ВеБ:лог

Много отдавна имам желание да започна по-сериозно да извеждам децата на походи сред природата – да свикват от малки с това. Аз май за пръв път покорих Мусала, когато бях в седми клас (през 1984-а или 1985-а) и оттогава обичам да ходя из балканите. Малко позанемарихме тази дейност като се родиха децата, но вече са достатъчно големи да започнем да ходим на умерени преходи. Днес се почиваше заради Memorial Day, та се хванахме дружно трите момчета и отидохме на поход в Letchworth State Park.

Времето беше идеално за ходене – слънчево, но не горещо, с леко духащ вятър. Освен всичко друго трябваше да си изпробвам новата раница, която Бо ми подари за рождения ден – а не бях ходил с туристическа раница на гърба отпреди много години. Момчетата не носеха багаж, а само ми прибраха туристическите щеки – да ги ползват като тояжки или stormtrooper blasters в зависимост от това на какво точно играеха в дадения момент . Бяхме идвали в тази част на Лечуърт преди две години, но този път тръгнахме по други пътеки. Нямах специална туристическа карта, а ползвах генералната карта на парка, която раздават на входа заедно с билетчето за платен паркинг – но тя е достатъчно детайлна за къси преходи. Всички пътеки са маркирани с жълт правоъгълник с номер в него – който отговаря на номера на пътеката в картата и ориентирането не е трудно.

Редувахме пътеките и направихме доста голяма обиколка – по много груби сметки за 5 часа минахме поне 7 мили (или 11 километра). Децата са пораснали и трябва да почнем по-често да ходим на такива походи – но лятото е пред нас .

Read the rest of this entry »

Преди време и Дончо, и Нели Огнянова бяха писали за този казус – законно ли е и наказуемо ли е използването на чужда отворена Wi-Fi мрежа. Цитираният случай е от Великобритания, дискусията беше за България, а преди няколко дена попаднах и на репортаж от CNN за такъв случай в САЩ. Преразказ на репортажа с няколко думи: в някакъв град в Мичиган едно кафене осигурило отворена мрежа само за клиентите си, като уведомлението за това представлява картонена табелка, написана на ръка, и окачена на витрината на кафенето. Един от местните жители разбрал за мрежата и почнал редовно да спира колата си пред кафенето и да си проверява пощата за без пари. Местният полицейски шеф забелязал поведението, усъмнил се, че се нарушава някакъв закон, и се разровил в сборника мичигански нормативни актове. Оказало се, че е точно така – имало някакъв член в закона, регламентиращ незаконния достъп до чужда компютърна конфигурация, още от миналия век. Мичиганските законодатели разширили действието му през 2002-а година и включили и незаконен достъп до чужда компютърна мрежа. Полицаите хванали “незаконния ползвател” на “местопрестъплението” – в колата му, паркирана пред кафенето, и прокуратурата му представила обвинение за “углавно престъпление” с евентуално наказание 5 години затвор плюс 10,000 долара глоба. Човекът се вижда в чудо (естествено), прокуратурата също е в небрано лозе, защото наистина е нарушена буквата на закона, но поне според мен – не и духът му.

Може ли една картонена табелка да се приеме за достатъчно предупреждение против неоторизиран кибердостъп? Според мен – НЕ. Местните законодатели в една община в щата Ню Йорк стигнали самостоятелно до същия извод и постановили, че отговорността за защита на подобен род мрежи лежи върху собствениците на мрежата. Мичиганската прокуратура обаче не е съгласна – контрира с довода, че не е честно отговорността за предотвратяване на дадено престъпление да се прехвърля върху потенциалните жертви. А според мен текстът в закона трябва да гласи точно това. Да, от гледната точка на потребителя-лаик престъплението “неоторизиран достъп” трябва да се наказва даже и когато липсва предупреждение – нали потребителят нищо не разбира и така ще може да си спести някой долар за консултант/приятел, който да настрои мрежата правилно. По-добре да вкараме някой във федерален затвор за пет години, това да стане сензация, да стигне до ушите на всички и ние пак да не полагаме усилия да си защитим мрежата или поне да предупреждаваме евентуалните потребители с една начална страница или нещо подобно – че мрежата е само за клиенти на кафенето Х, да речем – и да не искаме имена и пароли след това. Наличието на такава страница трябва да е достатъчно за разумния човек от другата страна на клавиатурата. предупреждението е ясно, нарушиш ли го – виновен си (ако те хванат, естествено). И си мисля, че доста от местните хора не биха се включвали доброволно към такива “изолирани отворени мрежи” ако са били надлежно предупредени. И за целта са нужни промени в законите и много внимателно обмислени текстове.

