ВеБ:лог

Информация и от Светослав, който живее в голям американски град:

Разнообразието на храни в САЩ е голямо, само дето повечето храни са със съмнително качество, хапваш нещо с много приятен външен вид, но безвкусно. Дори и тези с етикетите натурални, май само са минали по край натуралното. Пример: кисело и прясно мляко, майонеза, кренвирши, салами, шунки и т.н. Прясно мляко, което не се разваля 2-3 седмици, майонеза която се съхранява при стайна температура, познайте от първи път колко са истински. Олиото в по-голямата си част е царевично и мирише на риба, ние купуваме българско или руско слънчогледово, което е 2 пъти по-скъпо от царевичното, оцета е италиански ( американски и гръцки се вкиснаха след около месец ! ).

Пресния чесън на връзки, абсурд да намериш такова нещо в САЩ ! Стария чесън, предимно китайско п-во, като този в БГ, люти много и толкоз, никакъв вкус, сготвиш прясно зеле, чесъна става прозрачен и воднист. Само веднъж съм попадал в Джула на свестен чесън, след това изчезна. Магданоз, не знам от къде зареждат магданоз българските ресторанти в Илиной, там съм попадал на добър. Иначе по магазините има поне 10 вида магданоз, та накъдрен, та прав, та крив, но отново безвкусен. Чер и червен пипер израелски, бива, кромид също.

За хляба да не говорим, купуваме руски, италиански или гръцки, останалия е сладникаво-тричав.

Боб,леща и грах, към 10-тия месец попаднахме на едни арабски, които го докарват. С ориза няма проблем, хубав е, същото и с картофите. Зеле, много зле, хич го няма зелето, нито за салата става, нито да се сготви. Бамя, все на хубава сме попадали. Маслини, как пък не попаднах на свестни маслини, вече като мания ми става, като влезна в нов магазин за хранителни стоки да оглеждам какви маслини има. Или са смижурени, дребни и с много, ама много сол, или са едри и без вкус. Гръцки и турски маслини, нямат нищо общо с подобните им в БГ. Зелени, жълти, кафяви, черни на цвят, един и същ дол дренки. Като си спомня за гръцките маслини в магазин “Слънчеви лъчи” в Пловдив ми прималява , колкото орех големи, а пък за вкус да не Ви разправям.

Чушки, а бе едни хубави на външен вид, във всякакви цветове, големи колкото бутилка 0.7л, обаче някак си пак безвкусни. С какъв ли не ориз пробваме да ги напълним, все са си като тикви на вкус.

Домати, наскоро попаднахме на едни които си заслужават. Даже съм купил няколко пакетчета семе, не знам дали ще виреят в Европа. Краставички корнишони, офф, избривам се по тях, само лятото попаднах на хубава партида. Големи краставици, има едни канадски, които го докарват на вкус. Лошото при краставиците е, че ги държат в хладилници по няколко месеца, след това ги изкарват на пазара, при което краставиците изглеждат като премръзнали. Как ми се ще леля Маринка от кварталната бакалия да може да ми изпрати кашонче български корнишони, с лош външен вид, криви, неизмити, с пръст по тях, но пък вкусни, мммм…

Намират се оригинални български сладкарски изделия ( ако не са с изтекъл срок на годност ). Местните кроасани са без пълнеж, струва ми се доста странно да си купя отделно кроасан и отделно бурканче шоколад, за да си правя пълнежа. Местните шоколади са също зле, избираме предимно европейски. Има едни украински сладкиши, евала. Торти, от зле по зле, сухи, несиропирани, а бе мъка… Сладките неща дето купуваме са само импортни, ако е Made in USA бягаме надалеч. Сладоледи, ужас, за нищо не стават, опитваме различни видове, все едно и също. Онзи ден за пръв ми хареса един шоколадов във фунийка, като погледнах етикета, латвийски, имах си хас да е американски и вкусен. Но и латвийски е много далече от примерно гръцките “Делта” в България.

Рибата, това което съм опитвал си струва. Много ми хареса и една латвийска консервирана херинга с доматен сос. Един приятел ми разправяше, че си правел в къщи “Ропотамо”, не съм я опитал още.

