ВеБ:лог

Днес за пръв път тази година се разходих с косачката из двора. Така може да разбере човек кога е дошла пролетта – вечер след работа или през уикенда из квартала се чува жуженето на моторни косачки из съседните дворове. Почти всеки гледа да си поддържа тревата в що-годе изряден вид. Има си маниаци, които имат много време и като се чудят какво да го правят, почват да си оформят тревата и градините със старанието на английски градинари. Аз гледам предимно да не се набивам на очи – кося си тревата редовно, но когато мога, че обикновено събота и неделя не се задържаме много в къщи. Май ще трябва да сменям маслото на косачката, че много бързо загрява. А и сега през пролетта тревата е една сочна и зелена… и по-трудно се коси. Според препоръките на доста хора си купих една пила и си позаточих ръчно режещия елемент . И сега всяка седмица трябва да намирам поне по един час в ден без валежи, за да си обиколя двора няколко пъти, ходейки след косачката. После оставям тревата да изсъхне ден-два и я събирам. В наше село процедурата за изхвърляне е да се слага тревата в чувал, който се изнася на тротоара с другия боклук в определения за целта ден, но на всеки чувал с трева трябва да има специална лепенка – закупуват се от кметството на цена $0.75 на бройка и представляват нещо като допълнителна такса за изхвърляне на окосена трева. Ама какво друго може да се направи с нея – не може да се гори… но някои хора си правят ями за компост, с който после си торят градините. Ама това изисква доста работа. Ще мина другата седмица през кметството да си купя 10 лепенки, които може и да ми стигнат за цяло лято – че като стане по-топло, тревата поизсъхва, расте по-бавно и не пълни толкова много чували.

А как хубаво мирише на окосена трева после . Снощи съм говорил по телефона от двора поне един час. Вечер става хладно и е много приятно да се седи отвън. Все едно сме на село или на вилата.

Истински случай от преди няколко години с един приятел, български гражданин, пребиваващ в чужбина:

Представете си, че срокът на валидност на българския ви паспорт е изтекъл. Като съвестен поданик на Републиката, подавате молба в съответното българско посолство. Като съвестни изпълнители на законите на Република България, те ви уведомяват, че сте длъжен да им предадете стария си български паспорт, ако в него няма валидни визи. Предавате си паспорта, получавате си новия и се разделяте по живо по здраво. Да, ама не, както викаше едно време Петко Бочаров .

След няколко месеца си се прибирате в България. Служителят на Паспортен Контрол на летище София върти паспорта ви насам-натам, сумти, чуди се, и накрая гордо ви запитва “А вие виза за България имате ли?” Вие почвате да се чудите защо ви е виза, след като сте български гражданин, и задавете наивно въпроса. “Ами аз не виждам да сте напускали страната някога – нямате изходен печат в паспорта си!” Вие продължавате да опитвате: “Ама господине, вадих си нов паспорт в чужбина и ми взеха стария, за това нямам печат. Не трябва ли да ме пуснете да вляза в страната без такива въпроси и проблеми!” И това ви е грешката – всички държавни служители знаят и могат много добре да изпълняват поверените им задължения и хич, ама хич не обичат разни младежи да им дават акъл. “Абе ти пък какъв си, че да ми казваш аз какво да правя?!? Я с куфарчетата ей там при митничаря за обстойна проверка. Ти като живееш в чужбина, да не си мислиш че си много велик?”

Поуката – винаги можете да бъдете прецакани по закон . Особено ако сте логични и изразявате мнението си. С казармени термини на това му се вика “гонка по устав”. Просто законите са написани кьопаво. Но се надявам, че нещата лека-полека се променят!

Тази година ми се напомни, че все още държах регистрацията на един от домейните си в register.com. Май го регистрирах там преди доста време (1999-а), когато не знаех много други регистратори. Пратиха ми фактура на мейла, че им дължа $35 за подновяване на срока за регистрация… с една година. Ама вече има конкуренция и има много други регистратори с много по-ниски цени. Веднага пратих отговор, че не желая повече да ползвам услугите им и задействах процедурата по трансфера на името към другия регистратор. Когато след 3 дена си проверих кредитната карта обаче, видях една удръжка от $34.99 от register.com. Не ги е срам! Обадих им се и се разбра, че е грешка и ми върнаха парите, ама на какво прилича това. Ами ако бях пропуснал факта, че са ми удържали пари?? Аман от монополисти и фирми с много самочувствие. Но ние като клиенти можем да им въздействаме само по един начин – да ги уведомим, че не харесваме начина, по който правят бизнес, и да си прехвърлим бизнеса при друга фирма, по възможност пряк конкурент . Само от това ги боли – когато клиентите им почнат да се изнасят един по един или направо на тълпи.