И никога няма да забравя какво ми каза един кореняк-американец преди доста години – “За жалост в цивилизования си стремеж да предпазим идиотите от възможността да наранят самите себе си, всички ние доброволно се приравняваме с тяхното ниво!”

През този месец ми се налага да контактувам с Yahoo!Travel за втори път – имаме едни платени от миналата година самолетни билети, които не можахме да използваме през 2006-а. Тогава се обадих и на Yahoo!Travel, и на Delta Airlines и ги уведомих, че няма да летим. По принцип “евтините” самолетни билети (пример – самолетен билет от Източния до Западния бряг за $300) са невъзстановяеми – авиокомпаниите никога не връщат парите за тях. Единственото нещо, което може да се направи (след като сте ги уведомили, че се отказвате да летите с този билет преди първия полет с него), е да получите възможността да използвате билета в разстояние на 11 или 12 месеца от датата на полета за връщане, като и авиолинните, и травел агенцията удържат такса за тази операция. Ако новият билет излезе по-скъп от цената на стария минус гореспоменатите такси, разликата трябва да се доплати.

Единственият голям минус на тази операция е, че трябва да се звъни по телефона – и за анулиране на билетите преди първия полет, и за промяната в резервациите. Аз съм свикнал да правя почти всичко онлайн – така мога самичък да премятам едва ли не стотици варианти и да намеря точния (за мен) баланс между цена, начален час на полета и летище за смяна. Такива екстри по телефона за мен не съществуват – е, формално можете да се заговорите с агента, който ще вдигне телефона, но на мен лично би ми станало неудобно след петата или шестата итерация, а и на всичкото отгоре всичко трябва да се записва от мен, ако искам да ми е пред очите, когато трябва да взимам решение. Но и за това си има разрешение – аз лично търся полети на Travelocity (които май са интегрална част от Yahoo!Travel), сравнявам часове и цени и когато си харесам някой полет, се обаждам да видя дали телефонният агент ще ми даде същата или много подобна цена за полета.

Чакането на “hold” при обаждане до Yahoo!Travel по нормално време (през деня, например) е свързано с много чакане… Мисля че поне веднъж се отказах и треснах телефона след 30 минути чакане (и слушане на три едни и същи “разговора между пътници”, които обясняват някои от предимствата на ползването на точно тази услуга – то това си е полезно по принцип, ама трите разговора отнемат две минути и после пак се завъртат отначало, а ти седиш и чакаш някой отсреща да вдигне телефона…). За това обикновено гледам да им звъня след полунощ (източно време). Другата леко неприятна история е че автоматизираната система почва дирекнто да запитва за резервациите ви – но ако не ви се занимава с нея, просто кажете “Operator” или “Agent” докато тя ви говори, и ще бъдете прехвърлен към жив човек (след като си изчакате реда на опашката, разбира се). Явно след полунощ разговорите се поемат от някой кол-център в Индия – иначе не мисля, че 100% от агентите им говорят с явен индийски акцент, но много сносно и разбираемо; а и са супер любезни. Първият човек разпитва за някои генерални детайли и после ви прехвърля на Центъра за преиздаване на билети, където първо пак трябва да повторите някои детайли, и след това се пристъпва към същинската част от бизнеса.

