ВеБ:лог

Бихте ли си плащали за правото да закупите филми или музика, ако имахте нормални доходи и цените на отделните произведения не са необосновано високи?

Пример с цифри: месечна заплата = 3000 парични единици (п.е.), ежемесечни разходи за поддържане на приличен стандарт на живот без лишаване от потребности от първа необходимост = 1500 п.е., цена на CD албум 5 п.е., цена на DVD с филм 10 п.е.

Парите, които плащаме за тези продукти, не отиват само да пълнят гушата на търговците и носителите на правата за разпространение, а стигат и до музикантите/екипа и им помагат да продължават в творческите си търсения и да ни предлагат нови произведения. За това и отговорих “Да, в повечето случаи”.

Не бих платил пари за широко рекламиран изпълнител (не че се интересувам от модни течения…) с чисто комерсиален продукт. Но за това повечето музикални албуми могат да се прослушат в магазина и да не се плащат пари за това, което не харесваме. Разсъждавам, че по същия начин бих могъл да сваля албума отнякъде, да го прослушам пробно и ако не ми хареса, просто да го изтрия от моя носител.

Есента лека-полека взе да чука на вратата. Но преди да се настани трайно наоколо, ни отпуска време да се насладим на най-хубавите дни на лятото. Топли, но не горещи – точно време за половин ден на плажа… Този път на Bennett Beach на езерото Ери.

Бо и децата отидоха още по обяд. Аз се добрах до там след работа – плажът е на около 35 мили от нас, на американския бряг на езерото. Пясъкът е ситен, водата е чиста, а този път даже имаше и вълни, в които децата скачаха поне час и половина .

И седяхме чак до залез слънце…

ЧРД, Бо!

А аз ще трябва да се науча да се разправям с MacOS…

Смеехме му се едно време на Васко Кръпката, когато на всеки концерт завършваше песента “Комунизмът си отива” с фразата “Комунизмът си остава – не заспивайте, деца!”. А и защо да не му се смеем – в началото на 90-те никой вече не ни гонеше за разказване на вицове против бай Тошо, не ни прибираха за справка в МВР-то след посещение на православна църква за Рождество и не ни подстригваха косите по улиците… Но май както винаги излиза, че най-добре се смее този, който се смее последен

Научих преди няколко дена, че едно българско министерство се било загрижило толкова много за социалната несправедливост някои стоки да се продават на различни цени на различни места, че лично господин министърът се ангажирал всяка седмица да свежда до знанието на гражданите дълги списъци с цифри – каква била себестойността на всяка стока… От това по-комунизъм май няма да докараме. Вярно, че едно време хлябът беше 40 стотинки във всички магазини в страната. И точно за това доста често не можеше да се намери никъде – особено ако трябваше да се купи надвечер. Цените за всяка стока бяха измъдряни от експерти-ценовици чрез използването на някакви научни формули – и хоп, каймата ще струва 2.40 лв/кило. А това че заводът може да я произведе и на крайна цена 1.20 лв/кило, никому не интересуваше – нали като се оптимизира всичко, крадването става по-трудничко и няма да пада далавера. Та сега пак ще се сбъдне приказката за булката и Спасовден май .

Никое министерство не може да определя себестойност и цена за стока, произведена или разпространявана от частна фирма. Точка. Аз не съм икономист, но знам, че цената на стоката калкулира в себе си всички разходи на производителя – за материали, енергия и машини за производство, бюджет за реклама, и не на последно място – за заплати на личния състав. Ако някой реши да даде на бачкаторите си по 2000 лева на месец, никой чиновник не може да му забрани. Но освен в случаите с перални на пари, пазарът ще затрие подобни недалновидни “бизнесмени” – вследствие на повишените разходи и цената на крайния продукт ще се извиси, и ако няма кой да купува бройките, фирмата фалира. Пример – защо автомобилните заводи покрай Детройт, които са цъфтели през 70-те години на миналия век, сега приличат на градове-призраци?? Ами според мен главно заради намесата на профсъюзите за подобряване на благосъстоянието на трудещите се – заплати от $25 на час за прост работник на конвейер май са били норма. И затова цените на американските коли са вървели стръмно нагоре не за сметка на подобряване на качеството на производство, а за сметка на паразитни разходи – и в резултат изразът “американска кола” днес за доста хора е синоним едва ли не на трошка.

Проблемът в България не е това, че една и съща стока се продава на различни цени в различни магазини. Проблемът е, че ще има хора, които ще пазаруват от скъпите магазини не защото могат да си го позволят, а просто за престиж и за фукня. Гражданите от селски тип, които си купуват от магазин на Главната улица в Пловдив същите парцалки, които се продават в складовете на Брезовска, не го правят заради някаква сделка, а главно за да могат да заявят следващата седмица “А аз това си го купих от Главната!” И докато има такива купувачи, ще има и високи цени. Да, за всеки влак си има пътници и ако в една нормална и законна икономика съществуват магазини, които продават дамски чанти за по $5000, явно има и хора, които [поне от време на време] пазаруват от там. И това не е несправедливост, а проста логика. Всичко опира пак до правото на избор.

