ВеБ:лог

Онзи ден Красимир ме попита в коментар защо сме избрали да шофираме до Флорида през лятото вместо да летим. Мислех си дали да му отговоря в коментар, но щеше да стане много дълъг. Затова отговарям с този запис .

1. Предпочитам да шофирам най-вече защото ми харесва! Когато съм зад волана на магистралата и знам, че имам да мина дълъг път, изпитвам едно такова неописуемо чувство… Ако е нощ, си насаме с мислите си, докато другите в колата спят. Фаровете осветяват част от мрака, от време на време се разминаваш с колеги шофьори. Светлините на таблото са загасени, за да не те разконцентрират. През деня виждаш чак до хоризонта и зяпаш наоколо – макар че понякога си зяпаш един и същ пейзаж часове наред. Чувствата са специални . Не че със самолет не е по-бързо, особено ако трябва да се ходи до другия бряг на САЩ. Но с днешното състояние на въздушния транспорт – постоянни закъснения, много мерки за сигурност, нелогични понякога действия, високи цени – нямам особено желание да се блъскам по летища и самолети. Когато шофирам, се чувствам повече в контрол – повече неща зависят от мен и ако пред мен има задръстване например, мога да следвам GPS-а и да го заобиколя. Когато пътуваме с кола можем да понесем много повече багаж – шезлонги, плажни чадъри, Nintendo GameCube . Да, напълно съм съгласен, че шофирането отнема повече време, но преживяването на пътя е много по-приятно – поне от гледна точка на нашето семейство.

Read the rest of this entry »

По дрехите посрещат, по ума изпращат.

Народна поговорка

Да, има много ситуации, в които наистина те посрещат по облеклото – интервюта за работа, бизнес преговори – но аз лично не желая да прилагам горното правило всяка секунда в живота си, защото понякога изпадам в дълбоки грешки.

В събота пътувахме с Relevant – концерт на 100 мили от къщи. Картовият ми софтуер не можа да намери адреса за контакт, който беше записан в договора – рових се около 20 минути, но така и не можах да видя подобна улица в Hornell. Обадих се по телефона и получих указания как да стигнем дотам – но по едно време едва ли не всички в буса ни хвана страх . Последната отсечка представляваше безименен тесен път току до жп линия, който ни изведе до един хълм, на който видяхме църквата, където групата щеше да свири. Асфалт по алеята за коли нямаше. Изобщо получихме едно хелоуинско настроение .

Хората там обаче се оказаха много отворени, любезни и топло настроени – такива, каквито не винаги виждам по лъскавите чисти подредени места в града. Всички веднага наскачаха да ни помагат с пренасяне, подреждане, намиране на кабели… Концертът също премина в атмосфера на дружелюбие и близко приятелство – това беше очевидно. И на връщане всички се съгласихме, че това събитие е било едно от много успешните напоследък, независимо от първоначалното впечатление и повърхностен поглед към нещата.

Разбирам значението на думата етикет – за мен това е установена система от правила, която ни дава поне някаква надежда, че ще се разберем с човека срещу нас въпреки липсата на познания за него или нея. Облеклото носи някакво послание в етикетните ситуации, но след това всичко се променя. Всички колеги-инженери ходим в офиса по къси панталони през лятото – за мен това е напълно логично, защото не се срещаме с външни клиенти и не трябва да представяме фирмата пред хора, които не знаят нищо друго за нас. Седим си по бюрата и в лабораторията и си вършим работата, а облеклото не ни помага за това – само може да пречи . Понякога общественият етикет в САЩ чак не ми се нрави – дето се вика, няма къде да сложа едно сако. Народът поне в нашия град почти никога не се облича свръхофициално – навсякъде се ходи по дънки и фанелка. Не знам за добро или не, но този начин на обличане ми харесва.

И винаги се опитвам да не давам оценка на човека срещу мен само въз основа на няколкосекундната преценка, която получавам от дрехите – предпочитам да поговорим няколко минути и чак тогава евентуално да си правя заключения.

