ВеБ:лог

Колкото и да знам, че е по-полезно за здравето ми да изляза по обяд и да походя навън по пътеката половин час, все си стоя на стола пред монитора и чета книги през почивката. Май манията ми за четене не само не изчезва, ами се развива все повече.

Снощи реших да проверя колко полета, излитащи от летище София, са отменени поради мъгла. Една наша приятелка си пътува за САЩ днес и ми беше любопитно дали ще може да се прибере навреме – след всичките новини за мъгла и отменени полети, които прочетох по новинарските сайтове през последните няколко дни. Намерих сайта на летището и се загледах в началната страница с очакването, че понеже отмяната на полети е нещо важно за пътуващите, информацията ще е някъде на първата страница, и то направена очевидна (даже и в случая “мъгла няма, всички летят”). Такава информация не видях, а търсене за думата мъгла в сайта на летището не връща никакви резултати, въпреки че има статия в рубриката Новини, която споменава думата.

Информация за отменени полети може да се намери по три начина:

1. От категорията “Разписание => Дневно разписание => Излитащи“
2. По телефона – макар че обаждането до летището не е най-удобният вариант от моята гледна точка
3. От сайта на съответната авиокомпания – повечето такива сайтове си имат информация за всеки полет в “реално време” и там може да се види дали полетът е навреме или отменен.

Успех на всички пътуващи .

На пода в стаята зад мен има два отворени куфара и почти не може да се мине. Купчинки с друг багаж е струпан по другите стаи. Голямата кола е в гаража с отворени врати – товаря десетките дреболийки, които ще ни трябват в следващите няколко дни. Тръгваме на пътешествие за Деня на Благодарността – отиваме на гости у приятели в Richmond, Virginia. По пътя ще спрем за разходка в Washington – децата искат да видят Белия дом и други забележителности на федералната столица.

Този дълъг уикенд е може би най-натовареният от гледна точка на пътуване из страната. Преди малко видях видеорепортаж онлайн, че опашките по летищата и закъсненията на полетите нарастват с прилични темпове. Точно за това ние ще караме. Пък и отдавна не сме го правили.

Може би над 25 милиона съграждани ще гонят полети, а други около 40 милиона ще се качат на магистралите. Поне през нощта няма много трафик .

Остават ми лаптопите и фотораницата и ще се кача да подремна за няколко часа, че смяната по тъмно както винаги е моя . Надявам се да мога да пусна някоя снимка още утре вечер!

* – доста непреводимо съчетание, но май е най-близо до “лудница в къщи”…

Снощи Бо беше на гости у една позната и се заседя доста до късно – прибра се чак към 2 без малко. Но ми разказа случка с единия от светофарите, който светел червено за нея. Тя спира чинно да си изчака, въпреки че трафикът наоколо почти липсва. Един момък с голям ван се е засилил по напречната улица, когато му светва червено. Колата спира с последни усилия, но точно по средата на кръстовището – и се озовава точно пред Бо. Единствените две коли в радиус от няколкостотин метра . Докато Бо се чуди как точно да процедира, човекът включва на задна, прибира се зад стоп-линията и я пуска да си мине на зелено.

Подобни неща вече не ми се виждат чудни – и аз бих направил така. “Правете на другите така както бихте искали те да правят на вас.”

Как се подкарва Skype на машина с Ubuntu Linux 7.10? Инсталацията изисква няколко допълнителни пакета:

1. libqt4-core
2. libqt4-gui
3. libaudio2
4. И основната инсталация – Skype за Ubuntu

Време за разгадаване, инсталация и подкарване от Линукс лаик като мен – около 5 минути и малко. Хич не е зле…

Напоследък с децата си припомням годините на моето детство – когато нямаше цветна телевизия, компютри и iPod, а само “Не се сърди, човече” и игра на мач и на фунийки по задните улички на махалата… Даже в центъра на Пловдив беше истинско събитие да има паркирани две коли на улицата следобед след училище – и те естествено бяха спряни по начин, който не ни позволяваше да уредим футболното си игрище (състоящо се от четири камъка за врати и една топка) и ни караха да мислим отмъщения от рода на картоф в ауспуха. Няколко години поред пейзажът пред нас представляваше изкоп за подлез, където си играехме на война сред локвите и стърчащите арматурни железа или на “подразни пазача на обекта – “дивото чиче” – и избягай преди да те е пипнал” – защото шамарите си бяха разпространено средство за възпитание. Понякога страдаха съседските прозорци или насадените пред къщата цветя, но винаги си намирахме с какво да се занимаваме след (или преди) училище.

Не, не съм тръгнал да се гоня с момчетата и да плюя фунийки с калема . Изровихме няколко “тихи игри” (board games) – Monopoly и Не се сърди, човече (в САЩ се нарича Sorry) и започнахме да играем с децата вечер. На тях много им хареса, въпреки че не отказват и Star Wars или LOTR на компютъра или GameCube. Когато сме седнали всички заедно пред картоненото игрално поле и хвърляме зарчето по реда си, се чувстваме специално и много по-близки, отколкото когато сме седнали всеки пред своя компютър. Ще проверя за още такива игри, че зимните вечери са идеално време за подобен род занимания.

Да, живеем в XXI век, но някои неща са вечни! Най-вече собствените ни спомени…

Помните ли веселите времена на собствената си младост??