Преди да позвъня, обикновено съм разучил наличните възможности, избрал съм си полет и съм оставил прозорец с детайлите за него отворен на екрана пред мен. В друг прозорец държа отворено електронното писмо с потвърждението за оригиналния полет, защото са необходими и някои детайли от там. Агентът приема дати и номера на полети, след което ви съобщава наказателната такса за преиздаването на билета (в моя случай, $50 от страна на Делта и $30 от страна на агенцията = общо $80). Вадите таксата от цената на билета (ако използваме горната цена от $300, оказва се че имате “кредит” от $220). Съобщават ви цена на новия билет и като извадите $220 от нея, получавате сумата, която трябва да се доплати – става или с кредитната карта, използвана за покупката на оригиналния билет, или с каквато и да е друга кредитна карта, чийто номер съобщавате на агента по телефона. Няколко часа след това получавате е-писмо с данните за полетите си и сте готови за пътуване.

Как да разположим 6 клечки така, че всяка от тях да се допира до всички останали?

(Задачата е от nixonixo.)

Аз намерих поне едно решение, но ще трябва да си поиграя да нарисувам картинка и ще я пусна като връзка, така че да не издавам решението докато и вие не си поблъскате главата с него ).

Покажете ми как могат да се направят 4 равностранни триъгълника с 6 еднакви кибритени клечки.

Следвайки съвета на читатели, засега ще сложа всички коментари за модерация, така че не се отчайвайте, ако коментарът ви не се появи веднага (даже и да сте имали одобрени коментари от преди).

Вчера четох новина, че Белият дом е постигнал съгласие с някои представители на законодателната власт за така дългоочакваните промени в американската имиграционна политика. Кои са най-важните постановки в него?

• Узаконяване на сегашните нелегални емигранти – на тези, които пребивават нелегално в страната, ще бъде предложено да се легализират (след плащане на глоба от $5,000 и такси, свързани с промяната на статуса) и да тръгнат по пътеката за придобиване на зелена карта и евентуално гражданство.

  Това е хем добре, хем не. Повечето от сегашните нелегални емигранти работят по много, за да издържат и себе си, и семействата си в чужбина, а обикновено нямат висока квалификация и работата им е все тежка и неприятна. А и на всичкото отгоре поради безизходицата на работниците заплатите им не са прекалено високи. Зле е че по този начин тези хора, които са влязли нелегално в страната и са нарушили действащи закони, ще получат “амнистия”, а хора, които от години са поели законния път за придобиване на зелена карта и още чакат, май ще продължат все така да си чакат… Също си мисля, че хора със зелена карта в джоба няма много лесно да се съгласят да работят за малко пари, работодателите пак ще почнат да се оглеждат за по-евтин неквалифициран труд и колелото с нелегалните пак ще се завърти.

• Нова система за “временна работа” – създава се нова виза (тип Z), която ще дава на чужденци право на две години работа (за позиции, изискващи минимална или никаква квалификация), след което те трябва да се приберат в родната си страна за минимум година и евентуално пак да кандидатстват за Z виза.

  Аз лично не знам какво ще може да се постигне с това предложение. С такива задънени перспективи вероятно доста хора ще си карат пак както досега – като нови нелегални емигранти.

• Преместване на фокуса на емиграцията от базиране на семейни връзки към квалификация на кандидатите – най-очевидната промяна ще засегне сегашното право на притежатели на зелени карти да довеждат в USA родители и деца над 21 години и да ги “спонсорират” за придобиване на зелена карта. Доколкото разбрах, това правило изобщо ще отпадне, а ще остане силно ограничена бройка за такива случаи само ако спонсориращият има американско гражданство.

  Познавам доста хора, които или са преминали през този вариант, или възнамеряват да го приложат (най-вече за възрастните си родители, които живеят в чужбина). Но това вече няма да е толкова лесно – ще трябва първо да се придобие гражданство и чак след това да се опитва. А новината споменаваше “силно ограничени бройки” за тази категория емигранти…

В заключение – не мисля, че това е най-идеалният вариант за промени в имиграционната политика на САЩ. Дано след обсъждане някои от нещата в това предложение се попроменят…