Пилешко месо, тцъ-тцъ, пародия, няма нищо общо с пилешкото месо. Топи се в устата като сладкиш, но не е пиле, ами някаква синтетика. Телешко и свинско, там е по-добре положението, особено ако пържолите са закупени от Доминик. Пастети – само полски, знаят как да го правят.
Кренвирши, много зле, само едни полски кренвирши “Бобук” ми харесаха, всичко друго или е много солено, или опушено, или не знам си какво, с една дума и кучето не бих нахранил на село с тях. Салами, още по-голям ужас, на вид салам, на вкус пластмаса. Едни италиански от Джула вземаме, те го докарват до някъде, но пък са много люти.

Българските луканки, има ги, но не са произведени в БГ, ами в САЩ, и то не от българи ( иска се предриемчивост ), ами от араби ( предимно ), които са чули и/или видели отнякъде за рецептите. Вкусът им също е далеч от истината, или са много солени, или не са изсъхнали добре ( след 2-3 текили стават наистина вкусни ). Много ми хареса босанската суджучица, телешка луканка ( мюсюлмани са все пак ) с много добре подбрани подправки, но трудно се намира.

Сирена, кашкавали, български или гръцки, от време на време купуваме и едни швейцарски. Но избор на български няма, само 1-2 вида. Прочутото миризливо синьо сирене, да не го видя, има мирис и вкус на стари английски чорапи. Масло, попаднахме на едно амишко, пакетчето $10, но пък истинско масло, като българското.

Бирата, пробвах десетина вида, като се започне от една смешна бира “Корона” ( чиста мексиканска лимонада ). Най ми харесаха холандските бири, но напоследък купуваме основно шуменско пиво. Срещат се и загорка, каменица и астика, но нещо не са като тези в БГ.

Червено вино, има разни свестни червени полусухи калифорнийски вина по $6-7 бутилката. Френските също са много серт.

Твърд алкохол, предимно текила( на вкус като домашна, ароматна, безанасонова българска ракия ). Българските ракии тук са същите ментета, каквито ги има и в БГ. Попаднах на 15 годишен “Слънчев бряг”, но ми се видя обидно много да дам $49 за една бутилчица. Уиски, пробвах 2-3 вида, не струва, цепи глава после. Затова онли текила !

Газирани напитки, изключително много захар, сладки, сладки, не се търпят. Наскоро намерих една оранжада, много ми хареса, естествено оказа се нашенска, румънска

Кафето, ако си го направиш в къщи добре, ако го купиш готово, ще получиш втора цетка БГ кафе примесено с всякакви добавки: мляко, мед и т.н. Веднъж зърнах кафене на улицата, викам ей ся ще седна да изпия едно кафе на сефалък, като в Пловдив на главната. Речено сторено, поисках менюто и … нямаше чисто кафе, 90% бяха с накакъв процент алкохол, останалите мляко, ванилия, мед… Излезнах си много разочарован. Иначе под път и над път ще срешнеш американци с кафе, в пластмасови чаши колкото кофичка българско кисело мляко, че и по големи, задължително със сламка. В началото се чудех как могат толкова кафе да пият. После като го опитах ми се изясниха нещата, то рядко, рядко като чорбица.

Купуваме си човешка храна от полски,руски,гръцки и арабски магазини на 2 пъти по-високи цени от “натуралната американска храна”. Специално поляците, шапка им свалям, вкусът им е като българския. Но и арабите имат една верига Пита Ин, мммм… жълт ориз с разни месенца, с едни лютички подправки

Та това е моето мнение за храните в САЩ, изобилие голямо, качество тцъ. Не държа на добре познати стари вкусове, ама никак даже. За сметка на това съм тертиплия, искам като ям нещо, да е вкусно, може и да е с нов, непознат вкус, но да е вкусно. Повечето американски храни са безвкусни, базирани на полуфабрикати и/или цели фабрикати. Под готвене американеца обикновено разбира да мушне фабриката в печката, дори самото влизане на американеца в кухнята е повод с гордост да каже, че нещо готви.

А пък навика да ходят/шофират и същевременно да ядат нещо си, просто нямам думи, всичко опира до механичното движение да поставят нещо в устата си, къде е вкуса, къде е насладата от вкусната храна ? Не само че не трябва да ги стигаме, ами трябва да бягаме през глава в обратната посока

За цените, към $2700 на месец са ни разходите: наем, ток, телефон, интернет, вода, отопление, бензин, храна, застраховки за коли, сметки за зъболекар, лекар, училищни такси, поддръжка на колите ( гуми, масла, текущи ремонти ). Ако отидеш и 2-3 пъти месечно посещение на ресторанти коства още около $150 месечно. Дали е скъпо или не, всеки може да си направи калкулацията. Ако някой каже, че имал бизнес и печелел по $2000-$3000 на месец в САЩ, почвам да се усмихвам, щото ми е ясно колко мизерно живее с тези пари.