Вече за втори път ходим на Disney World, така че някои впечатления се потвърждават – просто ти се набиват в очите.

• Цени на билетите за вход – влизането в парковете на Дисни не е евтино. По цени за 2006-а билет за един ден за един парк е на цена $63 за възрастен и $52 за дете (само преди две години цифрите бяха съответно $52 и $42…). Е, ако се купят билети за 10 дена, цената за възрастен пада до $21 на билет на ден, но трябва да се стои там цели 10 дена. Преди си мислех, че билетите са много скъпи. Като видях организацията вътре в парка, почнах да се чудя как точно излизат на печалба. Навсякъде има хора (които с гордост носят титлата cast members – как ли точно да го преведа това?), които подреждат опашките или дават указания. И всичките с едни постоянни усмивки на лицата . Веднъж говорих с един от моите приятели, който май е работил за Дисни едно време, и ми каза, че това е едно от изискванията за работниците – да могат да се усмихват независимо от настроението си или от вида на работата си. Пред всяка атракция има обозначени и оградени коридори, където да се подреждат чакащите. Пред влакчето или на каквото там се качвате има други преградки – ако седалката е за двама човека и влакчето има 8 седалки, има 8 напречни преградки с номера от 1 до 8. Точно преди “перона” има човек, който пита “Колко човека?” Ако отговорът ви е “3″, да речем, ви казва “Места 5 и 6″ и вече пита хората зад вас колко човека са заедно. Така всеки си знае седалката и като пристигне влакчето, няма бутаница кой точно къде да се нареди. Слизащите излизат от другата страна – там, където е изходът. И така времето, в което влакчето престоява, се свежда до минимум.
• Удобствата за посетителите – пред всяка атракция има по едно табло с няколко часовника. Можете да видите колко е часът в момента и колко се чака на опашката за влизане. Третият часовник показва от кога до кога притежателите на FastPass могат да влязат с минимално чакане. Аз никога не бих се сетил за тази система. Понеже някои от атракциите са доста популярни, пред тях почти винаги има големи опашки. Затова всеки може да си пъхне билета за парка в една специална машинка, която му отпечатва бърз пропуск. На него пише “Върнете се между 1:30 и 2:30″. Опашката е отделна и доста по-къса. Но ако сте си взели пропуск за атракция 1 в 12:45 и трябва да се върнете след 1:30, през това време не можете да си вземете друг бърз пропуск за друга атракция – компютърът е запомнил с кой билет кога е изваден пропуск. Целта е да се разпредели човекопотока пред по-популярните атракции. Нищо не ви пречи да чакате на опашка на общо основание докато не ви е излязъл часът за бързия пропуск.
• Културата на посетителите – няма блъскане, няма пререждания… Все пак всички ходят там да се веселят, а не да се изнервят, и хората са доста толерантни един към друг. За всеки ще дойде ред и това се знае. Аз от подобни опашки не мога да се вредя до нищо като съм си в България, защото съм свикнал всеки да си пази реда без блъсканици и всички ме пререждат .
• Атракциите са с различна насоченост и подходящи за различни възрастови групи, но всичко това е много добре описано в безплатната брошура с карта на парка, която получавате на входа.

Ако ще ходите там – подгответе се. Трябват ви удобни обувки, крем против изгаряне (в Орландо почти винаги е слънчето) и някой и друг долар да си купувате вода, кока-кола или храна (макар че почти всички ресторанти приемат и кредитни карти). Ако сте с малки деца, можете или да си занесете ваша количка, или да наемете такава от самия парк. А, и ви трябват много празно място на флаш карта и заредена батерия на фотоапарата!

Свърши и тази отпуска. Рано или късно идва време и за това. Добре е човек да си почине понякога, но след това животът продължава по старому. И аз не знам кое е по-добре… Тоест знам – поне за себе си. Най-много обичам промяната и новите неща! Иначе все едно и също всеки ден и животът омръзва. Много беше добре да сме на морето и на плажа, но нямаше време за Интернет .

