ВеБ:лог

Това е името на блога на Гери, който открих наскоро. Хайде хаирлия да е, въпреки че блогът не е нов – просто аз го открих сега…

Преди си мислех, че Чикаго е много далеч от къщи – на цели 550 мили! А днес сутринта като го подминахме по магистралата си помислихме и двамата с Бо, че сме си вече в къщи! Зад гърба ни имаше 2,000 мили, а пътят от Чикаго до Бъфало ни е безкрайно познат .

Прибрахме се в къщи в около 8:30 вечерта. Децата и майка ми и баща ми ни бяха подготвили посрещане с плакати за добре дошли и трапеза. Не искаме и да чуем за дълго пътуване в следващите месец-два… Но за тези 11 дни минахме общо 7,000 мили (над 11,200 километра) и ни писна от коли и магистрали!

На връщане трябваше да минем точно през средата на Скалистите планини – южната част на Юта и централната част на Колорадо (където е Денвър). Наоколо бяха само скали, върхове и висока пустиня. Колорадо обаче наистина си заслужава девиза “Colorful Colorado” – много е красиво, макар че ние предимно гледахме от магистралата. Планините около Денвър са пълни със съвременни ваканционни селища със ски писти около тях. Някой ден ще трябва да дойдем през зимата. Аспен се падаше много встрани от пътя ни, иначе и двамата с Бо искахме да минем и оттам…

.

.

.

.

Лас Вегас през нощта… Неонови светлини отвсякъде, високите хотели ограждат булеварда, а цветните реклами се надпреварват да приканват посетителите да си похарчат парите точно при тях, а не в съседното казино. Идвахме във Вегас и миналата година, та го нямаше елементът “Яяяяяя, колко интересно”. И може би за това този път ми се стори по-скучно, че чак на места неприятно. Имах чувството, че в казината се пуши даже още повече и миризмата на цигари е примесена с острата миризма на дезодоранта, който разпръскват наоколо за прикриване на цигарената воня. Но комбинацията е още по-неприятна… Паркирахме зад Treasure Island, където бяхме миналата година (и затова знам къде точно е входът за паркинга) и излязохме на разходка по главната улица. Минахме по надлеза и отидохме до Venetian Hotel.

.

Влязохме в хотела да се разходим около имитацията на Canale Grande. Таванът вътре е доста висок и цигарите не се усещат толкова зле.

.

Пространството около канала е пълно с ресторантчета, барове и магазинчета. По канала плават гондоли ($15 на човек), а някои от гондолиерите даже пееха. Ако човек се абстрахира, може и наистина да забрави, че е само в хотел, където нещата не са истински… Улицата свършва на площада Сан Марко.

.

.

.

Не седяхме много дълго във Вегас, но впечатленията ми, че с всяка година ходенето там става все по-скъпо се потвърдиха. Всичко живо вдига цените, както и рекламата за казината… Но на нас забавления тип “давам си парите на казиното за съмнителен род забавление, изразяващо се в многочасово натискане на един бутон с надежда да спечеля много пари” не ни се нравят. Иначе както казах и миналата година, добре е Лас Вегас да се види поне веднъж – архитектурата и доста от атракциите си заслужават, но цялостното усещане почва да е много повече хазартно, отколкото на мен ми е приятно. За това и изкарахме само един час в разходки и после се качихме на колата и поехме по I-15 на север. Пътят беше пуст – явно наистина всички са отивали на Вегас… Покарахме още два часа и когато умората ни надви, спряхме да спим на една отбивка точно след като прекосихме границата между Аризона и Юта.

По принцип първоначалният ни план беше днес да караме 100 мили до Лос Анджелес и оттам всички да се качим на самолетите – Бобо за Bay Area, а ние за Buffalo. Нашият план се промени, но братовчеда все още си имаше билет за краткия 400-милен полет обратно, така че сутринта трябваше да го закараме до LAX – летището в L.A. Почудихме се къде да отидем сутринта – до Санта Моника на плаж или до Холивуд на разходка и преценихме, че втория вариант ще е по-добър. Общо взето не знаехме точно как да стигнем дотам, но спомените на Бобо и моите излязоха достатъчни и се озовахме точно на Холивуд булевард. Там има един голям мол, в който може да се паркира сравнително изгодно, така че слязохме да се поразходим по Алеята на славата.