Ха да видим някой би ли могъл да ми каже каква е тази снимка, от коя година и прочее …

Help!

Събирам идеи за това какво може да се носи за подарък от България към САЩ – защото аз лично се виждам в чудо, когато трябва да кажа някому какво искам.

По принцип нямам много нужди, а и повечето неща, на които бих се радвал, са много по-налични и доста по-евтини в САЩ (визирам главно техника и прочее). Обичам и да чета, но при наличието на толкова онлайн библиотеки, книгите ми се виждат тежки и неудобни за пренасяне. Хранителните продукти също не са много удобни за внасяне – защото има доста ограничения за внос на храна от Европа към американския континент.

Още идеи, моля??

В събота сутрин си почивам за цяла седмица. Това е единственият ден, в който мога да поспя по до късно (например до 9 ам ), и да се разтакавам без планове или цел и посока… Можем да седнем да пием кафе заедно с Бо без да бързаме или без чувството, че закъснявам за работа (макар че никой там да не му пука кога точно идваш в офиса и кога си тръгваш).
Обичам от време на време да почувствам, че часовникът е спрял и мога да се отпусна и да посъбера малко енергия за предстоящата седмица .

По инициатива на Боян Юруков събрах цени на някои основни хранителни стоки в САЩ.

Методиката ми беше следната: за да не вървя из супермаркета с диктофон в ръка, влязох в уеб сайта на Wegmans – веригата, от която основно пазаруваме хранителни стоки. Избрах магазина, който е най-близо до нас, и изрових цените на стоките от таблицата. За цените има две уговорки:

1. Цените са за притежатели на Wegmans Shopper’s Club Card – тази карта се получава безплатно след регистрация в магазина. Не се изисква нищо друго – мисля, че правят това с цел маркетингови проучвания – но цените на доста стоки са доста по-ниски за притежателите на такива карти.
2. Цените са без данък оборот (sales tax) – но повечето храни не се облагат с такъв данък, когато се продават в магазин за хранителни стоки (за справка – публикация 880 на Данъчната служба на щата Ню Йорк). Единствената категория от списъка, към чиято цена се добавя 8.75% sales tax, са безалкохолните газирани напитки.

В средната колона са цените от Германия. Дясната колона съдържа информация за разфасовка и цена (в USD) на определена стока в Wegmans, заедно с цените в Евро и лева по курса за 14-и май. Направил съм и приравняване към германските разфасовки заедно с пресметнати цени в USD, Евро и лева.

Таблицата (в XLS формат) може да се свали от следната връзка:

Цените в други вериги магазини – например Aldi – са доста по-ниски от цените в Wegmans, но не съм ги събрал, тъй като ги няма на уеб сайта им.

Сега остава някой да събере същите цени от някой български супермаркет и после ще си правим заключения…

Отвикнал съм…

В момента уреждам Honeymoon 2008 – ще ходим с Бо на остров St Martin на Карибите през лятото. И почти всяка резервация трябва да се прави по начин, коренно различен от това, на което съм свикнал. Много се развалих в САЩ – всичко, свързано с пътувания, се урежда онлайн. Най обичам начина, по който наемам кола от Hertz, например – резервирам онлайн и получавам потвърждение в електронната си поща. В деня Х слизам от самолета и изобщо не отивам до гишето на Hertz, а се запътвам директно към паркинга им, където намирам името си на електронното табло – и до него е номерът на паркоместото, където ме чака моята кола, с отворен багажник, вкаран ключ и документи на арматурното табло. Слагам, тръгвам, показвам си книжката и документите на колата на КПП-то на изхода от паркинга и съм навън – без да трябва да чакам по опашки или да се опитвам да привлека нечие внимание.

Светът обаче определено не е Америка – всяка резервация на Карибите се прави или чрез обаждане по телефона, или чрез електронна кореспонденция. Това, което поне аз забелязвам, е че почти всеки път трябва да поизчаквам някой да отвори и провери пощата си и после да ми отговори – често пъти без отговори на всички въпроси, които съм задал. И трябва да се пишат още писма с допълнителни уточнения . Добре че поне хората използват Reply бутона и се вижда историята на разговорите и запитванията.