Тръгнахме си в събота сутринта. След всичките тези часове в Disney World искахме да се наспим поне малко и да не тръгваме рано както си ни е обичай. Докато наредим колата и се натуткаме, стана 10 часа. В хотела имаше Интернет и проверих къде ни е най-близкия Starbucks, че да идем за кафе. Оказа се, че е в Орландо, което беше поне на 20 мили от хотела и парковете. Набутах се в един кофти трафик там, но поне видяхме още някой и друг воден парк. В 11:30 благополучно си бяхме на магистралата – уверено каращи на север. Е, я уверено, я бавно, защото пак имаше тръгни и спри. Не знам защо точно (а и не искам да говоря за шофьорите ), но на всеки 4-5 мили имаше катастрофа или просто коли, спряли отстрани на пътното платно, и всички забавяха. Доста нервно беше карането по 95-а магистрала. Жалко, че вече зависим от ваканциите на децата от училище и не можем да пътуваме когато ние си искаме – иначе се намират начини и време да се избегнат всички тези тълпи. Гледахме разни филми, после и аз седнах отзад и играхме два часа Star Wars на лаптопа, докато Боряна караше и наваксваше. Но и времето летеше. Взех да се притеснявам, че ще пристигнем в бивака за деня (в Северна Каролина) по тъмно. То така и стана де. Добре че имаме опит от предишни пъти и знаем, че в селото до изхода на магистралата в планината – там, където е хотелът – няма почти нищо отворено след 8:30 вечерта (пълна дивотия, ако мен питате) и спряхме на по-цивилизовано място да вечеряме. Трябва да си водя по-подробни пътни бележки и да намеря начин да си ги нося винаги с мен, че иначе настава едно чудене и опити да си спомним къде е еди какво си или до колко точно часа са отворени разни ресторанти… Сто пъти ни валя дъжд по пътя – колкото по на север се качваме, толкова повече се усеща че все още е пролет, а не лято (поне по нашите разбирания), както беше във Флорида. Децата бяха уморени от всички преживявания и заспаха още в колата, та трябваше да ги нося на ръце до втория етаж. Това не ми тежеше когато бяха малки, но Ник расте и вече е към 30 кила… Много добре се спи на чист планински въздух .

Това градче е горе-долу на половината път между Флорида и къщи. И за това спираме там – така че да не се утрепваме от път на връщане. Хайде като ходим надолу ни очакват плажове , но като се връщаме на север е различно, Даже не знае човек дали няма да го навали сняг някъде там след Флоридското лято. Малко са странни тези смяни на сезони, но страната е голяма. Още по-забележими са ако се ходи на юг през зимата – човек трябва да си носи дрехи поне за два сезона.

Днес най-накрая спряхме на моста на New River Gorge в Западна Вирджиния – един от най-високите дъговидни мостове в света. Май за четвърти път минаваме от там и все не можем да спрем – децата бяха малки или пък времето е било зле. Сега беше слънчево и топло и решихме най-накрая да спрем и да поснимаме малко. Има си център за посетители (в който изобщо не отидохме) и едни дървени стълби по склона на клисурата, които водят до една площадка, откъдето мостът се вижда много добре. Имахме късмета да няма почти никой като слязохме долу и снимките станаха хубави. Май има и някакви туристически пътеки, които слизаха чак до реката, но ние нямахме време за това. След това спирахме и на едно друго място в планините за снимки. Виктор беше заспал вече и го няма на снимките. След това и Ник заспа – и двете деца спят много добре в колата по време на път. Малкият направи 5 часа… Добре поспаха и двамата, че утре са пак на училище, а аз – на работа.

Хубаво пътешествие си направихме и този път. Починахме си, разнообразихме се, а от утре отново влизаме в релси. До следващия път.

Снимки от пътя на обратно има тук.

