ВеБ:лог

Третото хилядолетие

От началото на третото хилядолетие ни делят само тридесет години — не са много. Те са години, които напълно могат да се вместят в един човешки живот. И може би мнозина се замислят как ли ще изглежда посрещането на Новата 2000-на година. А то ще бъде толкова различно, че на хората, които ще седят тогава пред телевизионните екрани, нашата скромна 1968-а ще се струва безкрайно далечна, отдавна изпратена в миналото.

Впрочем ние винаги подхождаме към бъдещето с нашите обикновени сегашни представи. А тогава, в 2000-ната, телевизионни екрани не ще има. Още към 1980 година ще бъде въведена стереотелевизията. На определени места в домовете ще се проектират триизмерни изображения и зрителят ще има непосредствено пред себе си джунглите на Ориноко или репортаж от Лунната база. Приложението на лазера във фотографията прави още днес възможно получаване на триизмерни изображения в лабораториите. Няма да минат и десет години, и ще трябва да се откажем от сегашните наши телевизионни приемници.

Това ще е най-малкото нещо, от което ще трябва да се отказваме. Ако населението на земята се увеличава със същия темп и ако човечеството не извърши глупостта да се самовзриви в една ядрена война, планетата ни ще посрещне XXI век с население около шест милиарда. Това означава коренно преустройство на голяма част от градовете. Известният архитект Оскар Нимайер си представя бъдещите градове като огромни здания с хиляди жилищни помещения. Но не здания-мравуняци, а постройки, насечени от зелени площи, с игрища и алеи, извисени над облаците, залени от слънце. Зданията ще имат летища по различните етажи за личните автолети на обитателите. Земята с нейните ниско спуснати облаци, дъжд и сняг ще бъде някъде ниско долу. . .

Други архитекти си представят бъдещите градове в няколко пояса. Централната част е за административните сгради, а жителите имат домове в микрорайони, сред зеленината на планините и горите. Така или иначе, конфликтът между човека и големия град е толкова назрял, че той не може да не се реши. Големият град вече донесе свои характерни болести. Шумът и потокът от информация, с които залива своите жители, пренапряга нервната система. Вредните газове и изпарения несъмнено увеличават раковите заболявания. Броят на жертвите от транспорта упорито расте.

Бъдещето е длъжно да се справи с проблема за градовете. Ще бъдат скрити под земята почти всички транспортни средства. Вероятно до 2000-ната година бензиновите двигатели ще бъдат заменени с електрически и в чертите на града ще се движат почти безшумни електромобили. Летищата с техния грохот ще бъдат далеч, железопътните гари може би въобще ще изчезнат, защото няма да има нужда от тях.

А как ще живее човек?

Първо — той ще живее много по-дълго. Вероятно до 1980 година човечеството ще се справи с раковите заболявания. До 1990 година ще стане възможно лекуването на всички сърдечно-съдови заболявания. Това веднага ще отхвърли средната продължителност на човешкия живот над 85 години. Но дотогава вероятно ще трябва да се намерят и ефикасни средства срещу артериосклерозата, защото един свят, населен с бодри артериосклеротици, едва ли ще е много приятен. . . Предполага се, че до 1990 година медицината ще се научи да се справя със старческите изменения в различните органи и да отлага старостта. Вероятно ще се осъществи химически контрол над остаряването.

Вторият въпрос е—храненето. Резервите от плодородни земи на човечеството не са много. Паралелно с облагородяването на пустините, част от които ще се превърнат в градини, хората ще трябва да потърсят и нови източници на храна. Някои от тях и сега се набелязват — отглеждане на растения без почва, култивиране на сладководни водорасли. Морската крайбрежни ивица на много места ще бъде превърната в подводни градини и резервати за развъждане на риба.

Извънредно голямо влияние върху човечеството ще окаже проникването в Космоса. До 1980 година ще има лунни бази, в които периодично ще се сменяват групи учени. До 1990 година на Луната ще има космодрум — база за далечни полети. Дотогава човек вече ще е стъпил на Марс и Венера. Подготовката за пътешествие към по-далечните планети ще отнеме повече време. Преди всичко медицината трябва да осъществи анабиозата у човека — замразяването на човешкия организъм и размразяването му от автомати, за да станат възможни космически полети с практически неограничен срок. Но до 2000-ната година това ще е решен проблем. Както е известно, първият опит за замразяване на човек бе извършен през 1967 година, а тридесетте години до 2000-ната са достатъчно време!