Да, на St Martin има локални офиси на Hertz и Avis – и бих могъл да си направя резервации през корпоративните им сайтове – но всичко, което изчетох за тези франчайзи, беше че изобщо не са на нивото, на което сме свикнали да ги очакваме тук, и силно се препоръчва използването на услуги от по-малки местни компании. Така че ще продължавам да пиша учтиви електронни писма с надеждата всичко да бъде уредено навреме и без неволи.

А вие какво мислите?

Edit (5/23/08): Повечето хора на St Martin, с които контактувах досега на тема резервации, са много любезни и отговарят доста бързо. Ще видя как е обслужването на място – и ще гледам да си отделям време всеки ден за писане на репортажи от Карибите като дойде време за това.

Hibachi Grill се наричат специална категория японски ресторанти. В тях по средата на всяка маса в ресторанта има грил, на който готвач приготвя поръчаната храна пред очите на хората, насядали около масата. И това не е всичко – готвачите изнасят истинско представление. Подхвърлят яйцата за пържения ориз над главите си и ги чупят с ръба на шпатулата си за готвене. Нареждат колелца от голяма глава лук едно върху друго, наливат олио в така образуваната кухина и го подпалват – и ето ви вулкан. Скаридите се почистват с бързи движения на шпатулата и ножа, а опашките хвърчат нагоре-надолу и се озовават или директно в боклука, или върху шапката или в джоба на готвача . Самият готвач не млъква, докато готви и изнася спектакъла си, а постоянно се задява с хората около масата.

Hibachi ресторантите са единственото място, на което ми харесва да ям meduim steak – понеже готвачът го нарязва на хапки преди да го изпече на грила, такъв стейк не трябва да се дъвче по пет минути на хапка. Менюто във всички такива места, на които съм бил досега, включва японска гъбена супа, салата с джинджифилов сос, “пържен” пред очите ви ориз (който не е съвсем пържен, защото не се използва тиган) и различни видове месо (пилешко, говеждо, скариди, сзомга), приготвени пред очите ви. Повечето ресторанти сервират и други японски специалитети – топло саке, японска бира, сливово вино – а суши се яде на суши бара. Не е задължително да се яде с клечки – носят ви и тях, и вилица още в самото начало .

Цените не са като за всеки ден, а върху тях се добавят и бакшиши и за готвача, и за сервитьора, който е домъкнал всичко до масата. Но според мен шоуто и хубавата храна си заслужават малко по-високата цена – поне по веднъж на месец или два .

Аз гордо демонстрирах познанията си по японски (“Аригато“) пред нашия готвач тази вечер – знам няколко думи от Ери – и в резултат на това му станах главен събеседник за времето, докато ни готвеше. Но си беше fun!

За четвърти път съм в Орландо, три пъти съм посещавал Walt Disney World, но никога не бях стигал до Downtown Disney. До тази вечер, когато решихме да прескочим до там с колегите след вечеря.

Инструкциите за намирането на мястото са малко объркани. Има табели на магистралата (I-4), и после като се влезе в самия Disney World, няма табела Downtown Disney при завой надясно на един от първите светофари. Вместо това трябва да се гледа за West Side. Има няколко огромни паркинга на едно ниво – ние си намерихме място на около 100 метра от Cirque de Soleil почти веднага (може би защото беше 8:30 вечерта). Прекосихме улицата и се озовахме в Downtown Disney.

Аз се почувствах почти като на Главната в Пловдив. Да, магазините са с други табели и са доста по-огромни, но чувството е същото. Пешеходна улица, застлана с плочки, с магазини и ресторанти от двете страни, а от време на време отляво се открива гледка към езерото – и може би и някои от парковете, но беше тъмно и не можахме да видим почти нищо. Зоната е разделена на няколко части – West Side, където има няколко кинотеатъра, цирк и доста ресторанти; Pleasure Island – зона, обрамчена с клубове и кръчми; и Marketplace – където има повече занимания за деца. Всичко е отворено до късно и въпреки напредналия час беше почти пълно с хора от околните Disney хотели. Целият комплекс е доста голям – може би няколко пъти повече от Universal City Walk (където май се минахме да заведем децата миналата година). Човек може да се разхожда там, да понапазарува или да седне да вечеря или да пийне кафе или нещо друго в доста многобройните заведения на открито. Сега разбирам защо някои хора идват в Disney World за седмица и изобщо не излизат от курорта и парковете – има толкова неща за вършене и забавления… но ние определено не сме от този сорт почиващи .