Преди няколко дена Бо закупи един лаптоп от магазина. С него вървеше един безжичен рутер, който излизаше $0 след rebate, но иначе цената му беше $60. Като се прибрах в къщи от работа, погледнах бележката и установих, че продавачът сигурно неволно е задържал пръста си твърде дълго на спусъка на бар-код скенера, когато ни е “продавал” рутера, и в бележката фигурираха два такива продукта… Ако се замисли човек, на някои места в света това би означавало да се прости с $60 – ще му се изсмеят в магазина, ако отиде да обяснява, че си е купил само един такъв продукт, а не два. Не и в USA обаче. Повторното ходене до магазина изобщо не беше свързано с ходене по мъките, а с просто показване на касовата бележка и обяснение, че е логично да се закупи само един рутер, защото сделката е точно такава, и че колегата им от магазина най-вероятно леко се е объркал. Единият рутер беше премахнат от бележката и $60 – върнати по картата, използвана при покупката, в разстояние само на няколко минути и изобщо без излишни нерви.

Четете и внимавайте, търговци – ето така се печелят клиенти. Даже и това да означава малка краткосрочна загуба за магазина – просто защото клиентът винаги е прав! Преди нямах особено високо мнение за този магазин (част от голяма верига), но след тази случка ще проверявам и там какво се продава – и то по-честичко.

Преди няколко дена в ръцете ми попадна един фотоапарат от “среден клас” – Canon PowerShot S3 IS. Досега никога не бях пипал подобен апарат, но можах малко да си поиграя с този и споделям моментните си впечатления.

Апаратът е доста по-тежък от “сапунерка” (например Canon SD600…), но е по-лек от Digital Rebel XT с китовия EF-S 18-55 обектив. Тялото седи доста удобно в ръцете, но е малко – недостатъчно малко за побиране в заден джоб на дънки обаче. Вграденият обектив си има капачка, която може да се закачи с една сиджимка за тялото. Апаратът е само с два режима – снимане и плейбек, като ако желаете да заснемете видеоклип, това става в режим на снимане, но пусковият бутон е друг и е разположен на гърба на апарата. Софтуерът и менютата имат вид повече като на взети от SD серията, отколкото на Rebel. Обективът е 6-72, f/2.7-3.5, но при кроп фактор 6 е еквивалентен на 36-432 обектив. Използваната флаш памет е тип SD (SecureDigital).

Контролите имат доста Канонски вид . Аз лично можах почти веднага да разбера функцията на всички бутони с изключение на два:

• MF (Manual Focus) – надписът на бутона е малко подвеждащ. Истински ръчен фокус не съществува, а този бутон помага за “фиксиране” на фокуса при кадриране. Аз се опитвах да въртя обектива, за да фокусирам, но не се получи.
• Полукръглият бутон, разположен до долната част на обектива – този бутон ми приличаше много на Ребелския бутон за отключване на обектива за сменянето му, но обективът на S3 е несменяем и много се зачудих защо има такъв бутон. Бърза справка с книжката разкри мистерията – да, обективът е несменяем, но може да бъде надграждан с други оптически аксесоари като телеобектив или широкоъгълен обектив. Натиснатото горно копче позволява отстраняването на един пластмасов пръстен, който открива цокъла за монтаж на гореспоменатите аксесоари.

LCD екранът може да се върти, което помага много при снимане на самия себе си от ръка, но иначе тази възможност изкушава поне мен да държа екрана затворен и да го завъртам само когато ми трябва… Май най-добре ще е да се завърти към фотографа и фиксира в това положение. Апаратът има и визьор, който обаче не е оптически през обектива, а електронно прожектира съдържанието на дисплея (визьорът е по-удобен за ползване при силно слънце).

Качеството на снимките е много съизмеримо с това на Боряниния SD600. Разбрах, че с лек хак S3 може да се получи възможността да снима и в RAW формат, но за целта трябва човешка намеса.

Този тип апарати са идеални за хора, които търсят качество, по-високо от това на апаратите тип сапунерка, но не им трябва DSLR и не ги е голяма грижа за това, че този апарат е малко по-тежък и обемист. При цена от $305 на newegg.com наистина си заслужава човек да си помисли да си купи такъв апарат – освено ако не иска да може да си го носи в задния джоб .