Може би до 2000-ната година ще се осъществи и връзката с разумни същества от други планетни системи. Тази връзка по всяка вероятност ще бъде посредством радиовълни. Ние още не можем да си представим последиците от общуване с извънпланетен разум — те надхвърлят нашето въображение. Във всички случаи връзката ще е с технически много по-напреднали същества. И това е логично. „Другите” ще са започнали отдавна да „опипват” Космоса и за тях ние ще сме извънредно изостанали. Впрочем човечеството още не е подготвено психически и морално за среща с извънземни разумни същества. Даже едно несъмнено загадъчно явление като „летящите дискове” остава вън от обсега на науката и е предмет на спекулации, мистика или подигравки.

Предсказанията на бъдещето, даже основани върху сегашните данни на науката, са нещо твърде несигурно. За учените от началото на нашия век всичко изглеждаше открито и оставаха само няколко дребни неща за обяснение. Знаем какво стана. От дребните факти израснаха атомните гъби, появи се общата и специална теория на относителността, кибернетичните машини започнаха да мислят. 1900-ната година ни изглежда спокойна, безкрайно отдалечена.

Дано и ние не бъдем много изостанали за онези, които ще влизат в третото хилядолетие!

Тази статия прочетох в списание Космос, брой 7 от 1968-а година. Стори ми се интересно. Някои от предвижданията в тази статия са се доказали като истинни, а други ни звучат толкова наивно днес, през 2006-а година…

Как ли ще гледат на нашите предвиждания за бъдещето хората през 2050-а година…

В петък вечерта, след като се прибрахме от летището, седнахме в хола да отваряме куфари. Децата се въртяха нетърпеливо наоколо и чакаха да видят какво са им донесли баба и дядо. Един по един отворихме три големи куфара и дойде ред и на четвъртия. Майка ми го погледна малко странно и изведнъж зададе въпрос: “А кой ми е сложил този катинар на ципа на куфара?” Погледна го малко по-отблизо и заяви: “Това не е моят куфар!” Бре! Погледнах и аз етикетите, висящи от него – името и адреса бяха на някакъв момък в Канада. Веднага набрах телефона, написан на етикета, и на третия опит можах да се свържа с разтревожения собственик. Успокоих го, че багажът му е у нас, и започнахме да мислим варианти за предаването на багажа през границата. Погледнах на картата къде се намира адресът и за наш късмет беше по път за Торонто – точно до ИКЕА-та, която чат-пат посещаваме. Опитах се да се свържа с Air France, за да потвърдя, че нашият куфар е при тях, но безуспешно. И тъй като бяхме решили още миналата година, че ще си направим една разходка до Торонто, се приготвихме за ходене до там днес – с посещения до ИКЕА и летището.

Малко се бях зачудил какво точно да обясня на канадския граничен служител при прекосяване на границата. Да почна да описвам цялата ситуация – историята е странна, трябва много да се обяснявам, а и знам ли какво има в куфара… Да скрия за него пък хич не върви – ами ако ни дръпнат за проверка? Накрая реших, че както винаги, честността е най-добрата политика и ще изчакам да видя какво ще ме питат канадците. На границата първо зададоха редовния въпрос дали носим цигари и алкохол, и след него – “А носите ли нещо, което ще остане в Канада?” Описах историята с куфара честно и почтено и ни махнаха с ръка да преминаваме. Обадих се на хората с куфара веднага след това – бяхме се разбрали да се намерим на паркинга на ИКЕА и да им предам багажа. Пристигнах там доста преди тях и малко трябваше да ги изчакаме, но стана добре, защото Бо искаше да погледне за едни лампи в магазина. Хората пристигнаха, взеха си куфара и ни изказаха хиляди благодарности. Ама защо да не им се обадя и да не им свърша тази услуга – нали утре и на мен може да ми се случи? В лудницата по летищата винаги може да се случи нещо подобно. В живота си се водя от библейския принцип “Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях”.