Аз съм бил на това място и миналата година, но тогава бях в командировка и съм го виждал само на тъмно. На дневна светлина е много по-весело. Само дето и през деня, и през нощта, тротоарът със звездите е пълен с хора.

.

Героите пак са си там и предлагат да се снимате с тях, но тази година бяха малко по-различни. Зоро го нямаше, но за сметка на това имаше Елмо, Жената-котка, та чак и един имперски щурмовак…

.

.

Китайското кино и Kodak Theatre, където обикновено са премиерите – но не знам къде какво точно става…

.

.

Пред китайското кино е тротоарът за по-звездите – там, където всъщност им взимат отпечатъци, а не е проста плочка със звезда:

.

От обикалянето по тротоара и мола огладняхме и решихме да си намерим място за обяд. Бо искаше да провери още малко магазини, а ние с Бобо отидохме да седнем в един от ресторантите под мола. В Холивуд има масички и навън, под чадъри – нещо, което не се среща толкова често в нашия град. Келнерът – едно чевръсто младо момче – дотича почти веднага и попита братовчеда:

- Would you like something to drink, sir?

- A Pepsi, please.

- Sure, I’ll bring it right over. How about you, sir? – обърна се и към мен той.

В момента на обръщането видях табелката на ревера му – “Ivan, Bulgaria”. И поръчах вежливо:

- И за мен едно Пепси, ако обичате.

Момчето ме погледна втори път, усмихна се вежливо и превключи на български:

- Разбира се. Още нещо ще желаете ли?

И така до края на обяда с него си се разговаряхме на български. Без излишни приказки, разбира се – все пак човекът беше на работа, и не вървеше да си правим лаф-мохабет. Но колко много се различаваше обслужването на този човек от това, което съм виждал в или чувал за други ресторанти…

Иначе в Холивуд и плочките в обществените тоалетни не са от най-обикновените…

И най-накрая видях къде е надписът на хълма… (вижда се отзад в далечината зад Бо).

За жалост стана време да карам братовчед ми на летището. Решихме да оставим Бо да се поразходи още малко сама, докато аз отида на летището и после да се върна да я взема и да си тръгваме към къщи. Разстоянието е около 15 мили, но LA си беше както винаги LA – трафик навсякъде и отвсякъде. Добрахме се до терминала точно навреме, пожелах на Бобо довиждане и приятен полет и се запътих обратно. Бях видял, че едната магистрала беше почти празна и бях решил да се върна по нея. И естествено попаднах в голямо задръстване. След 10 мили излязох наSanta Monica булевард и тръгнах към Бо, но и локалното каране е едно бавно… Светофар, светофар, задръстване. Моментът, в който за малко щях да пощурея, беше на два блока от мола – обадих се на Бо и й казах, че до 5 минути ще съм там. Но 8 минути и три зелени светофара по-късно даже не бях помръднал от мястото си. Не можех да стоя повече, че все пак ни чакаха към 2,500 мили и затова дадох газ по малките задни улички – добре, че спомените ми рядко ме подвеждат. Взех си жената от Алеята на славата и в 16:45 се качихме на магистралата, за да излизаме от града.

Лос Анджелес е разположен в една огромна котловина, която е дом на около 30 милиона души!! И естествено трафикът отразява тази реалност. А и все пак беше петък вечер и всички хора бяха решили или да си тръгнат от работа точно тогава, или да тръгнат да излизат извън града. И пак се влачехме като костенурки. Стигнахме до склоновете на планината (на 55 мили от Холивуд) след около три часа… Не мисля, че засега искам да живея на това място. Развалил съм се от липсата на трафик около мен и не искам да свиквам с това. А и гледката от склона на планината действаше много отрезвяващо. Поглед наляво към планините – чисто синьо небе. Поглед надясно към долината – и се вижда кафявият смог над града.