След като светът пред нас спря да се върти (последствие от чашите), се загледахме в картата на парка да видим къде да ходим след това. Миналият път не можахме да се качим на Питър Пан и за това отидох пак да взема FastPass, че да чакаме по-малко на опашка, а другите отидоха на детската площадка. Поиграха си с къщата на Мечо Пух, снимаха се и пак се накиснаха с вода… Имахме бая време да чакаме за другата атракция, та първо минахме през Снежанка и седемте джуджета (подходяща и за малки деца, че е бавна и с повече разказване) и после отидохме на поредната въртележка – със слончето Дъмбо. Пак може да се управлява колко нагоре или надолу да се вдига слончето, в което сте седнали. Замъкът на Пепеляшка се вижда отзад. След въртележката минахме и през него. Не можахме да влезем вътре – има някакво музикално представление в Пепеляшка, но на входа ни казаха, че места за него трябва да се резервират 6 месеца предварително… Хич не харесвам мюзикъла като жанр, та с облекчение продължихме разходката под лъчите на обедното слънце. Набутахме се в един от магазините да се поохладим малко – там поне има климатик. След това дойде времето да се качим на кораба на Питър Пан – това пак е атракция с показване на картинки и сцени от историята, но корабът “лети” – закачен е за едни релси по тавана. Децата се назлъндисваха и не искаха да влязат в къщата с призраците, та Ангел остана с тях навън, а ние с Бо влязохме. Пак се сяда на едно кресло, което се движи по релси из едни тъмни стаи с разни призраци в тях. Най-интересно беше като минахме през едно огледало и се оказа, че между нас двамата има седнал и един призрак . Не беше разрешено да се снима със светкавица вътре, та съм го хванал само с видеокамерата. Речният кораб не се движеше този ден – бил спрян за ремонти. Язък – искахме да се качим и на него. Вместо това продължихме към каубойската част от парка. Продължаваше да е много горещо и Бо изяви желание да се качи на пръскалката, както и на каубойското влакче. Взехме пропуски и решихме да обиколим парка с парния влак – релсите му вървят по външния край на Magic Kingdom. Обиколката отнема двайсетина минути, в които краката ни малко си починаха от обикаляне. Не ни се качваше количката на влака и се върнахме на гарата, от която тръгнахме. Докато изядем по един сладолед, беше станало време за каубойското влакче – Бо и Ангел отидоха да се качат, а ние с децата се запътихме към острова на Том Сойер. Дотам се ходи с един сал с мотор. Поне нямаше големи опашки – качихме се с двете деца и пристигнахме на острова. Преди да влезем в мината се чух с Бо – имало някакъв технически проблем с коустъра и нямало да го пуснат поне още час и тя ми каза, че не искали да чакат, а идвали и те на острова. Ние с децата минахме през минната галерия и после се качихме на детската площадка, където те се заиграха с други деца. След като Бо и Ангел се добраха до острова, тръгнахме към форта в далечния му край. Децата помнят, че там имаше едни пушки, с които може да се “стреля” – имат си звукови ефекти – и искаха да ходят, че да стреляли по stormtroopers. Фортът си е направен доста реалистично – със заострените дървета по оградите, бойниците, двора с оборите и курниците и даже с редовните еленови рога над портата. На връщане минахме по подскачащия мост – поставен е върху едни плаващи бъчви и като минава човек по него, може доста да го разклати наляво-надясно – и седнахме да пием по нещо на островното кафене. Следобедният парад вървеше по улицата от другата страна на реката и добре че не бяхме там – не можеше да се мине… Като се върнахме от острова, Бо и Ангел пак отидоха на каубойското влакче, но този път успяха да се качат – точно преди да го спрат поради светкавиците и гръмотевиците, които взеха да приближават парка. Ние с децата отидохме да ги дебнем, за да снимаме – не беше лесно, защото се виждаха по две влакчета в един момент и трябваше да следя и двете. Но ги хванах . Капките от небето леко зачестиха и ни накараха да се замислим къде можем да идем, че да се скрием от дъжда. И отговорът беше – при Карибските пирати. Децата се престрашиха да се качат този път. Сядате в една лодка и тръгвате през едни тунели. Има едно “свободно падане” от няколко метра точно в началото и трябва да се приготвите за него – че точно там тунелът е 100% тъмен и не виждате какво става – но после лодката върви по едни релси, а около вас се виждат сцени от живота на пиратите из Карибските морета преди няколко века. Тази атракция е послужила като идея за филма на Дисни. Като излязохме на светло, още валеше, та преседяхме известно време в сувенирния магазин – от атракцията се излиза точно в него. Сблъскахме се даже с Радка-пиратка. Купихме на децата по една сабя за спомен от Дисни и излязохме по мокрия асфалт – дъждът междувременно спря – да търсим какво да правим. Повечето атракции на открито все още бяха затворени – явно изчакваха да видят дали ще вали още. Направихме си малко снимки около дървесната къща на семейство Робинсън (1,2,3,4) и тръгнахме обратно към замъка. По пътя децата се снимаха с Руфики под един навес. Минахме през центъра и се върнахме чак до въртележката с чашите за още един път. Видяхме, че въртележката с ракетите се беше завъртяла – а тя е на открито. Хайде пак обратно до дървесната къща – качихме се до горе, после на килимчето на Аладин и си изчакахме реда да се качим на лодка за пътуване през реките на джунглата. И това е интересна атракция, но тези, които управляват лодките, не спират да говорят… И сценки играят даже. Вече беше станало тъмно и не ставаше за снимки . Като слязохме от лодката, се върнахме към каубойската част от парка, за да заемем място за престоящия парад.

Парадът е в типично Дисни стил. Много светлини, музика, герои. Първо минаха няколко маршируващи оркестъра (marching bands) – пак американска икона. Имаха май нещо като състезание в парка и оркестрите вървяха преди парада. Вървят и свирят. Хич не е лесна работа. И като им гледах барабанената част, се замислих че и това изобщо не е лесно. Хайде като имаш един барабанист и комплект барабани, всичко зависи от това колко е добър барабанистът. Ама в тези оркестри комплектът се носи от десетина различни човека, които трябва да свирят на отделните части. И да са всичките в синхрон. Трудна работа. След петия оркестър тръгна и парадът. Платформи и хора, окичени със светлини – Мики Маус, разни пеперудки, малката русалка (която в интерес на истината хич не беше малка ), лошият вълк, Пепеляшка, Пинокио, Снежанка и още много други знайни и незнайни герои на Дисни. В опашката на парада се движеха служебните лица – група хора, които в движение събираха въжетата и колчетата, които ограждаха улицата. Колчетата – на една плоска количка. Въжетата – двама човека вървяха с по една макара, окачена на гърдите им, и навиваха. И след тях вървяха вече тълпи от хора.