Това, което не ми хареса много, бяха малките букви на табелите с правилата, поставени до всеки вход за Downtown Disney. “С влизането си в нашата собственост удостоверявате, че можете да бъдете фотографирани или филмирани от Walt Disney Co и филмите/снимките могат да бъдат използвани с рекламна и/или промоционална цел. С влизането си удостоверявате и че прехвърляте всички права върху тези филми/снимки към Walt Disney Co.” Но не знам какво би могло да се направи срещу това освен човек да ходи да се разправя с мениджмънта и да подписва анекси към тези договори по подразбиране , които явно все повече и повече навлизат в ежедневието ни. Но като се заговорихме с колегите, явно не много хора биха прочели тези допълнителни условия за използване на Downtown Disney…

Изкарахме си хубава вечер и се прибрахме в хотела доста късно… Не знам как ще изтраем дългия втори ден на конференцията ни утре.

Командировка – и то в Орландо, Флорида . Чак не можах да повярвам като се уреждаше – все съм достатъчно късметлия да ме пращат по полярните кръгове на Канада през февруари или пък в градове, които наполовина мязат на призрачни и изоставени. Но този път отиваме с няколко колеги на топло до края на седмицата – ще бъдем на една софтуерна конференция, където ще посещаваме главно сесии с цел обучение. Аз наскоро бях в отпуска и извън града, но определено ще е добре за колегите да сменят малко обстановката, а и искрено се надявам да научим нови неща.

Още при заминаването ни от Buffalo си припомних защо не обичам да летя – да, имахме директен полет до Орландо (което е рядкост за нашето – макар и международно – летище), но аха да почнат да ни качват в самолета, и обявиха, че трябва да сменят херметизиращото уплътнение на едната врата. Наоколо заваляха бъзици – “Тате, защо по лявото крило има толкова налепено тиксо?”, но си изчакахме мирно и тихо да сменят уплътнението, да го изпробват и да ни натоварят.

JetBlue все още държат високо качество на услугите си – кожените седалки в самолета и малкият екран с 36 канала сателитна телевизия все още са в наличност, но в добавка има и 100 канала сателитно радио за слушане. Аз предвидливо се бях запасил с книжка за четене (850 страници трябва да ме изкарат до петък ), но си сложих слушалките с намерение да слушам радио, което обаче се оказа малко умряла работа, защото постоянно трябваше да сменям няколко канала. JetBlue май разбират от това какво биха желали клиентите им, защото контролът за яркостта на екранчето – което е вградено в облегалката на предната седалка – позволява пълното му изключване. Аз оставих навигационния канал, но компанията се е изхитрила и показва реклами през половината време – а картата е само през другата половина. Другата малка мизерия е че може или да се слуша радио, или да се слуша телевизия… което малко ме подразни. Времето ми обаче мина неусетно – предимно в четене. Пилотът се изхитри да навакса близо 45-те минути начално закъснение и ни приземи само 8 минути след очакваното пристигане…

Идвал съм в Орландо и преди, но никога по въздух. Летището е доста голямо, с влакчета между централния и сателитните терминали, но гишетата и паркингът за коли под наем са в него – не трябва да се хваща автобус до никъде другаде. Намерихме си хотела без много разтакаване, настанихме се и с нетърпение зачакахме утрешния ден – първи за посещението ни на STAREast 2008.

Докато съм още на книжна вълна – един колега ме открехна за благинките на American Book Exchange – abe.com или abebooks.com. Това е онлайн борса за продажба и препродажба на книги, която включва в себе си хиляди малки и не толкова малки търговци на книги. Могат да се намерят доста заглавия с цена по долар-два… Да, някои от книгите са използвани, но за всяка има описание на степента на износеност и прочее, а и когато цената се получи $5 с изпращането до дома ми в сравнение с $65 + пощенски разходи от Amazon е очевидно, че бих предпочел услугите на ABE. Има и доста нови книги, но разликата в цената идва от това, че книгата е издадена не за САЩ, а за Индия например – но пак си е на английски…

Единственото, което не съм пробвал / изследвал, е дали търговците на книги биха пращали до България – така че ако някой мине по този път, моля да ме осведоми и ще добавя тази информация тук.

Иначе доста от скорошните ми покупки на книги са точно оттам – и май ще продължавам да ползвам услугите им и за в бъдеще.