Натоварихме се на колата и поехме към следващата си спирка – летището в Торонто. Спряхме на трети терминал и отидохме да попитаме къде бихме могли да търсим този куфар. Точно в залата за международни пристигания, където постоянно извира поток от чужденци, намерих едно бюро с табела “Информация”, на което беше седнал един усмихнат чичко. Попитах го и веднага получих отговор – “Вървете надолу и след малко ще видите вратата на багажния отдел на Air France на стената в ляво от вас. Ако там няма никой, качете се горе на етажа за заминаващи.” Намерихме отдела, чиято врата за щастие беше отворена и зад бюрото вътре седеше един млад господин. Почнах да му излагам случая и точно щях да го питам къде да търсим куфара, когато майка ми ми го посочи – на една багажна количка точно зад мен. Показах на младежа фиша за багажа, той свери номерата и ни каза да си вземем куфара. Така че можахме да свършим и тази работа без никакви проблеми.

Летището е на около 20 километра от downtown. Още като влязохме в града, започнахме да гледаме наоколо – небостъргачите, CN Tower (която доминира силуета на града), разхождащите се по улиците туристи и канадци . Искахме да си направим пешеходна разходка, така че трябваше да си намерим паркинг. Отидох до Eaton Center и почнахме да се оглеждаме там. Наоколо е пълно с подземни паркинги, чиято тарифа през уикенда е 5-6 канадски долара за колкото часа прекарате вътре. Бяхме с бялата кола и трябваше да намеря паркинг с височина поне 2 метра, но се оправихме сравнително бързо. Излязохме на улицата и разходката започна.

Първо минахме през площадчето с езерцето. Водата замръзва през зимата и езерцето се превръща в ледена пързалка. Сега пейките около него бяха пълни с народ. Улучихме чудесен ден за разходка – топло, но не горещо, без слънце и с лек прохладен ветрец… Небостъргачи се извисяваха около нас, а в далечината се виждаше горната част на иглата на кулата. Централната част на Торонто е съчетание на стари и модерни сгради. Прилича едновременно и на съвременен американски град, и на някой по-стар европейски мегаполис. Аз лично чувствам по-европейски дух в Торонто – много хора ходят по улиците или се придвижват с колело, пушачите са доста голям процент от населението, магазините изглеждат малко по-европейски, има даже и трамваи… Вървяхме по улиците и зяпахме какво има наоколо. И не щеш ли, зърнах някакви слонски статуи между две високи сгради и свърнахме да проверим какво е това. Оказа се някакво вътрешно площадче с няколко медни скулптури, водоскок и доста пейки – приличаше малко на Копчетата в Пловдив. Децата веднага почнаха да се катерят по “мумака” и малките слончета – сега сме на етап “Властелинът на пръстените” и всичко се превежда в такива термини. Статуите бяха от чист бронз, но си седяха спокойно на площада – без никакви липсващи части. Повъртяхме се там доста време – можахме малко да поотпочинем, и продължихме разходката. Тъй като времето взе да напредва, децата почнаха да питат дали не можем да им купим нещо за вечеря. Аз нямах валута – не бях теглил канадски пари, а и не са ми оставали от миналата година, така че трябваше да търсим заведение, което да приема кредитни карти. Намерихме такова сравнително бързо, децата хапнаха по някое и друго парче пица и си продължихме обиколката. От време на време ми харесва да съм в голям град – чувството е съвсем друго. Да, на село се живее по-лесно и по-спокойно, но понякога си е прекалено лесно и спокойно . Поне Торонто ни е на два часа път с кола и можем да идваме когато пожелаем. Разстоянието е много подобно на Пловдив-София.

Тръгнахме си чак по тъмно. Поне нямаше задръствания на връщане. Но аз успях доста да се уморя и се бухнах в леглото почти веднага след като се прибрахме в къщи – много неща ми се натрупаха тези дни. Но утре съм на работа и май ще мога да си почина малко в офиса .

Отново сме заедно с моите родители. Прелетяха океана за пореден път. Ние с децата ги посрещнахме вчера на летището в Торонто както винаги. Стигнахме почти навреме – преминахме границата с чакане от само 12 минути, но после имаше леко задръстване и бяхме пред изхода за пристигащи международни полети пет минути след като те бяха излезли отвътре. Явно някои процеси се ускоряват на летището в Торонто, защото миналата година отнемаше минимум час от кацането на самолета до излизането от митницата. Чух пак истории за нехайни служителки на Air France на летище София, които заради една молба да си свършат работата както трябва най-вероятно били скроили номер на майка ми и баща ми и пътуването преминало с доста повече нерви от необходимото. Но поне са могли да се видят с брат ми и семейството му в Париж.