Да ти разкажа ли, внучето ми, как са живели някога хората? Е, сядай, слушай. Седна ли? А едно време не би успял да седнеш където поискаш. Щеше да се наложи да отидеш за стол… Не, столът нямаше да дойде сам и да се пъхне под тебе. Не, не е счупен. Някога столовете не се движеха. Те бяха неподвижни като… като пън! Помниш ли, в парка видяхме един пън? Не, дървото е онова високото, с клоните. Спомни ли си? Та така, някога цялата мебел се правеше от дървета… Правилно, затова не останаха. Във всеки дом имаше няколко стола. А ако не достигаха, отивахме при съседите и ги молехме да ни заемат от техните. Далече? Не, сега е далече да отидеш до съседите — през две шосета и пътепровода. А някога хората живееха един до друг. Понякога даже строяха големи, високи сгради, където живееха по сто човека. Или повече? Забравих… Колко високи? Пет етажа, девет етажа, двайсет етажа… Напразно се смееш, внучето ми. Да, сега е забранено да се строи на повече от три етажа, та хората да не се боят от високото. А някога строяха! Самият аз живеех на осмия… Да, прадядо ти е смел! И паметта му е добра. Как сме се качвали на двайсетия етаж ли? С асансьора. Асансьор — това е една такава машина, нещо като подемен кран вътре в сградата. Как сме се качвали през нощта ли? Ами пак с асансьора… Не, асансьорът не спеше. Не, асансьорът не се е възмущавал и не се е оплаквал в комисията за правата на машините. Той беше неразумен, имаше само двигател и бутони и работеше винаги, ако не се повредеше… Дядо ти не е робовладелец! Всичките ни машини бяха неразумни! Да, и прахосмукачката. Тя смучеше всички наред, налагаше се да внимаваш… Затова пък тя никога, чуваш ли, никога не ми е казвала: „Махайте се оттук, че трябва да чистя!“. И пералнята не можеше да мисли. Затова пък не се възмущаваше, че яката на ризата е мръсна!

Не, не, дядо ти не се развълнува! Какво като аптечката дойде? Може би е дошла да послуша, на нея също й е интересно! Къш! Не, не ми трябва успокоително!

Какво още интересно имаше? Във всеки дом имаше кухня. Кухнята — това е място, където се приготвя храна. Не, само хранителните хапчета трябва само да ги намокриш. А храната я нарязваха, варяха, слагаха в чинии, ядяха я с лъжици и вилици… Вилицата — това са едни такива метални зъбчета с дръжка, остри… Да, бяхме смели. Случвало се е да вземеш парче месо… Не, внучето ми, дядо ти не е канибал. Какво сме яли, това ще го учите в училище, в по-горните класове. Та така, в кухнята готвехме храната и я ядяхме, в спалнята спяхме, а в хола приемахме гости. Защо ни са били отделни стаи ли? Нали ти казвам, тогава мебелите бяха глупави, стояха на едно място. Сегашните мебели изскачат от стените… проклетници…

Та така, в домовете имаше по няколко стаи. Във всяка стая имаше прозорец и той стоеше на едно и също място. Да, ти сега мушна с пръстче и стената стана прозрачна. Не се фукай! А ние покривахме прозорците с щори, за да не гледа никой през тях… В стаите имаше и радиатори. В тях течеше гореща вода и в дома ставаше топло… Да, сега е топло навсякъде. А някога климатът беше друг, налагаше се да отопляваме домовете. В някои домове дори палехме огън. Да, разбира се, че истински. В него горяхме парчета дърво… е, да, ти нали видя пъна… Не, не носихме водата с кофи. Имахме водопровод. Можехме да отворим крана — точно както сега — и да получим вода. Пълна вана с вода… ваната — това е един такъв голям съд с вода, в него можеше да лежиш и да се миеш… Не, дядо ти не плаче. Дядо ти просто тъгува по ваните! Дядо ти не обича да се търка с хигиенични салфетки… Някога имаше много вода и глупавият ти дядо беше свикнал да се мие с нея…