Този път искахме да останем да гледаме фойерверките, че миналия път се изнесохме преди тях – за да не трябва да чакаме тълпите. Междувременно се наредихме да се качим пак на килимчето на Аладин, че нямаше хора. Но се забавихме. Бяхме вече до оградата, определени за качване на следващия път, и можеше да гледаме какво става. Всички килимчета бяха вече заети от хора, но момичетата, които обслужват люлката, се въртяха около едното килимче – опитваха се да извадят едната седалка, за да могат да качат инвалидната количка на едно малко детенце, което май имаше детски паралич . Бутаха седалката наляво-надясно, но без успех. Всички седяха и чакаха. Никой не надигна глас на ропот или недоволство. Накрая едното момиче можа да изкара седалката. Всички заръкопляскаха, но не за дълго – количката на можа да се събере. Бащата на детето го извади, прегърна го и седнаха да се возят – под аплодисментите на другите. Наистина може да се почувстваш човек! Докато бяхме на килимчето, и фойерверките тръгнаха. Но не бяха нищо много особено. Натоварихме децата на количката и лека-полека тръгнахме към изхода.

Пред монорелса имаше доста тълпи – всички напускаха. Но се нареждаш на опашката и чакаш. Бяхме във влакчето след 7-8 минути. Децата вече бяха много уморени – Ник едва вървеше, а Вик беше вече в ръцете на майка си. Последно усилие да преходим до влакчето за паркинга, седнахме в него и след няколко минути бяхме в колата. Децата заспаха почти веднага – много се бяха уморили. Беше дълъг ден – бяхме на парка от 8 сутринта до 11 вечерта, което са си 15 часа. Но като си вътре, не усещаш как лети времето – има толкова много неща за правене… Определено си заслужава човек поне веднъж да иде да види що е то Walt Disney World.

Ураааа! Най-накрая дойде и този ден. Помня как през септември кандърдисвах Виктор, който в началото хич не искаше да ходи на училище, че ако свикне с това, ще го водя на DisneyWorld, и ето че времето дойде. Сутринта изчакахме Ангел в хотела. Той беше тръгнал рано сутринта – искаше да дойде с нас в Magic Kingdom – и решихме че ще е по-добре да идем само с една кола. Колкото по-рано се тръгне за парка, толкова по-добре е в началото – и паркингът не е толкова претъпкан, и монорелсовия влак… Но ще карам поред.

Walt Disney World се състои от 4 тематични и 2 водни парка. Ние преди две години ходихме в Animal Kingdom и Magic Kingdom, но тази година решихме да идем само на един парк поради ограниченото време, с което разполагахме за пътуването до Флорида. Преди си мислех, че Магическото Царство е само за деца, но останах приятно изненадан миналия път. Има доста забавления за деца, но и възрастните намират какво да правят. Знаех си пътя до централния вход на Дисни парковете и пристигнахме там рано – към 8:30. Паркирахме колата на паркинг Плуто 14 и се качихме на едно влакче, което ни закара до будките за билети. Билети за един ден се закупуват трудно онлайн, та трябваше първо да се наредим на една мини-опашка и да се снабдим с тях. После оттам се качихме на монорелсовата железница, която ни заведе до входа на парка. По пътя влакът минава през един от хотелите – да видят будалите като нас, че е по-добре да сме там. Ама пък аз не мога да си представя да съм в хотел, през който минава влак, колкото и да е безшумен. Има и друга опция – да се ползва едно корабче вместо влака, но то върви много бавно. След като слязохме от влака, почнах да се оглеждам откъде можем да вземем количка под наем за децата. Преди две години си бяхме с нашата двойна количка, но те бяха по-малки и се сместваха, макар и със зор – но тази количка беше предадена на брат ми миналата година. Видях една табелка Express Stroller Rental и се запътих натам. Двама човека събират пари и издават бележки, а самите колички се вземат отвътре. За да се влезе в парка първо се минава през Security – е, по-разхлабено, отколкото на летище, а и нямат метални детектори, но ме накараха да си отворя раницата и фоточантата и една дама погледна бая обстойно какво има вътре. После се минава през билетен контрол – пускаш си билета в един процеп, слагаш си пръстите на едно друго място, минаваш през въртележката, взимаш си билета и си вътре. Загубих една минута докато намеря откъде точно да си взема количката но в 9 часа бяхме на колелото под Централната гара на Walt Disney Railroad и бяхме готови да обикаляме парка.