Както показват и предишни мои наблюдения, Air France не е от най-добрите авиокомпании от гледна точка на човек, който не е французин. Иначе детайлите по полетите им са изпипани и не се усеща разруха или нехайство, но това обикновено е до момента, в който нещо излезе от установените релси. Ако има друг вариант освен тях, бих препоръчал първо добре да се оцени другия вариант. Но ако трябва да се лети отнякъде (особено летище на американския континент) до Париж, май само те имат директни полети без допълнително прекачване в Европа.

Не, не се смейте на заглавието. Ледът наистина е забележима част от храненето тук. Направи ми впечатление още в самото начало, след като дойдохме, че всички напитки се консумират с много лед в тях – така че наистина да са леденостудени. В началото като че ли ми пречеше малко, но после посвикнах и сега и аз си слагам доста лед, особено в жегите. Бо ми казва, че вече не може да пие Пепси или Кока Кола (колкото и рядко да консумираме такива напитки) без лед в чашата – иначе и било прекалено сладко.

По ресторантите обикновено ви сервират безалкохолното в чаши от по над половин литър, и обикновено половината им обем е зает с ледени блокчета. Не се бойте – не ви минават в цената, защото по всички нормални ресторанти всички безалкохолни напитки са с free refill – след като си изпиете напитката в чашата, или ви я допълват, или ви носят нова чаша с още безалкохолно, и не ви взимат допълнителни пари за това. Ако една кока кола е обявена да е $1.50 в менюто, можете да изпиете 3 или 4 чаши като можете и пак ще платите общо $1.50. Ако пък желаете напитката си без лед вътре, трябва да я поръчате като “no ice”. Тя пак ще е студена, но няма да е леденостудена – температурата, предпочитана от повечето американци. Но като ги гледам, се учат от малки, защото нашите деца винаги си наливат студена вода от хладилника, като преди това са си пуснали няколко кубчета лед от машинката в чашите. И въобще не им се отразява на гърлата…

Миналата седмица получихме една електронна поща от нашата офис-мениджърка – съобщаваше ни, че фирмата, от която наемаме сградата, където се помещава офисът ни, организира Customer Appreciation Lunch. Обяд за благодарност към клиентите си, демек. Щяли от толкова до толкова часа да опънат маси с пици и пилешки крилца отзад на паркинга и да ни черпят, понеже сме им добри клиенти и им плащаме солидни месечни наеми. Не че аз знам какви са сумите, но предполагам, че са добри . И затова хората искат да покажат, че ни оценяват като добри клиенти и да ни покажат малко внимание.

Доста от бизнес взаимоотношенията, които аз наблюдавам в тази страна, се базират точно на такива логични дреболии, а не на шуробаджанащина и ‘дайте да дадем’. Даже и да не се познавате лично, все гледат да ви уважат и да ви покажат, че сте важни клиенти. Е, парите за такива мероприятия естествено идват пак от вашите джобове, но за мен е важен жестът. А и вниманието – така всеки може да се почувства по-специален . И всичко е честно, почтено, и най-важното – законно, но и човешко! И не е много трудно за реализация.

След като професорът ми ни взе от гарата и ни черпи една страхотна закуска с палачинки, се настанихме в хотела, прекарахме няколко часа в спане – бяхме много уморени от дългия път, а и това беше първото ни прекосяване на Атлантическия океан и още не бяхме свикнали с такива дълги пътувания. Хубавото беше, че можахме сравнително бързо да обърнем времето, а не няколко дена след това още да си лягаме с кокошките. Добре че всички хотели си имат едни плътни завеси по прозорците и в стаята беше тъмно. Понаваксахме малко със съня, след което се приготвихме за оглеждане на обстановката. Имахме да отидем до университета да се видим с професора, да уредим някои неща и да се впуснем в търсенето на квартира. Доктор Падос ми беше пратил една пътна карта на Buffalo, по която трябваше да почнем да се ориентираме. Всичко беше ясно като посоки и разположение, но не и като разстояния. Хотелът ни беше точно до южния кампус на UB, а трябваше да отидем до северния. Погледнах на картата и не ми се видя чак толкова далеч. Между двата кампуса вървят автобуси, които са напълно безплатни за студенти (и хора с вид на студенти, както стана ясно малко по-късно), но аз като един новобранец, който още е тъмнозелен и не знае нищо, си мислех, че в рейса ще ми искат студенска карта (която все още нямах) – все пак идвах от България, където всичко се проверяваше. И в резултат на тези мои съмнения решихме да тръгнем пеша – да се поразходим малко и да поогледаме града, където може би щяхме да прекараме следващите няколко години от живота си.