Така живеехме. Сутринта ставахме от леглото и отивахме в кухнята. Рязахме парчета месо и ги печахме на огъня. После набучвахме месото с вилица и пъхахме това месо в устата си. Не, никой не си е продупчвал езика, оправяхме се някак… После излизахме от една сграда и отивахме в друга. Там работехме. После отново отивахме в къщи. Ако асансьорът работеше, се возехме с него. Спускахме щорите на прозореца. Ако беше студено, палехме огън. Или сядахме до радиаторите и се греехме…

Защо плачеш, внучето ми? Не плачи, това беше много първобитен живот… Не плачи, че прахосмукачката вече вика аптечката! Не плачи, внучето ми, дядо ти си измисли всичко това! Хората никога не са живяли така, никога! Всичко това е приказка!

Не можах да се сдържа да не пусна горната приказка и тук. Разказът е (C) Сергей Лукияненко.

Днес децата не са на училище – имат свободен ден (май поради някакво оперативно събрание на районния инспектор [superintendant] с директорите и учителите) и реших да дойда по-рано на работа. Децата и майка им и без друго ще спят до късно и аз мога да си стана в 7:00 – когато навън е още тъмно – да си направя кафе и да си го взема със закуската в колата. Довечера Бо има girls night out, аз имам гости в къщи – ще гледаме “Завръщането на краля” заедно с децата, и като съм пристигнал рано, ще си тръгна още в 4:30.

Винаги когато пътувам за офиса с колата в 7:30 обаче си припомням защо не държа да го правя всеки ден. По това време всички други съседи отиват на работа и трафикът и в квартала, и по магистралата е доста по-натоварен. Е, няма задръствания, но все пак за мен ситуация от тип “Не мога да мина на първата зелена светлина на светофара, а трябва да изчакам червения цикъл и чак тогава да мина през кръстовището на следващото зелено” си е живо задръстване . Но все пак е малко по-неприятно да се движиш по магистралата със 110 км/ч заедно с три ленти коли без много дупки… Ако тръгна от къщи в 8:45, главната група хора се е изнесла и е много по-приятно да се шофира. По същия начин е и вечер – излизане от офиса между 5 и 5:30 предполага доста висяне на няколко светофара, докато се измъкна от тълпата отиващи си от работа обитатели на околните офис сгради, така че най-добре е човек да си тръгне около 6 или по-късно.

И докато си хапвах закуската и отпивах от кафето в потока коли, си спомних как докато бях студент в ТУ в Пловдив бях определено много сутрешен тип човек. Ставах в 7 (а докато бях в сесии – даже и в 6), свършвах си повечето работа сутринта и така вечерите ми бяха свободни. Не че тогава много съм се задържал до късно – спомням си как веднъж трябваше да обикалям из центъра на Пловдив в 23:30 в търсене на работеща нощна аптека и се чувствах много не на място… – но целият ми ден беше изместен повече в посока сутрин. Сега обикновено прилагам обратната система в ежедневието – ставане в 8, изпращане на децата на училище, пристигане в офиса между 9 и 9:30, после работа до късните часове на следобеда. Рядко си лягаме преди полунощ. Това обаче ми спестява движение в трафик и губене на време по пътя .

А вие по какво разписание работите?

Read the rest of this entry »

В понеделник май приключих с активния колоездачен сезон за тази година. Тогава си беше просто летен ден и не можех да го пропусна току-така . Като се прибирах за в къщи вечерта и въртях педалите под намръщеното облачно небе, се замислих защо не желая да се придвижвам с колелото когато е студено или има изгледи да завали…

Моят отговор: ами защото не ми е толкова удобно. Не мога да си представя, че ще въртя педали във вятър, студ и дъжд, и ще се появя в офиса сутринта подгизнал и потен (досега винаги съм карал колелото само когато е било достатъчно топло, че мога да съм по къси панталони). На всичкото отгоре колелото ми няма калници, а веднъж или два пъти съм излизал да го карам на дъжд, и калната диря по гърба ми определено не ми се хареса. Не искам и да изпробвам дали раницата със служебния лаптоп, който си разнасям с мен всеки ден, е водоустойчива .