Ако нещо ви се струва скъпо в даден магазин, напънете се малко и го потърсете на по-ниска цена другаде.По този начин ще помогнете на икономиката да върви напред, а и ще спестите усилия на екипа на господин министъра .

Замисляли ли сте се дали включването на блога ви в агрегатор е променило начина, по който пишете?

Аз поне се старая като пиша дълги статии, да мисля и за хората, които ще видят само появата им в агрегатора, и слагам more тагове, с които да не “проскам чаршафи”. Пускането на статии със задни дати трябва също да се обмисля по-задълбочено – ако статията се публикува със стара дата, няма да се появи в агрегатора и съответно ще я видят само хората, които имат връзка директно към блога. Разрешението е статията да излезе с истинската дата за публикация, като датата, свързана със статията, може да се спомене в заглавието или в самото тяло на публикацията, а след време – когато статията бъде избутана от видимото множество в агрегатора и от заглавната страница в блога, да й се присвои истинската дата на събитието. Това е препоръчително поне при WordPress теми, при които датата на публикацията е водещ елемент (и очевидна).

А колкото до разни твърдения, че някои хора едва ли не използвали агрегаторите за лична употреба и главната им цел в живота била да пишат нови статии, така че да избутват статиите на други участници в агрегаторите надолу – може и да съществуват такива хора, да, но поне и според мен, и според моите наблюдения досега, броят им е минимален. Агрегаторите създават общества от хора, а вярвам, че ние всички сме големи хора и знаем как е прилично да се държим в общество…

А иначе от моята гледна точка агрегаторите, в които е включен блога, са още един елемент в уравнението от параметри, за които трябва поне лекичко да се замислим, преди да публикуваме нещо.

Признавам си напълно доброволно, че идеята ми за анкета днес беше различна, но вчерашните дискусии около глобалното затопляне ми помогнаха да формулирам горния въпрос. Бих ви помолил малко да поработите – ако можете да ми дадете усреднена стойност за повече от един месец, ще е още по-добре! Ако не, ще се радвам и на информация от последната ви месечна сметка за ток – вярно е, че сега е лято и не се отопляваме, но най-вероятно имате климатик…

Моят резултат – усреднена стойност от 500 kWh на месец, смятано от май 2001-а, за двуетажна еднофамилна къща в северен климат. Минимално месечно потребление – 250 kWh, максимално – 780 kWh. Другото необходимо уточнение е, че отоплението през зимата е локално парно с котел на природен газ, но не знам как може да сравним потреблението на енергията, необходима за него, след като не съм се заглеждал в какви точно единици отчита газметъра (но е необходима и електрическа енергия – да върти големия вентилатор, който издухва топъл въздух през шахтите в къщата).

Все още няма да повдигам въпроса за цената на енергията и за това как се отразява тя върху консумацията .

Преди няколко седмици прочетох в нечий блог за идеята Blackle - търсачка с back-end от Google, но с черен фон на уеб страницата вместо с бял. Статията цитираше източник, твърдящ че по този начин всеки от нас може да спести по 15 вата мощност – което била усреднената стойност за показване на бял екран от повечето монитори.

Онзи ден обаче се бяхме заговорили с моя шеф в офиса за глобалното затопляне и има ли то почва у нас. Аз му казах за Blackle, след което той ме погледна учудено и ми каза “Това може да е вярно за CRT мониторите, но при новите LCD монитори е точно обратно – показването на черен фон изисква повече енергия”.

Признавам, че дотогава не се бях замислил по този въпрос, но се позаинтересувах да видя дали наистина е така. В резултат попаднах на това проучване, в което се тестват 27 вида различни монитори и се отчита колко енергия се потребява за показване на бял или черен екран.

Резултатите: старите CRT монитори определено потребяват малко повече енергия за изобразяване на бял фон – но разликата е далеч от 15-те вата усреднена стойност (взета, между другото, от едно проучване на сайта на американското Министерство на енергетиката, DOE). При повечето съвременни LCD монитори разлика в консумираната енергия почти не се забелязва, а при големи (над 22″) екрани показването на черен фон всъщност консумира малко повече енергия, отколкото показването на бяла страница.

Изводите: добре е да не вярваме сляпо на никакви твърдения, а да проверяваме какви данни съществуват в тяхна подкрепа или отхвърляне.

Хубаво ще се подредя аз в офиса – там съм с два монитора (22″ LCD и 19″ CRT), та трябва да мисля преди да отворя страница за търсене. Но за повечето си всекидневни търсения все още предпочитам Yahoo, така че дилемата ми все още не е чак толкова сериозна.

И аз се вписвам в движението . Чудех се дали ще бия Панев – май докарвам на тегло и дреболии, но не и на количество модерна технология, което “живее” в раницата ми.