Северният кампус се намира в Amherst, който е предградие на Бъфало. Вървяхме по тротоара на един голям булевард и гледахме еднофамилните къщички, редуващи се една след друга от двете му страни. Спомних си “Едноетажна Америка” и всички други книги за Щатите, които бях чел още преди да стъпим на този континент. Беше ни много интересно – почти никой преден двор не беше заграден. Всичко беше открито и подредено – с окосената трева и подрязаните храсти. Тротоарът се пресича от driveways (моля за помощ за превод на български – това е малкото пътче, бетонирано или асфалтирано, което води от улицата до гаража на съответната къща) на всеки няколко метра. Учудващо всички шофьори ни правеха път с усмивка на лицата в малкото пъти, когато трябваше да пресечем някоя улица. И също така беше учудващо, че не видяхме много пешеходци по улиците. На всеки 5 минути ни около нас профучаваха празните студентски автобуси. Ходихме, ходихме, и крачехме по тротоара, но кампусът все още не се виждаше. От време на време се консултирах с картата – да, бяхме на прав път, но разстоянието се оказа доста по-голямо от това, което се виждаше на хартия. В последствие изчислих, че сме минали към 6 километра – отнеха ни към един час ходене под лъчите на следобедното слънце. Най-накрая минахме покрай табела, която ни приветстваше с добре дошли в северния кампус на университета. Извадих другата карта – университетската – и намерих сградата, където трябваше да отидем. Всяка сграда си има име. От табелата до сградата вървяхм още около 15-20 минути – кампусът се оказа доста огромен. Бях виждал западни университети по Франция и Англия, но този се оказа доста обширен. Оставих Бо да си почива и отидох да си поговоря с професора за някои неща, които трябваше да направя (главно свързани с административни уредби) и за това какви точно класове да запиша и какво той ще изисква от мен като мой съветник. Беше ми много интересно и попивах всичко. В България малко се притеснявах дали ще се оправя с езика, въпреки че съм започнал да уча английски от 6-годишна възрасто, но нямах никакви проблеми. Професорът ми каза откъде да хванем автобуса за връщане и ни увери, че няма да е никакъв проблем да се качим и двамата – нямало да ни искат никакви доказателства, че сме студенти. Заведе ме да ми покаже “офиса” ми – едно бюро в стая, която щяхме да делим с още няколко студента. Пак подчерта, че е задължително да си намерим собствена квартира в близките дни, представи ме на един друг негов студент – грък на име Янис – и отиде да си върши работата. Ние с Бо обиколихме още няколко сгради – намерихме другите сгради, където щях да имам часове, както и някоя и друга библиотека. В библиотеките имаше и компютри, но не можехме да пишем електронни пощи без университетски акаунт. Факултетската секретарка ме приветства с добре дошъл и ми връчи една купчина бумаги с полезна информация – оказа се наистина полезна. Всеки, с когото се заговорихме, се усмихваше и се опитваше да ни предразположи и да ни помогне – явно бяха свикнали със студенти-новобранци. По тези университетски сгради за първи път видях коридори и кабинети без никакви прозорци – нещо непознато за България по това време. Всичко беше организирано логично, имаше достатъчно табели, така че даже и новаците да не могат да се изгубят лесно. След като умората ни надви, се запътихме към спирката. Изчакахме автобуса и наистина никой не ни провери или даже пита дали сме студенти в университета. Прибрахме се в хотелската стая развълнувани и пълни с нови впечатления. Престояха ни интересни дни и месеци!

Драйверите и софтуера, които идват с апарат Canon Digital Rebel XT, могат да бъдат свалени от тук. Това е в случай че ви трябват, забравили сте си CD-тата, а имате достъп до интернет. Аз също качих копия на моите CD-та онлайн, така че ако ви трябват и не можете да ги видите на сайта на Канон, обадете се и ще ви дам детайли за сваляне.