Дали стремежът към удобства при всяко действие в живота ни ще погуби цивилизацията? Те се увеличават с всеки изминал век и правят живота ни по-лесен, но на каква цена? Наблюдавал съм хора около себе си, които пощуряват при мисълта за най-малкото неудобство, което може да промени разграфения им план за ежедневието, пазят се от всякакви такива неща и живеят един блудкав и скучен живот. А нали в края на краищата развитието се дължи на напрягане – на мускули, мозък, и за каквото още се сетим – и последваща почивка? Когато правя лицеви опори или вдигам гири , винаги се старая всеки ден да направя малко повече от предишния – въпреки че понякога мускулите ме болят и мозъкът ми дава сигнали, че не мога повече; но като се стегна и се напъна отвъд това неможене, винаги успявам и след това се чувствам добре и поради това, че съм преодолял ограниченията, и поради чисто физическите аспекти от подобно натоварване. В главата ми се е загнездила една история за тренировките на древногръцките атлети – сигурно съм я прочел някъде в началното училище още – как започват да вдигат едно малко теле, но постоянстват всеки ден, докато то расте, и по този начин се натоварват с нарастваща интензивност. Ако правим едно и също всеки ден, независимо в коя област на живота ни, няма да видим много развитие в нея.

Виждам и как съвременната цивилизация и икономика не само ни заобикаля с удобства, но ни ги тикат и в гърлото – купи това, поръчай си онова, не знаеш ли че така ще ти е по-лесно? А в резултат на всички тези неща, създадени уж да улеснят живота ни, той се натоварва повече и ако погледнем обективно, не винаги е толкова по-лесен. Винаги съм се чудел как човек може да си поръча всички неща наоколо, даже и с голямата си заплата – постоянно излизат все нови и нови улеснения. И изпадаме едва ли не в затворен кръг.

Не искам да бъда разбран погрешно – и аз не желая да живея на палатка през зимата или всеки ден да трябва да цепя дърва, рина въглища и изнасям сгурия, за да си запаля печката и да ми е топло в къщи. Предпочитам да натисна няколко копчета и автоматиката да ми поддържа еднаква температура в цялата къща, да. Но поне за мен съществува граница, която се опитвам да не прекрачвам – например да не се възмущавам, че днес било 4 градуса и ме мързи да си слагам яке, а просто да приема, че по този начин ще продължа да приучавам организма си да се чувства добре и на по-хладно време. Мисля си, че доста от великите древни цивилизации са пропаднали и са се изгубили в небитието на миналото точно поради изнежването си и мързела, и се опитвам постоянно да приучавам моята цивилизационна единица да живее живота си по начин, който предполага не само удобства, а и напъване от време на време – за да има развитие след това и животът ми да не е скучен.

А след малко ще ходя да подложа теорията от този запис на практическо изпитание – навън май вали (пък аз въобще не обичам дъжд – предпочитам сняг ), а ще трябва да заведа децата до училище с един огромен чадър, при което няма как да не се намокря и аз. Но оправията за това е елементарна – просто ще надуя парното в колата на път за работа и ще пристигна там съвсем сух. Единственото, което трябва да променя, са мислите за това, което трябва да се направи, и за цената, която винаги се плаща за всяка дреболия в живота – но с надеждата, че утре няма да се възмущавам толкова много (макар и на ум), когато сутрешният дъжд е по-силен.

Пътешествието ни до Флорида през август най-накрая намери мястото си в блога . Отделните статии:

• Buffalo – West Palm Beach, FL
• West Palm Beach – Key West
• На Key West с Делевски
• На Miami Beach с Делевски
• Miami Beach през август
• Haulover Beach
• Going back home

В галерията има отделен албум със снимки от Флорида. Enjoy.