Най-накрая превалихме баира и движението се отпуши. Но като че ли всички бяха решили да тръгнат за Лас Вегас. И тристата мили до там минахме в плътен поток от коли и в двете ленти, движещ се с 80 мили в час. Магистралата беше много интересна гледка – колона от бяла светлина в ляво и колона от червена светлина отдясно. Но така поне на шофьорът не му се приспива, че има за какво да внимава. Стигнахме във Вегас в около 11 вечерта и слязохме малко да се поразтъпчем.

Никога преди не бях чувал за King’s Canyon National Park, но се оказа, че това е парк, който започва от единия ъгъл на Парка със секвоите. Картичките с изгледи от него изглеждаха интересно и тъй като вчера имахме още време надвечер, решихме да стигнем и до края на каньона. Пътят е още 30 мили (от горичката със секвоята Генерал Грант), но върви точно през каньона и гледките са много интересни.

.

.

Пътят свършва в дъното на каньона, на място с логичното име Road’s End – прави една голяма обиколка и се връща обратно. Това място е изходен пункт за много туристически маршрути през дивите части на Сиера Невада. От там може да се стигне и до Mount Whitney, но за няколко дена. Навсякъде беше пълно с табели, предупреждаващи туристите да не оставят никаква храна или козметика по колите, даже и в багажника, защото наоколо било Bear Country, т.е. пълно с мечки, които усещали всякакви миризми от доста далеч и имало случаи да правят даже поразии по коли. Иначе всеки турист е длъжен да носи bear canister – херметично затварящ се контейнер, в който да нареди всичката си храна и тоалетни принадлежности, и в който да слага боклука си, докато се намира на пътеката. Трябва да се внимава доста! Може да пробваме някой ден да походим из Сиера Невада, но ще трябва да почета повече за мечките…

.

Този път успяхме да стигнем само до реката, в която се отразяваха ридовете около каньона. Имаше и една горяла гора – но мисля, че рейнджърите я бяха палили нарочно, с цел разреждане на дърветата. Не успяхме да видим никакви мечки, но това може и да е било за добро. Все се надявах да ми се удаде случай да снимам американска мечка на живо (естествено че с телеобектива ), но този път не се получи…

.

.

.

Следващата ни спирка от маршрута с Калифорнийски забележителности беше Sequioa National Park. Още от малък помня някакви черно-бели снимки от този парк в БТА Паралели и ми беше мечта да видя тези великански дървета. И мечтата беше на път да се осъществи…

.

Влязохме в парка от юг – откъм Visalia. Този път си имаше будка и бариера, преграждаща пътя. Показах новопридобития си пропуск за националните паркове, дадоха ми едно листче да си залепя на предното стъкло като знак, че съм редовен, и поехме нагоре. Пътят беше много тясен – по една лента във всяка посока и пак с баир от едната страна и дерето с реката от другата. Спряхме на центъра за посетители да си купим малко картички и пак поехме нагоре. В парка има някаква красива пещера, но посещението й отнема много време и решихме този път да я прескочим. Но имаше много други неща за виждане.

Първото беше Тунелната скала. Някога в миналото пътят е минавал точно под нея, но сега е отклонен отстрани. Има отбивки за спиране и от двете страни на скалата. Ако искате да се качите на нея, може да използвате пътечката по западния склон.

.

.

