Днес е национален празник – Memorial Day – и почти всички почиват. Прогнозата за времето беше за топъл и слънчев ден и ние единодушно решихме да отидем до Allegany State Park. Отдавна не бяхме ходили до там, че той е малко по-далеч от Letchworth. Почудих се с коя кола да тръгнем – помня, че из парка имаше някакви черни пътища, а още не бях пробвал Джипа по нещо подобно, защото не мога да намеря публични пътища без настилка близо до нас – но накрая тръгнахме с Либъртито.
Най-близкият вход на парка е на 72 мили от нас. От Buffalo се кара предимно на юг по 219-и път. Билетът за вход е $7 на кола. На входа на парка ни дадоха една карта на пътищата и туристическите пътеки. Аз търсих подобна карта онлайн предварително, но не можах да намеря и за това не можах да планувам какво точно ще правим, а разчитах да решим на място. Паркът е разположен на много декари площ – предимно на хълмове, и почти целият е покрит с гора. Има две главни “населени” области – Red House Area и Quaker Area. Там има детски площадки, места за пикник, магазини и други такива цивилизационни благинки. В парка има и доста велосипедни пътеки, но трябва да сте опитен колоездач, защото изкачванията и спусканията са доста. Има и малко непавирани пътища и други тясни пътеки, които са подходящи за планинско колоездене.
Ние се спряхме първо на каменната наблюдателна кула. В парка има няколко стари кули, от които едно време са следили за горски пожари, но те сега са изоставени – явно следят за огън с по-съвременни технологии – но не мисля, че каменната кула се е използвала за това. По-скоро е туристическа атракция. Понеже е на един рид, от нея се открива хубава гледка към околните гористи хълмове. До нея се стига по един черен път – отбивка от главния. Важното е човек да улучи момент без много хора, та да може да се наслаждава на гледката, а и да си направи някоя и друга снимка.
След кулата се качихме на колата и слязохме до Red House Area, където искахме да седнем да си изядем сандвичите, а децата да поиграят малко на детската площадка. Там има една полянка, на която има доста маси за пикник и барбекюта, поставени на едни железни тръби, забити в земята – трябва само да си донесе човек въглища и може да ползва публичното барбекю да си приготви нещо за обяд. Но понеже отидохме по обяд, всички маси бяха заети – пълни с шумни компании, които опушваха околността с всякакви миризми на месо. Можахме да си намерим една маса точно до детския кът и седнахме там набързо. Сигурно сме представлявали странна гледка – всички седнали да готвят, ядат и пият, а ние имахме само едни сандвичи. Но аз предпочитам да се разхождам наоколо отколкото да заседна там няколко часа и само да плюскаме. Свършихме сравнително бързо и тръгнахме към една от близките туристически пътеки. Тъй като беше доста топло, избрахме сравнително къс маршрут – само 2 мили. Началото й е зад административната сграда на парка. Минахме по едно мостче и през останките на някакъв мини-зоопарк на открито от началото на миналия век. Пътеките си имат номер, който фигурира и на картата, и в началото на всяка от тях има голям маркер, както и карта на местността и самата пътека. Децата се сменяха начело на групата – беше им интересно да водят. След около една миля пътеката завиваше обратно точно на мястото, където едно време е имало шанци за ски-скокове, които обаче били отдавна изоставени и сега там се виждат само руини. Хванах някоя и друга пейзажна снимка от просеката и тръгнахме обратно, че небето беше съвсем безоблачно, слънцето прежуряше над нас и се усещаше даже и в сянката на гората.
Следващата ни спирка беше езерото. Искахме да наемем водно колело, но нямаха и вместо това ни предложиха гребна лодка. И друг път съм гребал по това езеро, но беше преди доста години – Ник беше бебе – и имам смътни спомени, че на другия ден имах мускулна треска на ръцете. А сега трябваше да возя четирима… Връчиха ни по една спасителна риза, седнахме в лодката и тръгнахме да обикаляме из езерото. Водата е много спокойна, нямаше вятър – идеално време за пишман гребци като мен. Тръгнах добре, но по едно време взе да ми се образува някакъв мазол на ръката… Не беше лесна работа, а децата само ми подвикваха “По-бързо, по-бързо”. Бо се возеше на кърмата. Стигнахме до островчето в другия край, но после видях малко зор на връщане. Не знам дали поради течение или нещо друго, ама лодката ми хич не искаше да върви направо, въпреки че си дърпах и двете гребла едновременно. Беше добра обиколка.
След приключението с лодката решихме да поемаме към къщи – бяхме изморени, а и следобедът беше напреднал. Понеже искахме да излезем от другия изход на парка, аз се консултирах с картата и потърсих черен път, по който да можем да пробваме джипката. Нямаше истински черни пътища, а само макадамени за жалост. Подрусахме се малко по неравностите, но не можах да видя истински участъци за four-wheeling. Ще трябва да търся друго място, на което да погазим малко кал из гората с Либъртито.
Денят ни мина много добре. Алегени е и ще си остане едно от хубавите места за еднодневни пътешествия около нас.
. Дворът на къщата им е дълъг към 700 метра и свършва в една горичка, така че те си имат дърва бол и вечерта запалихме един голям лагерен огън за радост на децата. Те май досега не бяха виждали толкова голям огън и с радост мъкнеха дърва от купчината. Не можахме да седим много около огнището обаче, защото имаше много комари. Като си до огъня не хапят, ама пък там става много топло.
.