Интересно ми е да видя как се държим по пътя . Ситуацията “движа се с потока коли независимо от това с каква скорост и колко е ограничението” не участва в анкетата, защото в такива ситуации отделният шофьор няма избор – трябва да се или движи с потока, или да създава предпоставки за задръстване, а евентуално и за катастрофа. Анкетата покрива случаи, когато или сте сами на пътя, без движение наоколо, или движението е толкова рехаво, че можете сам да определяте с каква скорост ще се движите. Понеже очаквам отговори и от двете страни на Атлантическия океан, цифрите в анкетата не са в абсолютни стойности (км/ч или mph) – относителната мярка единица покрива мястото, където се намирате.

Aз лично съм си поставил за цел да се движа с не повече от 5 мили в час над обявеното ограничение. Според неписаното колективно знание за такова “нарушение” никой не спира. Има и места, които правят изключение – платеният участък на I-80 в Охайо, например, където съм виждал да спират кола, движеща се с 4 mph над ограничението. Съвестта ми се чувства зле ако карам с 10 или 15 мили в час отгоре, за това гледам да се вмествам в моите си ограничения.

А вие?

Нито една група дейности, в които има взаимоотношения между две или повече основни групи от заинтересовани лица, не може да се развива и проспесира без наличието на механизъм за взаимоконтрол, или обратна връзка, между групите. Образованието също не трябва да прави изключение.

Каква е ситуацията, която аз си спомням от България? Механизмът на групата учител се състои в писането на оценки срещу знанията и уменията, показани от група ученик. Тази система важи и при средното, и при висшето образование. Едно време имаше и оценка за поведение, но по едно време беше обявена за комунистическа измислица и отпадна. Минусът на сегашната система обаче е че обратната връзка в посока ученик-учител липсва. Учениците нямат механизъм, по който могат да оценят работата на учителите си. Преместването в друго училище също не е за предпочитане, защото поне доколкото съм чувал, различните училища могат да ползват различни учебници и прехвърлянето не винаги е гладко. А и при училищен бюджет, определян на равнище държава, разликата от училище до училище не винаги е огромна. За да се развиват и учителите, и учениците, е желателно да има система за обратна връзка, която да се ползва по приличен начин (а не за изнудване) и от двете страни.

Аз бях лошо изненадан, когато разбрах за наличието на такава система в американския университет, в който ме приеха преди години. Трябваше да си плащам образованието, но ми предложиха “стипендия”, която в последствие се оказа тип “компенсация за свършена работа като младши асистент” (Teaching Assistantship).

Имах задължения и работа за вършене – бях назначен за младши асистент на единия от професорите и трябваше да водя по едно или две тричасови упражнения всяка седмица – решавах задачи за студентите, обяснявах им това, което не са разбрали на лекциите, давах им заданията за домашно и проверявах домашните. Трябваше да се подготвям за упражненията, защото въпреки че водех “Електрически вериги”, трябваше да свикна с американската терминология, начин за чертане на схеми и т.н. Работата около това асистенстване ми отнемаше между 15 и 20 часа седмично. Освен това трябваше да ходя на собствените си лекции и упражнения, да пиша домашни, протоколи и проекти всяка седмица, а на всичкото отгоре да се занимавам и с научни изследвания . Нищо чудно, че в началото ми се дойде малко нанагорно, особено след като очакванията ми бяха за нещо мъничко по-натоварено от това, на което бях свикнал в Техническия Университет. Тъй като бях водил упражнения за един семестър и там, в Пловдив, очаквах отношението на студентите да е много подобно на това, което бях видял в ТУ. Тук също не познах – и то сериозно. Може би защото студентите трябва да си плащат (а стипендиите са много минимални и почти несъществуващи докато се учи за бакалавър), може би и заради нещо друго, но всички бяха много заинтересовани от упражненията. Идваха подготвени, задаваха въпроси и активно участваха в обсъждането на решените от мен задачи. В началото изобщо не разбрах, че отговорността да държа студентите заинтересовани от предмета, учението и университета е и моя. И бях малко неприятно изненадан, когато по средата на семестъра професорът ми връчи един топ с формуляри, които студентите трябваше да попълнят в стаята, докато аз ги изчаквах отвън. В тези формуляри имаше различни параметри, по които те трябваше да ме оценят като тяхен асистент – колко знам материала, идвам ли подготвен на упражнения и т.н. Същата процедура се изпълнява и на края на семестъра.