След тази скала се започнаха още по-остри завои с много изкачвания. Вървяхме много добре докато не настигнахме едно RV – няма къде да се задмине, защото нямаше прави участъци по-дълги от 40-50 метра. Нямаше и отбивки – пътят е отвоювал място от скалистия склон само колкото за себе си. Кретахме с 10 мили в час още двайсетина минути, докато завоите не свършиха и човекът с кампера не отби при първа възможност, за да пусне колоната от натрупалите се зад него 5-6 коли. И малко след това влязохме в гора с гигантски секвои. Аз шофирах, но трябваше да се насиля да продължа да дишам. Усещането е невероятно – все едно изведнъж се пренесохме хиляди години назад. Или напред, защото сега разбрах откъде на Джордж Лукас му е хрумнала идеята с гората на Ендор в “Завръщането на джедаите”! Огромни дървета с червеникавокафява кора ни заобикаляха отвсякъде и почти не пропускаха слънчевите лъчи. Спряхме на първия възможен паркинг и отидохме да видим отблизо първата си гигантска секвоя – “Стражът” (The Sentinel). Това дърво не е нито от най-големите, нито от най-старите, но ни беше много интересно да се видим какви сме дребни пред него…

.

Там има и музей, в който има доста факти за гигантските секвои. Доста е интересно, но не прекарахме много време там, а скочихме в колата и отидохме до Moro Rock.

.

Тази скала представлява нещо като връх на края на един каменен рид. Има направена пътека с отляти бетонни стълби и перила, който позволява изкачване до самия връх. На мен ми заприлича малко на изкачването по скалната стена на Мадарския конник, но тук пропастта е по-дълбока. Качването не е трудно – трябва само да се внимава при разминаване с други туристи, защото на места пътеката е доста тясна и не ми беше лесно да се провирам с фотораницата на гърба. Върхът на скалата е плосък, ограден с перила и опасан с предупреждения против гръмотевици, но оттам се разкриват наистина хубави гледки към високите върхове на Сиера Невада.

.

.

.

.

Пътят ни минаваше до една паднала секвоя. Двамата с Бо излязохме от колата и се покатерихме върху ствола й – тогава можахме да осеним действителната големина на тези дървета.

.

.

А тук Бо е в гората на Ендор .

.

След това преминахме с колата през автодънера. Аз си мислех, че това ще е прочутата снимка, в която колата преминава през едно изкорубено във формата на тунел дърво, но това се оказа малко по-различно от снимките, които бях виждал едно време.

.

.

Една от най-важните атракции в парка е Генерал Шърман – най-голямото дърво, а и изобщо живо същество на света. При височина около 84 метра изглежда доста внушително. А има и нещо друго – възрастта на това дърво се определя на около 2,200 години (а това далеч не е най-старото дърво в парка – други негови събратя са на около 3,000 години). Когато дървото е поникнало, Римската империя е громила галите, Ханибал е царувал в Картаген, а династията Хан се е формирала в Китай. Дървото е видяло много години и епохи от човешката история и си седи такова и до днес. И продължава да расте!

Туристическият паркинг се намира доста над самото дърво – може би нарочно са искали да го отдалечат от влиянието на съвременната цивилизация. Пътеката надолу е 15 минути, а нагоре – не повече от 20, освен ако съвсем не сте загубили тренинг. На едно място на пътеката е направено напречното сечение на дървото, за да може да се види колко всъщност е широк стволът му…

.

.

.

След това дърво има още около 30 мили до една друга горичка със секвои, където се намира и друго голямо дърво – Генерал Грант. Там видяхме и какво представляват шишарките на секвоите – доста са голями. Добре че дърветата са оградени, че да не падат тези шишарки по главите на туристите .

.

.

Това, което ми направи впечатление, беше че почти всички по-стари дървета са повредени по някакъв начин – или от огън, който издълбава големи хралупи близо до корените на дървото, или от брадва . Но прочетох, че ако слоят под кората, който свързва корените с короната, не е прекъснат 100%, дървото има шанс да оживее и бавно-бавно да възстанови кората си. Разбрах и че кората на секвоите е червеникава поради голямото количество съдържащ се в нея танин – и това явно прави този вид кора непривлекателен за гризане от животните. Може би това също помага на дърветата да доживеят преклонна възраст.