Пиша всичко това с две уточнения:

• Тъй като живея в САЩ, се движа почти навсякъде с кола. Раницата с всички джунджурии е винаги в колата. Доста често като ходя пеша някъде, пак я премятам на рамо и си я нося с мен. Когато ходя с колело до офиса през лятото, раницата ми се вози на багажника.
• Нещата, които не нося в раницата, а наистина у мен, сменят местоположението си през деня – през лятото не ми се иска да ми седят по джобовете, докато съм в офиса, и ги прибирам в раницата си или на друго място.

Ето снимките и списъка (от ляво горе към дясно долу):

1. Лаптоп IBM Thinkpad T42p – не само основно средство за производство, а и съхранител на много необходима информация.
2. Чекови книжки от четири различни банкови сметки.
3. Химикали и маркери – обичам да използвам различни цветове, когато пиша, и за това нося към десетина различни средства за писане.
4. 32 MB Red Hat USB Drive – остана ми от едно обучение. Съдържа няколко Линукс файла, които са ми необходими.
5. Окачка за през врат – използва се за служебната карта, но понеже аз нося моята в портфейла си, просто пъхнах окачката в раницата.
6. Визитни картички – лекичко поостарели.
7. 16 MB USB Drive – за прехвърляне на служебни файлове към лаб компютър, който не е вързан към компанийната мрежа.
8. 512 MB USB Drive – понякога прехвърлям по-големи файлове с него.
9. Kensington USB BlueTooth адаптер – Thinkpad-а си има вграден BlueTooth, но нещо май не е наред с аудиодрайверите му и вместо да си играя, просто си нося и този допълнителен интерфейс.
10. Окачка за служебна карта за колан заедно с фирмени календарчета от няколко години.
11. Тефтер с разни информации и графици за срещи/неща за правене.
12. Мрежови кабели – стандартен и crossover.
13. Пликове за банкоматни вносни операции за четири банкови сметки.
14. Метално осигурително въже за заключване на лаптопа към нещо тежко (и по възможност държавно ).
15. USB-to-Serial адаптер заедно с допълнителен сериен кабел.
16. Кабелна USB външна мишка IBM.
17. PS/2 Keyboard+mouse-to-USB адаптер.
18. Захранване за Thinkpad.
19. RJ-11-to-RJ-11 телефонен кабел.
20. Резервен GSM Sony-Ericsson.
21. Захранващ кабел за кола за горния GSM.
22. Аудиокабел – 1/8″ стерео към 2х1/4″ TSm (с него си включвам лаптопа към професионални аудио входове).
23. Аудиоадаптер – 1/8″ стерео към 2хRCAf.
24. Шишенце Motrin (болкоуспокояващи хапчета) за всеки случай – на мен ми трябват много рядко, но често помагам с по няколко хапчета на закъсали колеги в офиса.
25. Hearos тапи за уши.
26. Фенерче – основно ми трябва за озвучителни събития, но го използвах с успех и на някои командировки и от тогава ми седи в раницата.
27. Ключове – за втората кола и доста различни врати, до които ми трябва редовен, макар и не ежедневен достъп.
28. Някое и друго CD за слушане.

Всички тези неща се събират в раница за лаптоп марка Port (в дясно на снимката). Теглото възлиза на около 17 паунда (или 7.7 килограма). Доста често си нося и фотораницата в колата, така че се движа и с двете наведнъж – компютърната на гърба, а фотораницата отпред (закачена само с една презрамка на рамото ми).

Нещата, които нося у себе си:

1. Портфейл с малко кеш, кредитни крати, документи, касови бележки и други дреболии.
2. GSM Motorola V3 RAZR.
3. Ключовете за колата, с която аз се движа по-често.

Иначе не нося нито часовник, нито пръстени или друго бижутерия по себе си – просто не ми понася. А и установих, че е доста неудобно и изморително да си подпират китките на бюрото по 7-8 часа на ден с часовник на ръката…

Снощи се опитахме да гледаме един филм с Боряна – испански, с hard-coded субтитри на английски. Издържахме 10 минути и го спряхме… не можах да издържа да не разбирам за какво точно си говорят хората във филма. Явно много съм забравил… Все си мислех, че превод със субтитри е по-добре, но това е може би защото съм видял достатъчно лошо дублирани преводи (пример – лигавите гласчета на дубльорките на “Приятели” по българската телевизия).

Така че или трябва да гледам филми в оригинал (което ме ограничава до филми на английски), или ако не са в оригинал, да са дублирани от професионалисти.

В къщи гледаме много малко телевизия напоследък, но никога не съм обичал да гледам, докато се храня. А и нямаме телевизор в кухнята (макар че доста от новите модели хладилници май имат някакъв малък телевизор, вграден във вратата…) – а определено не желая да се храня в хола пред телевизора.

А вие?

(Както винаги при статия с анкета, насърчавам ви да оставяте коментари.)

Edit (8/23/07): Честно да си призная, очаквах точно противоположния резултат. Но данните са винаги малко по-обективни от изолираното лично мнение.