На разни места понякога застават персонажи от филмите на Дисни и децата се снимат с тях. Веднага след входа видяхме Чип и Дейл. След това Ник посочи Гуфи седнал на една пейка. По главната улица вървяха много превозни средства – разни каруци с бръснарски квартети, пеещи хармонии; една стара пожарна кола. По улицата се разкарваше и кмета на DisneyTown – един дебеличък чичко, препасан с лента с надпис Mayor, който целуна ръка на Бо и й пожела успех в конкурса за Мис Дисни . Минахме през колелото пред замъка на Пепеляшка и свърнахме надясно към TomorrowLand, от където бяхме решили да започнем обиколката си този път. Взех FastPass за стрелбището на Buzz Lightyear и се качихме на синьото влакче на Tomorrowland Transit Authority. Атракцията става и за доста малки деца – влакчето обикаля сравнително бавно и без излишни ускорения покрай другите атракции от този ъгъл на парка. Отнема около 5 минути. След това децата се снимаха със Стич и после с тяхния любимец Buzz Lightyear – и понеже още не беше дошло време за стрелбището, се качихме на Astro Orbiter. Това е една въртележка с ракети, които са вдигнати доста високо над земята. Преди асансьора ни казаха, че можем да се качим в две ракети (2+3), но се оказа, че не можем да се съберем в една ракета с Бо и Виктор, та аз трябваше в последния момент да тичам и да се кача в една ракета сам. Пред вас има един лост, с който се контролира колко високо се вдига отделната ракета, докато цялата конструкция се върти. Аз се опитвах да снимам с видеокамерата и дърпах този лост с крака си, че като е ниско ракетата, с доста по-наклонена навън и центробежната сила се чувства по-зле.

Най-накрая стана време и за стрелбището на Buzz Lightyear. Това е една от по-популярните атракции в парка и опашката пред нея беше големичка. Но ние минахме по експресната опашка (виж следващия постинг) и се озовахме вътре сравнително бързо. Качихме се в по един Звезден крайцер и тръгнахме на лов за лоши извънземни и господаря им, злия император Зург. Крайцерите вървят един зад друг по едни релси и могат да се въртят наляво-надясно с помощта на една ръчка. Отпред има два лазера, с които могат да се поразяват цели наоколо. Интересно е направено. Лентата спира на два-три пъти докато бяхме вътре и това ми даде възможност да пострелям повече. Завърших с цели 104,000 точки . Този път беше много по-добре, че преди две години Виктор беше доста по-малък и го беше страх. Но сега и той стреля по мишените и събра и той доста точки.

Прескочихме новата атракция със Стич, защото не знаехме какво точно представлява, и състезателната писта (пробвали сме я преди, но нещо хич не ми хареса). Вече беше 10 часа и панаирът беше отворил. Интересно ми беше дали някое от децата ще иска да се качи на малкия ролър-коустър на Гуфи (ако някой има по-добра дума на български, да казва, моля). Виктор се престраши пръв и дойде с мен и Ангел. Максимумът на седалка е двама души, така че го гушнах до мен. Заключалката е една П-образна скоба, която минава над бедрата на возещите се. Виво малко се оглеждаше когато влакчето тръгна нагоре, но после много му хареса. Даже ме кара да се качваме още два пъти и пищеше от кеф заедно с всички други по завоите. Аз се качих и с Бо, на която това возене също й беше за пръв път. Но това влакче е добро за малки деца – има три завоя и трае може би под 20 секунди. Аз се качих още веднъж с Виво, а другите влязоха в къщата на Мини Маус. Бо се опита да влезе в хладилника в кухнята, че беше взело да става топло навън. Плуто беше в задния двор. Както бихте могли да предположите, къщата на Мики Маус е точно до тази на Мини, така че влязохме и там. Мики го нямаше, така че прекосихме улицата и се озовахме в къщата на Доналд. То май ще е по-правилно да се каже “лодката на Доналд” . Там пръска вода от едни дюзи по пода – а той е направен от гума, така че човек може да се разхлади малко. И познайте кой се намокри пръв.

Приключихме с панаира и тръгнахме към следващата част от парка. Пътем решихме да пробваме и чашите. Това е пак една въртележка, която се върти цялата, вътре има 6 кръгови секции с чаши, които също се въртят, а по средата на всяка чаша има един кръг и пътуващите в нея могат да въртят допълнително. Въобще голямо въртене пада.

Този постинг почва да става много дълъг и за това ще го разделя на няколко части.

