ВеБ:лог

Интересно ми е да видя кой къде си пие сутрешната напитка (кафе, чай или каквото предпочитате сутрин).

Аз нямам рутинна процедура за деня – ако Бо е станала с мен рано, пием кафе заедно в къщи; ако карам колело до офиса, или си правя кафе у нас, или пия на работа; ако съм с колата, предимно си взимам кафе от нас – но може или да го изпия в колата докато карам, или да си наложа да изтрая да пристигна в офиса .

P.S. Коментари с обяснения и “оправдания” са добре дошли!

Така би трябвало да изглеждам аз ако бях герой във филма “Семейство Симпсън” според сайта SimpsonizeMe.com .

Вчера ми се наложи да отида при нотариус – нуждаех се от заверка на един документ. Тук в USA нотариуси има във всяка банка – повечето от служителите, които работят на бюро (не тези, които са на гише и се занимават с кешовите операции), имат лиценз и за нотариус. Просто се влиза в банката и се попитва кой от всички (или всички ) има право да извършва такава услуга и сядате при него/нея. Услугата “заверка на документ” е безплатна – няма специална такса за нея. Как печели банката – ами докато младият господин, при когото седнах, си приготвяше необходимите пособия (списъка, в който ми записва данните и нотариалния печат), току между другото взе да ме разпитва:

Той: – Имате ли сметка при нас?

Аз: – Да, имам.

- Всичко наред ли е с нея?

- Да, благодаря.

- Имате ли нужда от заем за къща?

- Не, мерси.

- А да се интересувате от брокерска сметка с нас случайно?

- Не, благодаря, имам си друга. А и като ми потрябва нещо, първо си правя проучване по интернет и после аз идвам да питам на място.

Тук момчето беше приготвило всичко и прекарахме следващите три минути в заверка на документа.

Ето така се прави бизнес – удобно и евтино/безплатно за клиента, а банката печели не само $5 за услугата (например), а евентуални дългосрочни клиенти, от които би могло да се изкара повече във вид на лихва. А ако клиентът разумно откаже, просто спират да питат.

В каква форма съхранявате цифровите си снимки? Аз досега ги складирах главно на един огледален RAID масив, като правех копия на втория хард диск на един друг компютър и отделно единично back-up копие на DVD. Преди няколко месеца преминах към снимане на RAW+JPG и основното ми средство за съхранение на снимки – RAID дискът – започна да се приближава до капацитета си (засега е само 80 GB) и трябва да помисля за някакво ново решение. Не ми се пазят снимките само на ДВД. Силно съм се замислил дали да не си купя един външен хард диск с USB интерфейс, който да използвам за главен склад за снимки (с допълнителен back-up на два различни DVD диска) – тази седмица 500 GB външен модел на Seagate се предлага за $120. Другият ми вариант е да си търся по-големи IDE дискове с последващ upgrade на този RAID масив (и два излишни IDE диска по 80 ГБ, които май ще разположа в другия компютър и ще използвам за допълнителни резервни копия на снимките там).

А вие какво използвате? Приемам всякакви други идеи.

Причините:

• Разсипническото поведение на държавните институции, които вместо да спрат незаконните строителства, се чудят как да ги узаконят и да приберат едни пари в едни други бездънни джобове;
• Потъпкването на конституционните ни права (свободата на словото в частност) от ГДБОП;
• Третирането на блог-обществото като “организирана престъпност”;

Информацията от източника:

Уважаеми ГРАЖДАНИ,

Присъединете се към митинг-шествие под надслов НЯМА ДА МЪЛЧИМ ЗА БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА! в подкрепа на Странджа, Рила, Пирин, Черноморието и Свободата на Словото

19 юли 2007 г., четвъртък,

Начало: 19.00 пред Националния дворец на културата (НДК)

Маршрут: по бул. Витоша до храм-паметник “Александър Невски” (Софийска община е уведомена за шествието)

Ден преди гледането на второ четене на Законопроекта за изменение на Закона за защитените територии в Народното събрание, ние отново ще излезем на улицата, за да покажем загрижеността си за съдбата на прекрасната българска природа.