Вчера се бяхме зачудили дали днес няма да можем да се изкачим на най-високия връх на континенталните 48 щата – Mount Whitney (14,505 фута или 4,421 метра). Върхът щеше да ни се падне на пътя за Долината на смъртта, а братовчедът имаше смътни спомени, че качването е сравнително лесно. Сутринта като проверих онлайн обаче, историята се оказа различна – изкачването по най-популярния маршрут отнема 14 или 16 часа, а на всичкото отгоре трябва и разрешение за изкачване, за което се кандидатства през февруари… По този начин има ограничение върху броя на хората, които могат да се качат до върха по тази пътека. Явно ще направим този поход някой друг път.

Все искам да ставаме рано, когато сме на пътешествие – по-добре е да сме навън на дневна светлина, но обикновено не се получава – особено след като окъснеем предишната вечер. Така че чак по обяд стигнахме до Lone Pine – вратата към Долината на смъртта. Оттам се отклонихме по един път, по който нямаше нито една кола. Това обикновено почва да ме навява на размишления, че може би съм объркал пътя, но те много скоро се разсеяха…

.

Чудехме се дали ще има входна такса. Долината също се води национален парк, но горната табела беше в пустинята по средата на нищото. Пътят постепенно взе да се изкачва – трябваше да минем разклонението от планината, което образува западната преграда на Долината.

.

Мислехме се, че това зад гърба на Боряна на горната снимка е самата долина, но се лъжехме. Пак беше долина, но друга – Panamint Valley. Дъното и е покрито с твърда напукана почва, която се откроява от околната хилава пустинна растителност, та спряхме покрай пътя да видим какво е това кафявото отстрани. Докато седяхме там, над главите ни прогърмяха два реактивни бойни самолета, движещи се със свръхзвукова скорост – явно се бяха запътили към някой от безбройните полигони в планината. Вън беше доста топло, а и в долината духаше горещ вятър. Слънцето прежуряше над главите ни, но на мен ми беше приятно топло.

.

.

В тази долина една табела край пътя ни посъветва да не си прегряваме колата по баира, който почваше след 2 мили, а да сме били спряли климатика. “Как ли пък няма да се пържим…”, си помислихме ние и поехме нагоре. На всеки 2-3 мили до пътя има отбивка с херметически затворена цистерна с вода за радиаторите на прегрялите коли. Скоро превалихме прохода и започнахме да слизаме към Долината на смъртта. И започнах да забелязвам, че се разминавам с някакви странни непознати коли – целите завити с мушами, така че да не може да се познае какви са точно. Някои от тях теглеха ремаркета по баира. Явно някоя автомобилна фирма си изпитваше новите модели. Май бяха КИА, но може и да бъркам. Но подобни коли бяха редовна гледка в Долината на смъртта – къде другаде може да се изпитат такива екстремни работни режими на двигателя в естествени условия…

След още няколко мили стигнахме до входа на националния парк – няколко къщи сред пустинята, с бензиностанция, няколко магазинчета и мотел. Слязохме да се разтъпчем и да си купим вода. Жегата започна да се усеща доста повече. Имаше окачен един термометър в сянката под навеса пред рейнджърската станция – и той показваше 116 градуса Фаренхайт (46 Целзий)!! Никога не бях усещал подобна жега. Докато седях в колата и чаках Бо да се върне от магазина, видях че хората от паркиралата до нас кола се въртяха около предната й част и постоянно гледаха асфалта като да са изгубили нещо. Мистерията се разреши когато излязохме да се снимаме пред табелата, която ни съобщаваше, че сме на морското равнище – хората бяха чукнали едно яйце на горещия асфалт и го чакаха да се опече. Наистина беше доста твърдо – погледнах само отдалеч, но си личеше, че не се е разтекло много по асфалта. Парите за вход се събираха по много интересен начин – няма бариера и будка, които да преграждат пътя, а само една голяма табела с надпис “Моля платете си входната такса за националния парк в сградата в ляво”. И всички спираха и си плащаха чинно. Аз влязох да попитам рейнджъра дали ще е възможно да си ъпгрейдна билета от Йосемитския парк от вчера и за общо $50 да си взема едногодишен пропуск за всички национални паркове. Човекът ми каза, че може, но не при тях, а в центъра за посетители, до който оставали 30 мили, но затварял след около 50 минути. Настъпахме колата и стигнахме там съвсем навреме. Веднага можахме да извършим операцията и вече сме горди притежатели на пропуск. С него ми дадоха талон за дневно посещение на Долината, няколко карти и една книжка с описание и местонахождение на всичките 383 национални парка в USA. Ще трябва да разучим какви паркове има в близост до нас.