Ако се занимавате с озвучаване и ви се случва да се намирате около източници на по-силен звук за продължително време, тапите за уши са незаменим атрибут. Ползват се също и от музиканти, свирещи на сцена с мониторни тонколони – обикновено нивото на звука на такова място е доста високо. Тези тапи свалят общото ниво на звука, достигащ до ушите на носещия ги, с 12 децибела, без излишно да подтискат само някои честоти от звуковия спектър. Честотната им характеристика е почти равномерна – пак могат да се чуят всички честоти и елементи от звука, но силата им е намалена. Накрайникът на тапите (който влиза в ушния канал) е от гума – може да се свали за миене. Когато са поставени в ухото, тези тапи леко стърчат навън и не са много удобни за използване със слушалки. Идват с пластмасова кутийка за съхранение, която си има и халкичка за окачане на ключодържател или нещо подобно. Цената им е $13, но си я заслужават – много по-удобни за носене са и намаляват силата на звука по-добре от доста по-евтините гъбообразни тапи за уши за еднократна употреба. В началото ми бяха леко непривични за слагане и носене, но после свикнах с тях и сега ги използвам във всяка ситуация, в която трябва да съм изложен на високи нива на звука. Ушите ми трябват .

Това едно време го знаех като овесени ядки или корнфлекс. Но в последствие се оказа, че тези зърнени храни са много разнообразни, правят се от различни продукти и си имат различни имена. Много са популярни за закуска в САЩ – консумират се и от малки, и от големи, обикновено заляти с мляко (бяло или шоколадово). Ако решите да експериментирате, може да се добавят и плодове в кашата. Една паничка cereal с мляко обикновено съдържа 300-400 калории и е достатъчна да ви държи сити цяла сутрин.

Прави ми впечатление, че по детските канали рекламират много храна. И основна част от рекламите са за cereal. Но винаги споменават, че той е само част от добра закуска, и показват още чаша мляко, чаша плодов сок, препечени филийки и някое парче плод (подозирам, че има някаква законова разпоредба, задължаваща създателите на такива реклами да включват частта за “part of this good/complete breakfast”). Но нашите деца обикновено ядат само cereal сутрин.

Преди няколко дена ми се скапа системният хард диск на студийния компютър в мазето – компютърът, който ползвам най-често, когато съм си у нас. Изведнъж отказа да тръгне и туй то. Добре че бях предвидил подобна възможност още преди много време и на този диск държа само операционната система и инсталираните програми. Е, не се размина без няколко дребни директории с данни, но има от къде да си ги възстановя. Оправянето не беше свързано и с инвестици, защото имах от преди един “стар” 80 ГБ диск и подмених изгърмялия с него. Преинсталирах си всичко наново и използвах случая да се отърва от няколко парчета софтуер, които леко ми пречеха преди, но все не можех да се навия да ги махна, когато всичко е наред и работи.

Защо ние хората сме бавни за промяна след като веднъж свикнем с дадено нещо? Не искам да обобщавам, но аз като свикна да използвам нещо по даден начин, после съм доста тежка гемия да се променя. Хем мразя рутината в живота си, хем искам да си ползвам клавиатурните комбинации, които знам още от 1990-а година… Сега в офиса се боря с една нова операционна система – трябва да намеря едни мизерии в нашия софтуер и да ги оправя, но ми е такава мъка, когато всичко е ново и непривично… Трябва да работя с мишката постоянно, защото клавиатурните ми комбинации са невалидни. И ми е едно такова неудобно. Не мисля, че е от възрастта – все пак още се имам за млад човек. Но навиците понякога са нещо вредно. Да, помагат ни да вършим работи бързо, но не искам (поне за себе си) същите тези навици да ме вкарат в едно русло, откъдето да не мога да изляза самичък или без зор. Добре е да има някаква промяна от време на време, че иначе в живота се настанява скуката. Но явно с компютъра в къщи трябва да се стига до етап “нещо трябва да се смени, иначе РС-то изобщо не тръгва”, че да направя някаква промяна, която обмислям със седмици и месеци.

Народната мъдрост “всяко зло за добро” още се доказва като вечна и истинна!