В последните дни се случиха и няколко тревожни акта, към които искаме да привлечем вниманието на обществеността:

• Уволнен бе директорът на Национален парк Рила инж. Васил Петров, който досега противодействаше на посегателствата на “инвеститорите”;
• Очевидци заснеха потресаващи кадри от работата на булдозери в подножието на Национален парк Рила, подготвят се строежи на хотели (Паничище) и лифт (Пионерска – Езерата) в противоречие със закона;
• Главна дирекция за борба с организираната престъпност (ГДБОП) се опита да ограничи разпространението на информация в Интернет за гражданските протести в подкрепа на Природен парк Странджа.

За да се спазва законът, за да се уважават правата на гражданите, за да остане природа в България, поставяме за пореден път следните искания:

1. Върховният административен съд (ВАС) да отмени решението, с което се обявява за нищожна заповедта за ПП Странджа. Министерски съвет да приеме Плана за управление на парка. Парламентът спешно до почивката да приеме закон за потвърждаване на всички защитени територии. Незаконният строеж на курортния комплекс “Златна перла” да бъде премахнат и територията – рекултивирана за сметка на нарушителя (фирма Краш 2000)
2. Министърът на околната среда и водите да даде гаранции, че няма да бъдат допуснати ски писти и съоръжения на територията на НП Рила, като прекрати процедурата за екологична оценка на плана за ски зона Паничище
3. Министърът веднага да издаде заповеди по чл 19 на ЗБР (Закон за биологичното разнообразие) за забрана за строежи във всички предложени НАТУРА 2000 зони за опазване на местообитания по морския бряг и по планините.

Сложих снимки от фоторазходката ми в Сан Франциско на 9-и юли в отделен албум в галерията.

С доста усилия стигнахме до края на гората по обяд – пътеката стига до основата на Малкия купол (Sub Dome). Седнахме да починем и да похапнем малко, че не бяхме яли още от първия водопад. Винаги си се учудвам как така изобщо не ми се яде много по такива дълги походи, въпреки че зорът е голям, а и бяхме изгорили поне към 2000 калории да се качим до там с раниците. Фонг беше казал още при тръгването от долу, че идва с нас не за върха, а за упражнението – имал неприязън към височини и не пожела да се качи по-нагоре. Това дойде добре за мен, защото оставих голямата си раница в “базовия лагер” при него и тръгнах само с 0.75 литра вода, фоточантата и двете щеки за ходене.

Първото изкачване след гората отнема само около 20 минути, но отдолу изглежда страховито и почти невъзможно, особено след близо 8.5 мили ходене по пътеката. Изкачването на първата половина на Малкия купол става по стъпала – пътеката е култивирана и има стълба.

На половината път по Малкия купол обаче стъпалата се изгубват, а с тях и пътеката – трябва да се продължи нагоре по гранита (по възможност по по-равната му част) в генерална посока големия връх – въжетата почти не се виждат поради стръмния склон на малкия връх. Там трябва да се внимава много, защото и от северната и от южната страна има пропасти. Тук оцених помощта на щеките – металните им върхове се захващаха здраво в гладката скала и ми помагаха много с изкачването. Само с две почивки можах да се изкача до седловината между двете гранитни грамади и въжетата се откриха пред очите ми!

Read the rest of this entry »

Когато миналата година бяхме в Yosemite National Park, въобще не си и помислях, че само по-малко от година по-късно ще се върна пак в парка, и то с план да се изкача до върха на Полукупола (Half Dome). Идеята се роди малко като на шега – докато Бен още работеше при нас – но се знаеше, че ще се мести в Apple, обсъждахме какво евентуално можем да направим заедно когато посетя Bay Area. Спомних си пътешествието миналата година и си помислих “Трябва да отидем до Yosemite”. Следващата мисъл беше “А дали няма да можем да направим малко туризъм докато сме там – може би по Четиримилната пътека до Glacier Point (откъдето снимах горния пейзаж миналата година)… Half Dome изглежда много грандиозно от там.” И после логично стигнах до “А колко е дълга пътеката до върха на Half Dome??”