ОТ центъра тръгнахме за най-ниската точка в западното полукълбо – Badwater Basin, но по пътя за там спряхме на две други интересни места. Golden Canyon представлява пътека с дължина 1 миля (в едната посока) в един типичен пустинен каньон, където аз лично постоянно очаквах от пясъчниците покрай пътеката да се изсипе банда разпасани мексикански бандити, които да почнат да гърмят безразборно по нас. Все още си беше 46 градуса. Бо остана на сянка в началото на каньона, а ние с Бобо стигнахме почти до края. Имаше доста слънце, но въздухът в Долината на смъртта е много сух и за това горещината се понася малко по-леко – когато стоях на едно място, не усещах даже да се изпотявам, за разлика от топлината с влага, която ни удря тук при нас от време на време. Но сухият въздух обезводнява организма много бързо и човек трябва да е добре запасен с вода, ако седи продължително време на топлината. Навсякъде имаше предупреждения, че нещастни случаи се случват лесно и че туристите трябва да внимават. Ние завършихме “похода” и се скрихме при климатика в колата.

.

.

Следващата спирка беше Devil’s Golf Course – част от соленото дъно на долината, което е изградено от кристализирала сол и пръст. От време на време в околните планини пада дъжд и кални порои се свличат от склоновете и стигат до дъното на долината, където се изпаряват доста бързо от слънцето, а разтворените във водата минерали кристализират върху почвата и образуват много интересни фигури. Само че човек трябва да внимава, като ходи по тях, защото ръбовете на образуванията са доста остри.

.

Последната ни спирка беше Басейна с Лоша вода – най-ниската точка на Западното полукълбо, която отстъпва по подморска височина само на Мъртво море в Израел. Badwater Basin е на 282 фута (85.5 метра) под морското равнище. Точно там се е събрала малко вода, която май не се изпарява, но не става за пиене, защото е доста солена – и оттам идва името на местността. Почвата около този извор е цялата кристализирала, но рейнджърите са се погрижили за пътеки от дъски, по които да ходят туристите . Бяха завинтили и табелка “Морско равнище” на отвесните скали край пътя, на около 70-80 метра над нас. Четох, че луди хора организират няколкодневен маратон от най-ниската точка на USA до най-високата – разстоянието между тях е може би около 100 мили. Много ви благодаря, но аз ще съм автотурист…

.

.

Нещо май не бях изчислил дневния преход много добре, защото напуснахме най-ниската точка на Долината в около 6 часа и трябваше доста да караме след това. Стигнахме в хотела си в Bakersfield чак в 1 сутринта… Добре че можах да поспя 1-2 часа на задната седалка, а Бо и братовчеда бяха екипа по придвижването…

След посещението в Bodie продължихме за Yosemite National Park – следващата цел на пътуването ни. Между тях има още едно интересно място – езерото Моно, но нямахме време да се отклоняваме от пътя, а само го видяхме от склона на един баир.

.

Отбивката от US-395 за входа на Йосемитския парк е в градчето Lee Vining. Пътят тръгва нагоре доста стръмно, и нищо чудно – КПП-то за парка е на прохода Тиога, на 9,943 фута надморска височина. Спряхме малко преди това да си изядем обяда. Зад гърба ни се виждаше долината с изкачващия се нагоре път.

.

Подобрихме си семейния височинен рекорд – предишният ни беше връх Мусала (2,925.40 метра), а сега се озовахме на 3,030.60 метра, и то при това с колата. Сиера Невада се намира доста по на юг от Рила и за това времето си беше доста топло и почти не разбрахме, че сме толкова високо. Повечето върхове около прохода са по над 3,600 метра и се виждаха големи преспи по склоновете им.