Чудна стая ни дадоха в хотела снощи… Бяхме доста уморени физически от пътя и от плажа като се добрахме до хотела (нормално състояние по време на отпуската) и искрено се надявах стаята да е на първия етаж, и то близо до някоя врата. Оставих колата пред централния вход, взех ключовете и тръгнах по коридора да търся стая 134. Хммм, малко далеч от входа. Влизам вътре, пускам лампата, я чакай, каква е тази врата от другата страна? Отворих я и се озовах на 4 метра от багажника на джипа . Супер! Прехвърлихме багажа за няколко минути и се проснахме да си почиваме. Вечерта прескочихме до един от местните молове, че на Бо й трябваха къси панталони за посещението в Дисни. Намери си супер гащи момичето, но ми се оплака от местните продавачки. Били генерално намусени и само се цупели. Не знам защо е това отношение, но не сме му свикнали… Отново спахме като къпани и сутринта се успахме и даже изпуснахме закуската в хотела. Не мислех, че ще имаме време да се върнем да вземем по един душ след плажа, та си натоварихме багажчето и отидохме малко да се попечем. Плажът пак беше гъсто населен. Даже не можах да намеря място да паркирам до самия плаж и трябваше да ходя да обикалям из околните улици и после да ходя 10 минути – а там даже нямат и тротоари. Нещо Naples не ми хареса много този път. Като почнем да се предкачаме с другите плажуващи, удоволствието се губи. Поне водата беше топла и вълните бяха по-малки от предния следобед и почти не излязохме от водата цялото семейство. Към 1 часа казахме довиждане на западния Флоридски бряг, натоварихме се на колата и поехме към Орландо.

Ако се кара само по магистралата, трябва да се иде чак до Тампа първо. Ние решихме да цепим през централна Флорида. И видяхме по-местното лице на щата. Лъскавите богатски къщи и небостъргачите от крайбрежието ги няма. Има малки къщички, много портокалови горички, тук-таме някоя крава. И още поражения от ураганите миналата година. Там явно нямат много пари за оправяне на щетите и се виждаха изкоренени дървета, съборени къщи или разни ремаркета, полегнали на една страна. Редовно задминавахме големи камиони, пълни със зеленикавожълти портокали. Минахме през доста малки градчета и селца, но почти не спряхме – искахме да стигнем до крайната си цел – Орландо. Е, хотелът ни беше доста далеч от самия град, но за сметка на това само на няколко мили от Walt Disney World Resort, което е целта ни за утре.

Вечерта намерихме един много хубав и зареден китайски бюфет, където имаше и по-американска храна за децата (главно пържени картофи и кетчуп ). Обиколихме за някой и друг сувенир и се прибрахме сравнително рано – исках децата да поспят малко повече. Идвали сме на Дисни през 2004-а и помня как ходихме из парковете часове наред. Да, сега момчетата са по-голями, но тогава и аз се уморих. Аз наредих лаптопите на масата в хотела и се позанимавах с прехвърляне на снимки от CompactFlash картите на апарата – исках и двете да са празни. Лаптопите щяха да бъдат в колата и си мислех, че в случай на препълване на картите (което не ми се струваше много вероятно) винаги мога да се върна до паркинга и да копирам снимките на лаптопа на Бо. Но за щастие не се стигна дотам.

Лягам си и аз, че утре ще е дълъг, но весел ден. Някои снимки от днес има тук.

Планът за деня беше сутринта да идем да пробваме плажа на Маями Бийч около 32-а улица – ходили сме там с Бо предишни години и беше много хубаво – имам много добри спомени, а и някоя и друга снимка, която ще трябва да пусна един ден… Сутринта рано опаковахме багажа, натоварихме го пак на хотелската количка и после в колата и тръгнахме на север. Точно на 32-а улица нямаше места за паркиране до плажа, на 33-а строят някакъв хотел и е оградено, но на 34-а ни се отвори парашута. Взехме си всичкия багаж за плажа и тръгнахме. Пълно разочарование обаче. Плажът там беше мръсен. Ама много. Не знам дали не бяха минали да го почистят още или просто предишната вечер е имало диви партита там (намерихме доста обувки и даже един ГСМ апарат на пясъка), но изобщо не ни хареса – не искахме да плажуваме в подобна мизерия. Искрено се надявам това да е само изключение, иначе са развалили тази хубава част от плажа. Замислихме се дали да се върнем на плажа до хотела, но слънцето печеше много силно, въпреки че беше още 9:30, и не подухваше никакъв вятър. Отказахме се от сутрешния плаж. Трябваше да пътуваме за Naples – на западното крайбрежие на Флорида, но решихме преди това да се поразходим още малко из Маями Бийч – Бо искаше да влезе още в някой и друг магазин за бански. Оставихме я и отидохме с децата да търсим къде да паркираме колата. След като намерихме място, прескочихме пак за кафе – повървяхме в жегата, но няма начин. Приключихме сравнително бързо, скочихме в колата, надухме климатика и казахме довиждане на Маями Бийч. Прекосихме Маями и хванахме началото на 75-а магистрала, която върви право на запад. Тази отсечка е известна като Алеята на Алигаторите (Alligator Alley). Магистралата е оградена с телени огради и от двете страни, където се простират блата и горички. Според Пламен има сезони, в които тези месности гъмжат от алигатори. Ние обаче не видяхме нито един колкото и да гледахме… явно това не им е сезона. За това хич даже и не спряхме да се снимаме там. Пристигнахме в Naples и се огледахме за нещо за обяд преди да идем на плажа. Бюфетът в Pizza Hut винаги е добра опция за семейство с деца …