Маршрутът от дъното на Йосемитската долина е 8.2 мили (13.1 километра) с височинна разлика 1,460 метра. Самият връх е с височина 8,836 фута или 2,693 метра, но се извисява почти отвесно над долината. Разсъдих, че изкачването ще е доста лесно за Бен, а за себе си не се и съмнявах, въпреки че не бях ходил толкова много от години (но седмица преди този поход изминах 14 мили за 5 часа в Лечуърт и се поуспокоих, че съм в поне някаква форма). Бобо също изяви желание да дойде с нас, но не можа да дойде на похода – не се чувстваше добре. Но двама от неговите приятели – Джером и Фонг – се присъединиха към групата. Оказа се, че няма да можем да спим на къмпинг поради бързото изчерпване на резервациите за къмпинзите в парка още през зимата и ще трябва да отидем дотам и обратно за един ден… Приготвихме снаряжението и плановете и се започна:

Read the rest of this entry »

Досега не бях ходил в Silicon Valley. Инах твърде генерализирана представа за това къде точно се намира, но не бях стъпвал там даже и когато работех за Intel и централата ни се намираше там. Но този път реших да отида на посещение, още повече, че имах и повод – един мой колега (и много добър приятел) от Buffalo се премести да работи за Apple в Cupertino.

Реших да хвана влак от Сан Франциско сутринта и Бен да дойде да ме вземе от гарата в Sunnyvale като пристигна. Бобо ме закара сутринта до неговия офис (защото сайтът на градския транспорт не показа никаква директна линия от къщата и предпочетох да пътувам с него вместо да сменям трамваи), изпихме по една кафе в Starbucks в сградата им, и тръгнах пеша към гарата. Вечерта бях погледнал набързо какви са разписанията и какъв влак трябва да хвана така че да се озова в долината по обяд.

Гарата се намира на Четвърта улица и King street. Билет може да се купи или от касата, или от машина (с кеш или кредитна карта). Цялото трасе е разделено на зони и билетът е от Зона 1 (Сан Франциско и околностите) до зоната, в която се намира крайната ви гара, и важи 4 часа след закупуване. Цената от Зона 1 до Зона 3 е $5.75. Кондуктор може да мине във влака, а може и да не мине. Докато се опитвах да убия 15 минути, забелязах, че линия N на трамвая, която минава покрай Бобо, стига и до гарата – но това било така от 1-и юли и сайтът явно не беше осъвременен…

10 минути преди тръгването овториха вратите към перона и тръгнахме към вагоните. Места няма – всеки си харесва къде да седне. Вагоните са на два етажа, а локомотивът е винаги в южния край на влака – така че когато се пътува към Сан Франциско, се пада в опашката. Аз си харесах място на втория етаж – вратата за влизане е по средата на вагона, точно до нея има четири малки вити стълбички, понеже на вторият етаж има по една седалка до прозореца с пътека до нея, а по средата има отвор към долния етаж и лавици за багаж на половината височина. Влязох в южната част на вагона и трябваше да седна с гръб срещу движението, но мен това не ме притеснява. Потеглихме с 3 минути закъснение.

Първите няколко гари се намират в града. Линията минава под разни мостове и главният изглед е към разпънати палатки под тях . Минава се доста близо до летището – необходима е връзка с BART, за да се стигне до самия терминал. Кондукторът мина по едно време, но вървеше на долното ниво и ние, които бяхме горе, трябваше да му показваме билетите от горе .

Гледките в долината са подобни на всяко друго американско предградие. Може би аз съм очаквал нещо много по-различно и извънземно, но всичко си изглеждаше нормално . Стигнах си до Sunnyvale и звъннах на Бен да дойде да ме вземе от гарата, че не ми се трамбоваше 3 мили в жегата (макар че сутринта при Бобо си беше 13 Целзий ).

Кампусът на Apple с адрес Infinite Loop представлява един кръг от сгради. Всичко е строго секретно . Бен ме вкара вътре в кръга – да видя как изглежда кампуса отвътре, но не можа да ме заведе в инженерните офиси да видя къде работи той – компанията има политика против такива неоторизирани външни посетители. Кой знае какво се приготвя зад боядисаните стъкла на офисите . Кафетерията беше пълна и отидохме на обяд в един суши-ресторант, където всичко беше много традиционно и даже не ни дадоха вилици, а трябваше да ядем с клечки . Не съм много добър с тях, но поне знам постановката и не останах гладен. Върнах Бен на работа, че имаше да оправя запечен проблем със софтуера, който пише, а аз взех Гранд Черокито му, че имах да напазарувам някои неща за похода на следващия ден, а и трябваше да се върна чак до Сан Франциско да си взема раницата и другите багажи.