Йосемитският парк се води национален и входът е $20 на кола и важи 7 дни (същата постановка като за Гранд Каньон). Преди много години бях гледал един научно-популярен филм за него и си спомнях гледките на някои от скалните образувания. Центърът на парка е Йосемитската долина, което е мястото в парка, посещавано от най-многото туристи. Но за да стигнем дотам, първо трябваше да пресечем целия парк… Пътят е около 60 мили, тясен, с по една лента във всяка посока, върви предимно през гората и е с много завои и наклони. А, да не забравя – и с доста коли, които вървят по него. Аз седнах отзад и се задълбочих в картата и другите материали, които ни дадоха на входа на парка, за да видя какво евентуално бихме могли да посетим в оставащите часове от деня. В парка спокойно могат да се прекарат няколко седмици – има около 800 мили туристически пътеки и доста върхове, езера и местности, до които не може да се стигне с кола. Ние обаче искахме само да видим главните забележителности на парка за един ден, за да си съставим мнение, и евентуално да се върнем някой ден заедно с децата. Гледките покрай пътя също си ги бива – езера, потоци и гори, а и други неща – видяхме един огромен гранитен хълм, на който човек може да се изкачи. Напомни ми една от гранитните стени на Сахат тепе в Пловдив… Нямахме време да спираме по пътя, че искахме да стигнем до долината по светло. След пътуването на запад се стига до едно кръстовище, където пак се завива на изток и се започва спускането към долината. Отдясно е бездна, а отляво стръмни гранитни склонове надвисват над пътя. След няколко тунела слязохме до реката и навлязохме в Йосемитската долина. Земята около реката е гъсто покрита с дървета, а движението е еднопосочно – има един път от едната страна на реката, който навлиза в долината, а пътят за навън е от другата страна на реката. Аз не можах да си подредя в главата кое след какво следва, но добре, че Бобо беше идвал и преди и ни служеше за водач.

Първото ни излизане от колата беше на Bridalveil Falls. След петминутно ходене по асфалтова пътека се стига под водопада, който е много интересен – не много широка струя вода пада от ръба на каньона около 300 метра по-нагоре. Като духне малко вятър, водата пада настрани, а не надолу. Има една площадка, откъдето има добър изглед към водопада, а нагоре от нея е речното корито, пълно с камъни. И естествено табелки: “Ходенето по камъните е много опасно и може да доведе до наранявания или смърт.” Добре, мерси, но отиваме да видим водопада отблизо (както впрочем и много други хора). “Речно корито” може би не е най-точното описание на това, което ни очакваше, защото водата течеше през много малка част от него. Другите камъни бяха сухи и ние започнахме да подскачаме по тях. Аз се бях натоварил с фотораницата, на която бях закачил и статива (в случай, че решим да се снимаме и тримата заедно на самоснимачка), а Бо мушна и шишето с водата в ластичния джоб. Камък, втори, ха сега нагоре и после още по-нагоре. След 15-минутно изтощително изкачване стигнахме до подножието на водопада. Красотата е неописуема!

.

.

Понеже отдавна не съм ходил по морени, бях забравил колко по-трудно е слизането по тях. Като се върнахме на асфалта, колената ми доста се бяха разтреперали. Но преживяването обикновено си заслужаваше. В долината има още доста подобни водопади, но не спирахме повече – отидохме до центъра й, където има един хотел от класа. Бо и братовчеда влязоха да го разгледат, а аз останах да обикалям с колата, понеже паркингът му беше пълен. След консултация с картата им предложих да се качим до Glacier Point и да наблюдаваме залеза оттам. Пътуването е към 30 мили и втората му половина е по още по-тясен и с повече завои път, но отгоре се вижда цялата долина и двате най-типични скални образувания – Полу-купола (Half Dome) и Капитанът (El Capitan). С много късмет можахме да стигнем почти навреме – видяхме последните слънчеви лъчи да осветяват върха на Half Dome и после долината потъна в сянката на вечерта.

.

.