Онзи ден ходихме с Бо в офиса на една държавна агенция по работа – и набързо си припомних колко тромаво и неефективно работят подобни служби. Да, имат система за записване и раздаване на номера – така че поне не трябваше да чакаме прави на опашка тип “триъгълник”, а си седяхме спокойно в очакване на реда си – но светлинното табло, на което трябва да се обявява следващият номер, не работеше, а дамите иззад гишетата викаха поредния си клиент на глас. От четири гишета бяха отворени само две – и отидоха към 35 минути чакане, а нашият номер беше петият поред. Тоалетната в чакалнята беше заключена – за ползването й трябваше да се викне охранителят, който да я отключи . Върхът беше на гишето – жената зад него имаше говорен дефект и трябваше много да се напрегнем, за да я разбираме. Ясно ми е, че и тя има право на работа, но инициативите с недискриминирането и “Работодатели за равен старт” понякога ми лазят по нервите – все едно да се гледаме заекващ диктор по телевизията. Тази дама спокойно можеше да работи вътре в офиса – там, където няма да има вземане-даване с клиенти, болшинството от които са или възрастни хора, или чужденци, и би им било още по-трудно да разбират някой с говорен дефект.

В пощата са същите – доста често рано сутринта е отворено само едно гише от три и трябва да се чака 10-15 минути за елементарна операция. Но и те реално са спонсорирани от държавата, нямат реална конкуренция (въпреки че куриерските фирми вече им дишат във врата) и могат да си позволят да карат клиентите си да чакат.

В България пък искали да връщат разпределението на завършващите студенти с лекарска специалност, че нямало място за всички в София. Поставянето на цени на лекарски услуги от Здравната каса също ме озадачава – според тях поставянето на една пломба струва 17.39 лв – т.е. малко повече от кило и половина кашкавал, ако се не лъжа.

Ясно е, че разправията с държавни учреждения и чиновници е една и съща блъсканица по всички краища на този свят. Когато някой се чувства спокоен за работното си място, заплащането му не зависи от резултатите, които показва, и когато клиентите му нямат избор, винаги най-напред страда качеството на услугата, предоставяна от този някой. Според мен предимството на живота в САЩ е, че личното взаимодействие с подобни институции е сведено до минимум и човек не трябва да губи време и нерви да се разправя с тях и служителите им!

В петък сутринта трябва да посетя друга държавна институция. Надявам се там да работят бързо и експедитивно .

Дискусиите за евентуално въвеждане на задължително гласуване в България, регистриране на гласоподаватели и проблемите около изборите ми припомниха да намеря малко повече информация за това как се съставят избирателните списъци в моя щат – Ню Йорк. Още преди ми е правило впечатление, че формулярът за кандидатстване за шофьорска книжка съдържа в себе си част за регистрация на гласоподаватели !?! Сайтът на щатската избирателна комисия (NY Board of Elections) ми даде търсените отговори.

За да може да гласува, индивидът трябва да отговаря на следните условия:

• Да е гражданин на САЩ;
• Да е навършил(а) 18 години в годината, в която се регистрира за избирател (но за да може да упражни правото си на глас, трябва да има навършени 18 години преди деня на изборите – който винаги се пада на първия вторник през месец ноември);
• Да е живял(а) на настоящия си адрес поне 30 дни преди изборите;
• Да не е в затвора или да е освободен на изпитателен срок за углавно престъпление;
• Да не гласува никъде другаде.

Формулярът за регистрация трябва да се изпрати до общинската избирателна комисия не по-късно от 25 дни преди изборите. Комисията изпраща известие до всеки регистриран избирател и потвърждава правото им на гласуване. Законът не задължава гражданите да носят документ за идентификация в деня на изборите, така че самоличността на избирателите се потвърждава в момента на попълване на формуляра за регистриране на гласоподавател – в него се вписва или номерът на шофьорската книжка (която служи и за лична карта…), или последните 4 цифри от номера за социална осигуровка. Ако проверката на самоличността не е установена преди изборите, комисията уведомява съответните граждани да си носят документ за самоличност в самия изборен ден.

Формулярът за регистрация включва и секция, в която се заявява принадлежността към дадена партия – това се прави с цел гласоподавателите да бъдат допуснати до първичните избори за кандидати на тези партии.

Начините за регистрация за гласуване са няколко – лично, по телефона, по пощата, онлайн или чрез местния КАТ (NYS DMV). Ако човек не се регистрира, не получава правото да гласува. Бързата справка за избирателната активност ми показа, че за периода 1948-2004 тя е твърдо над 50% за президентските избори.

Дали подобна система би направила гласуването в България по-лесно? Или все още подобни “доброволни” начинания са неприложими там…

Табели на моравата пред къщи.

От известно време си мислех, че съм си отговорил на този екзистенциален въпрос, но можах да го проверя чак този уикенд.

Когато проверявах в сайта на Националния Осигурителен Институт с ЕГН-то си, виждах следното:

Мислех си, че това е достатъчно доказателство за статута ми на “недължащ пари на българската държава”. През уикенда се бях заговорил с една приятелка по телефона и тя ми спомена, че тя е от хората, които Здравната каса гони за дължими пари. При проверка с нейното ЕГН установих, че при нея излиза един списък в червено, който показва за кои месеци има дължими вноски.

Това най-вероятно се е получило поради факта, че напуснахме България през 1998-а – преди здравната реформа от 2000-та, и съответно не сме записани за личен лекар, и не сме били “осигурявани”. Моята гледна точка е че и да съм бил осигуряван, няма да търся “безплатната” държавна лекарска помощ в България – просто нямам време да чакам. Колкото пъти сме посещавали лекар или зъболекар там, просто сме си плащали от джоба, защото поне допреди няколко години цените бяха много ниски – поне от моята гледна точка.

Така че ако при проверка в сайта с вашето ЕГН видите подобна картинка, най-вероятно сте от щастливците, които не дължат пари на Здравната каса.

Единственото, което ми липсва в горното уравнение, е че не знам за никой, който да се е видял по подобен на мен начин в сайта, и после да се е уверил на място в някой офис на Здравната каса, че наистина не дължи пари…