ще е нещо подобно на процедурата с аптеките. Важно е да се отбележи, че обикновено аптеките дават доза лекарство за 30 дни, докато по пощата пациентът има избор – 30-дневна или 90-дневна доза (като цената на 90-дневната не е тройната цена за 30-дневната доза, а обикновено множителят е около 2.5, така че този вид доставка излиза по-евтино).

Това е. Кратко, точно и ясно. И без аптекари, които си интерпретират разни правила, както на тях им изнася. Обикновено законовите разпоредби са разпечатани и окачени около гишетата, а колкото пъти ми се е налагало да питам аптекарите или помощниците им за някаква информация, винаги съм бил изслушван с уважение и съм получавал любезни отговори (но винаги с уговорката, че те са само аптекари, а не лекари…).

Преди две седмици в САЩ се случи нещо, което като че ли не стигна до водещите новини и не влезе в списъка на текущите сензации, но поне според мен – а и според доста други американци, с които говорих напоследък – отразява нагласата на по-голямата част от немързеливия народ относно бъдещето на задължителните здравни осигуровки, които президентът Обама се опитва да ни натресе.

Според американската Конституция всеки щат има двама представители в Сената. Длъжността “сенатор” е избираема, със срок от шест години.

Щатът Масачусетс е единият от най-либералните щати (редом с Калифорния). Досега винаги е бил крепост на Демократическата партия – чиято политическа програма винаги е била по-социална и по-лява. Допреди няколко месеца мястото на старши сенатор от Масачусетс беше заето от Тед Кенеди – брат на застреляния президент Джон Кенеди и на застреляния кандидат-президент Робърт Кенеди, избран за първи път за сенатор през 1962 година и неизменен член на Сената до 2008 година (46 години!); един от старшите членове на Демократическата партия и известен либерал. Тед Кенеди умира от мозъчен тумор през август 2009, като в следствие на това мястото на сенатор от Масачусетс става вакантно. Губернаторът на щата назначава временен сенатор за времето до специалните избори през януари 2010. За сенаторското място си съперничат госпожа Марта Коукли, демократка с либерални възгледи (включващи безрезервна подкрепа за предлагания от президента Обама Закон за национално здравно осигуряване), и сравнително неизвестния Скот Браун, консервативен републиканец и аутсайдер за света на националната политика на САЩ.

Това, което направи тези специални избори интересни, беше факта, че до смъртта на Тед Кенеди Демократическата партия имаше необходимито мнозинство от 60 гласа в Сената – достатъчно за прокарването на закона за здравното осигуряване. Бъдещето на този закон щеше да бъде решено от гласоподавателите в Масачусетс – защото без мнозинство президентския закон щеше да бъде очевидно отхвърлен.

В началото на кампанията почти никой не се съмняваше в окончателната победа на госпожа Коукли – все пак ставаше въпрос за либералния Масачусетс, крепостта на Тед Кенеди и нейната Демократическа партия. Постепенно обаче симпатиите на гласоподавателите започнаха да преливат в посока републиканеца Браун и във вечерта на изборния ден стана ясно, че именно той е спечелил с 51.94% от гласовете срещу 47.07% за Коукли.

Защо?

Съществуват няколко теории по този въпрос, но според мен главната разлика се дължи на един прост факт – щатът Масачусетс има обществена система за здравно осигуряване, много близка до това, което се гласи на национално ниво. Идеята е че понеже имало много неосигурени граждани (каквато е и митологията на национално ниво, но за това – друг път), щатът създал социална система за здравно осигуряване, при което се налага на всеки, независимо от желанието на индивида, да си закупи здравна застраховка, а при липса на такава се налагат финансови (данъчни) санкции – както на гражданите без застраховка, така и на икономически субекти (фирми), които не желаят да участват в системата.

Общите черти на всякаква такава “социализирана” система са очевидни. Хората генерално престават да се интересуват от това какво биха могли сами да направят за здравето си и за разходите, свързани с него, защото тъй или иначе са задължени да плащат. При липса на достатъчно гъвкава обратна връзка системата бива използвана от безотговорни участници в нея и резултатът е, че по едно време парите свършват. Като се има предвид и американския начин на мислене – най-важното за индивида е свободата, независимостта и личната отговорност пред закона и обществото – става ясно, че подобни системи нямат розово бъдеще в САЩ. И гласоподавателите в Масачусетс ясно го показаха преди две седмици.

Надявам се, че оттук нататък здравната реформа на президента Обама – поне в досегашния й вид – ще се загуби в историята. Говорил съм с много хора за предимствата и недостатъците на сегашната ни здравна система, и виждам едно общо мнение – повечето хора са щастливи със системата, която имаме сега. Има място за подобрения, но определено повечето работни и отговорни хора не желаят социални системи за здравно осигуряване в САЩ.

Защото ако някой държи на социализираното здравеопазване, субсидирано от държавата, винаги може да се премести в Европа и да го изпита на гърба си…