От горе наистина стават много хубави снимки. Аз можах да видя много туристически пътеки с различна трудност, които обикалят долината и върховете около нея, така че някой ден, когато децата са по-голями, ще се върнем за някой поход за три или четири дена… Каньонът, скалите, водопадите и гората наоколо са много красиви.

Спането за вечерта беше резервирано в Mammoth Lakes, което е от източната страна на планината. Това означаваше, че трябваше да слезем от Glacier Point, да прекосим целия парк обратно и да покараме още към 30 мили след това. Тръгнахме по тъмно отгоре, но можахме да сме едни от първите и пред мен почти нямаше коли по пътя надолу. Уж тясен път, а пак можеше да се кара доста бързо (но не безразсъдно) и доста скоро бяхме в долината. Оттам се изкачихме през тунелите и хванахме познатия път за прохода Тиога. Можах да се залепя на петдесетина метра зад една друга кола, която да ползвам за заек – да осветява пътя напред и да ми служи като ориентир за това колко остър е следващият завой… Минахме през половината парк с доста голяма скорост, но накрая не се сдържах и го пуснах да бяга напред, а аз спрях на една отбивка до пътя и загасих фаровете. Не бях виждал такава тъмнина наоколо от доста отдавна. Млечният път се открояваше от хилядите звезди по небето над нас. Незабравима гледка. Седяхме около пет минути и се взирахме нагоре и за това време видяхме две падащи звезди. Спомням си как като спяхме със спални чували преди много години в България и се взирахме в небето виждахме подобни падащи звезди… ех, младост. Студът ни напомни след няколко минути, че звездното небе е много красиво, но трябва да се качваме в колата и да тръгваме към хотела, че вечерта напредваше. Заредих бензин преди прохода (бензиностанцията е отворена денонощно – бензинът е по-скъп, но наоколо няма друг), минахме през КПП-то и слязохме до долината на изток. Пътят до Mammoth Lakes ни отне още около 40 минути, намерихме хотела от първи опит и бързо се регистрирахме. Бо беше уморена и остана да спи, а ние с Бобо отидохме да търсим нещо за вечеря. Беше 23:45 и нямахме много големи надежди, но пицарията до хотела беше отворена до полунощ и си взехме пица за стаята – всичко друго затваря доста рано по тези отдалечени от цивилизацията калифорнийски градчета. То вече стана утре и май ще ни се събере повече път, защото ще ходим до Долината на смъртта.

Днес сме се запътили за Yosemite National Park. Но по пътя има още няколко интересни места, едно от които определено е Bodie. Това е град-призрак, т.е. град, напуснат от обитателите си преди време – останали са само къщи и улици. Градът е исторически щатски парк, входът е $3 на човек, а се намира на щатски път 270 в Калифорния (отклонението от US-395 е добре маркирано, макар че последните 3 мили от пътя нямат асфалт и се вдига един прах… но така обстановката е по-автентична).

.

.

.

.

Чувствах се много странно на такова място. Все едно че времето е спряло. В къщите всичко е оставено така сякаш обитателите са напуснали набързо и ей сегичка ще се завърнат. Жетоните върху масата за рулетка в единия saloon. Бръсначът, оставен в малко легенче, водата от което отдавна е изчезнала в сухия пустинен въздух, на тезгяха на бръснарницата. Пружината на леглото и дюшекът, изправен да се суши на слънчевите лъчи, посещаващи къщата през прозореца. Дъсчиците с имена на улици, заковани на стълб на кръстовището между две ивици прах сред зелените килими на тревата, обрасла около сградите. Единствената тухлена постройка в града се оказа не затвора, както си помислихме с Бобо, а моргата. Повечето къщи са затворени за посетители, но човек може да наднича през замърсените стъкла и да наблюдава останки от живота на другите хора. Интересно и зловещо. Постройките на града са само празна черупка без духа на хората, които го населяват.

.

.

.

.

.

Бобо ми каза, че из затънтени кътища на западните щати все още се намират неизследвани и некултивирани истински градове-призраци… Кога ли ще можем да видим и един такъв!