60-те мили между Купертино и къщата се взимат по магистралата за около 50 минути. Добре че Бен има GPS в колата и не изгубих време в размотаване и търсене на спомени . В 6 вечерта бях обратно през Apple, натоварих го и тръгнахме към Yosemite National Park – бяхме запланували изкачване на Half Dome на следващия ден.

Спането в и около Йосемитския парк не е лесна работа – но за това ще пиша в друга статия… Единственото, което можах да намеря на разумна цена 2 седмици преди пътуването, беше мотелска стая за $110 в Mariposa – на около 44 мили от парка. GPS-ът ни даде 165 мили от Купертино до там. Отбихме се за кафе – караш си из долината и виждаш наоколо табели пред разни офис сгради – Oracle и тем подобни . За жалост попаднахме в доста сериозно задръстване малко след Сан Хозе и пристигнахме в хотела чак в 11 вечерта. Другите двама приятели от групата бяха вече там и дружно се проснахме по леглата, понеже ни предстоеше ставане в 4 сутринта!

Вера ме разведе бързо из Сан Рафаел, показа ми къде живее и после отидохме на обяд в един китайски ресторант, в който имало dim sum. Aз досега не бях опитвал, но преди време бях чел някаква статия в едно списание и знаех какво да очаквам – малки хапки от различни меса и зеленчуци, увити в лист от тесто и поднесени в едни кошнички, в чието двойно дъно има гореща вода и това помага на ястието да не изстине толкова бързо. След обяда минахме да си вземем по едно кафе от Starbucks в центъра на Сан Рафаел – термометърът на една от обществените сгради показваше 96 Фаренхайт (или 35.5 Целзий), но научен от резките граници между микроклиматичните зони в Сан Франциско и околностите, си взех и якенцето в колата .

Тръгнахме към Point Reyes – един издаден в Тихия океан нос на около 30 мили от Сан Рафаел. Зоната е обявена и за национален парк. Първата половина на пътя се вие завой след завой между едни борове и планински пейзажи, което ме накара да се почувствам все едно отивам на Доспат… а след това минахме до един дълбок залив и тръгнахме по крайбрежните хълмове. От тук ни подхвана мъглата – тихоокеанското крайбрежие на Калифорния е покрито с мъгли от океана през доста от летните дни. Не беше лесно да се кара по баирите когато нищо не се вижда. Минахме покрай няколко “исторически” кравеферми и най-накрая стигнахме до края на пътя. Оставихме колата на един малък паркинг и тръгнахме пеша към крайната точка на носа. Мъглата около нас все още беше много гъста:

По едно време можах да видя водата ниско долу под нас:

Фарът е разположен на края на скалистия нос. Самата сграда не е много висока, но скалата, на която е кацнал, се намира на 90 метра над морското равнище. Самият фар вече не функционира – на една малка къщичка до него са инсталирани два съвременни светлинни елемента и една мощна сирена за мъгла, но старата сграда е запазена за туристите. До нея има и нещо като музей, в който са изложени някои от старите техники – генератори и прочее – които са помагали на стария фар да функционира преди години.

Така изглежда старата светлинна система на фара:

Владо на балкона на фара:

Сградата на фара:

До самия фар се слиза по едно дълго стълбище с 310 стъпала (равностойно на 30-етажна сграда, според табелките с предупреждения в началото му). Всички стъпала са номерирани.

Този интересен червен мъх или лишей растеше по скалите до самите стълби:

Дори и в скалите, брулени от океанския вятър, може да съществува живот:

Много се чудех дали това е някаква скулптура от плавей, но се оказа, че е череп от син кит:

След като слязохме до фара на Point Reyes и се върнахме обратно – все още обгърнати в мъгла – решихме да минем и през едноименното село. Учудих се много когато спряхме там в 17:10 часа и почти всички магазини и кафенета бяха затворени. В 5 часа! Но селото имаше вид на хипи-комуна – а по улиците видяхме и няколко човека в традиционни индийски одежди… Трябваше да се върнем чак до цивилизацията (Сан Рафаел), за да намерим нещо отворено.

Досега си няма представа, че Point Reyes съществува. Мястото е приятно за посещения, има и плажове, и други места за посещаване – само че ще е много по-добре да се посети в ден без мъгла, а това ще означава да е зима. Въпреки че мястото е национален парк, не се събира входна такса. Паркингът над фара е обикновено доста пълен и имаше доста коли паркирани по банкета на пътя.