И какво от това, бихте попитали… Ами понеже винаги има кандидати за асистенти (и за парите, които идват с това), в края на семестъра оценките на студентите се разглеждат от факултета или катедрата и на асистентите с ниски оценки просто не им се предлага да вършат същата работа и следващия семестър. Просто и ясно. Ако не си го разбрал в самото начало, вината си е твоя и няма какво да се оплакваш, ако сам си се издъниш – когато 20 или повече студенти са единодушни в оценките си за асистента, явно проблемът е в асистента.

Професорите се оценяват по малко по-различна система, не непременно пряко от студентите. Тук обаче лекциите се избират от студентите – виждаш кой води даден предмет в даден семестър и или се записваш при него, или изчакваш същия предмет на следващия семестър – с различен преподавател. И ако лекциите на някой професор не се котират сред студентите, той няма да може да остане да векува в университета – или поне не като преподавател.

Аз се усетих по средата на семестъра да започна да гледам по-сериозно на асистентството си, иначе щях да се издъня сериозно. Оценките от студентите ми помогнаха много да преосмисля целия процес и отношението асистент-студент.

А оттогава си научих урока и на всяко ново място гледам да направя добро първо впечатление на хората около мен – защото в противен случай няма да мога да се задържа на мястото.

Тази новина прочетох онзи ден… Калифорния приема закон, съдържащ горната клауза. Засега глобата е само ако в колата се намират деца на възраст под 18 години (даже и да са вашите собствени). Водачът-пушач не може да бъде спрян от пътната полиция само за това нарушение, а трябва да е сгазил лука по друг начин (превишаване на разрешената скорост, неспиране на стоп, и т.н.) и ако полицаят види, че в колата се пуши, а в нея има деца, трябва да добави $100 към глобата.

Превантивни мерки? Или сериозно нарушаване на личната свобода? Къде да теглим чертата между тези две неща?

Бяхме дискутирали същия въпрос с приятели когато се говореше за законови мерки срещу мизериите с ресторантите за fast food – дали ако не ги забраним със закон, процентът на затлъстелите хора няма да спадне? (Лично моето мнение е, че няма – а хората, които се удоволстват при ядене на такива неща, ще си намерят нещо контрабандно .) Който няма свобода да реши какво е по-добре за него когато има избор, няма да се чувства по-добре, когато е обкръжен от всевъзможни забрани, налагани за собственото му добро – а кой може да гарантира, че забраните няма да прекрачат границата на “доброто”…

Моята гледна точка е, че не трябва да се налагат забрани и законови регулации, когато всеки от нас има избор – както в случая с fast-food ресторантите. Нека си правят бизнес, нека даже рекламират – мисля си, че винаги мога да обясня на децата си какво е вредно за тях. Да, те ще продължават да ме питат, но аз освен че им обяснявам, им показвам и личен пример – не съм влизал в бургерджийница от доста месеци (а като влизам, обикновено сме на дълъг път и трябва да се яде нещо много бабързо и няма избор). Много по-добре за нас самите е да правим собствен избор за по-добро съществуване – и да имаме тази свобода – отколкото някой да се грижи за нас и да решава кое е по-добре днес, утре и завинаги.

В калифорнийския пример с цигарите обаче има логика – децата не могат да избират родителите си и съответно не могат да избират дали ще се пуши в колата, а пушенето се отразява пряко върху здравето им. Та в този случай подкрепям глобата. А и аз лично не искам да злоупотребявам със свободата си, ако това ще въздейства върху здравето на хората около мен.

Добре че не пуша .