Read the rest of this entry »

Пример: имате билет Град-в-USA -> Чикаго (но може да е който и да е друг голям американски град с летище, което е хъб на авиокомпания) -> Европа (обикновено град-столица или просто голям град в страната, чиито национални авиолинии са партньори на американската ви авиокомпания) -> София. Нека билетът да е с United Airlines. Да се опитаме да изпълним check-in процеса онлайн:

Сайтът на United ни дава право да си напечатаме само две бордни карти – за първата отсечка от билета (който определено е с техен полет) и за втората отсечка, която често е “споделен полет” с някой от партньорските им авиокомпании – например Луфтханза. Третият полет (Европа -> София) е определено 100% партньорски и уеб сайтът не предлага опция за разпечатване на бордната карта за него.

Вчера установих, че надеждата ми – че ако отида на летището в Град-в-USA и се чекирам там, ще ми бъдат дадени три бордни карти – е невалидна. И на летището дават само две бордни карти и се оправдават, че не могат да напечатат третата още от тук. Така че е много по-лесно и удобно да се използва уеб сайтът за чекиране за първите два полета още от къщи. Бордната карта за третият полет трябва да се получи от трансферното гише на летището в Европа (а според човекът на нашето летище може да се извади и на самия гейт там).

Едно от нещата, които ми харесват много тук в USA, е възможността за плануване на бъдещето. Доста неща са определени, правилата за взаимодействията са записани и за нас остава само да плануваме (естествено с уговорката, че бъдещето е Божа работа и не винаги това, което сме планували ще се случи – но поне на мен ми е по-лесно да си правя планове, които в последствие да променям, отколкото да работя напълно на импровизация…). Сега се опитвам да планувам лятото – имаме да ходим на доста места с Бо, аз имам доста концерти, децата имат два месеца и половина ваканция и трябва да нагласим всичко така, че да е най-удобно.

И онзи ден като почнах да разглеждам детайли за една от идеите си за лятото, малко се втрещих – ако желаете да прекарате повече от един ден в туризъм/ходене по пътеките в Yosemite National Park, ви трябва разрешение да ползвате пътеката! Къмпингите, които са единственото разрешено място за спане в планината там, също са с резервации. А резервациите се правят към шест месеца преди датата на евентуалното ви пътешествие и според сайта на парка, често свършват в първите няколко часа на първия ден, в който може да се резервира. Така че подобни туристически пътешествия трябва да се плануват от 6 до 8 месеца предварително…

Разбирам защо се използва такава система – поне за мен е логично. Късогледите хора може да се възмущават против тези порядки и да правят нелепи сравнения с някои туристически пътеки в Източна Европа, например. Но тук ситуацията е съвсем друга – Yosemite Park се намира в Калифорния и е безкрайно популярно място за прекарване на дълъг уикенд или просто няколкодневна отпуска. И ако не се упражнява някакъв [макар и доста хлабав] контрол върху бройката хора, които ще се намират на някоя пътека в парка (въпреки че общата им дължина е около 800 мили!), преживяването няма да се нарича туризъм, а “посещение на манифестация”. Присъствието на толкова много хора оказва влияние и върху природата в парка – крака тъпчат тревата и растенията, животните и птиците свикват с човешкото присъствие и почват да разчитат на туристите да ги хранят, поточета и реки се замърсяват… Добре е да има някаква квота – и понеже този парк е избрал безплатната система, не виждам предпоставки за корупция. Просто отговорността за плануването на пътешествието се прехвърля главно към мен – “клиентът” – и не трябва да чакам някой някъде да решава по някакъв мъгляв начин кой може и кой не може. Системата за резервации е онлайн (има си списък, който показва кои пътеки са 100% пълни в кои дати) и всичко се вижда… Сайтът на парка казва и че 40% от разрешителните не се пускат онлайн, а се запазват до предишния ден, така че по-авантюристично настроените туристи могат да опитат шанса си на място – но без никакви гаранции, че ще успеят.

Добрата новина е, че не се изискват разрешения за туризъм за маршрути, които могат да бъдат изминати в рамките на един ден. Така че засега май ще се ориентирам към подобен вариант. А за по-дълъг маршрут ще мислим догодина – но ще трябва да си запиша в тефтера, че “наддаването” за резервации ще е през януари или февруари .