Идвали сме в Naples (Неапол?) с децата преди две години. Тогава плажът беше пуст - изобщо нямаше хора. И точно поради това и решихме да минем оттам този път. Пак карах на смътни спомени от миналото и съумяхме да намерим плажа сравнително бързо. Но за жалост този път гъмжеше от хора. Плажната ивица е доста по-тясна от тази на Маями Бийч и се напълва много по-бързо. Поне пясъкът е много по-дребен… Направихме един плаж – въпреки че беше по топлите следобедни часове, от морето се носеше постоянен бриз, който правеше пърженето под слънчевите лъчи много по-поносимо. По едно време почна да се забелязва и с просто око, че водата се покачва и превзема плажа – идваше прилив. Морето беше доста по-бурно и можахме да поскачаме малко вълни с Ник, че той на Маями само ме питаше кога ще го правим това, но там просто нямаше как. Прибрахме се в хотела уморени и пясъчни. Вечерта не ни се обикаляше никъде, а и не знам какво толкова много има за правене в Naples така по никое време. Там е пълно с големи скъпи къщи, яхти по пристанищата и тук-таме някой Ролс-Ройс по улиците. Скука…

А, и си намерих обяснение защо плажът е бил толкова празен преди две години. Тогава като тръгвахме оттам за Маями Бийч попаднахме в много кофти задръстване и чухме по радиото, че Джордж Буш бил на посещение в града него ден. Явно за това прекарахме много добре на плажа тогава… Сега си беше различно. Нищо – ще пробваме и утре сутринта преди да тръгнем за Орландо да идем да видим как ще е плажа.

И тази сутрин успяхме да станем рано. Май и двете легла в стаята са със скърцащи дюшеци и трябваше да спим много неподвижни, че иначе голям шум се вдигаше. Въобще не ни беше до закуска – като погледнахме плажа през прозореца на стаята, не можехме да мислим нищо друго. Нарамихме плажните чанти, шезлонга и чадъра, дадохме на всяко дете да си носи пояса и се запътихме. В 8:30 бяхме на пясъка. И гледката е чудна. На плажа няма почти никой, само тук-таме се виждат спални чували – намират се хора, които спят на плажа. Пясъкът на Маями Бийч е малко по-едър отколкото този, който знаем от Черно море, но водата… просто нямам думи. Трудно е за описване. Настанихме се точно пред спасителния пост на 21-а улица, но още нямаше спасители – явно наистина бяхме отишли много рано. Видях само една спасителка на плажа (вижте снимките). На пясъка имаше малко изхвърлени водорасли – океанът май беше доста бурен снощи. Установихме си лагера до самата вода и настана време за снимки – най-добре е когато наоколо няма хора. Туристическите сезони във Флорида, доколкото знам, са:

• Истински сезон – от края на декември до около средата на април. Тогава има най-много хора, времето е сравнително меко, но водата май не става много за къпане.
• Междинен сезон – от края на април до края на юни. Няма хора, но става все по-топло и по-топло.
• Сезон на ураганите – от началото на юли до края на ноември. Хмммм, май не е много добре да се ходи на Флорида тогава…

Може би най-добре е да се ходи в края на април или началото на май. Не е супер претъпкано с хора, особено през седмицата. През уикенда много от местните се изсипват на плажа и почвам да се чувствам все едно съм на централния плаж на Созопол около 20 август . Мисля си, че този път имаше доста хора (доста хора дойдоха към 10:30 – 11) поради факта, че беше седмицата след Великден, и доста училищни райони дават ваканция на децата тогава. Плажната ивица на Маями Бийч е широка може би около 100 метра и е дълга докъдето поглед стига – и в двете посоки. Шезлонги и чадъри има тук-таме – главно на пясъка през някои от по-големите и скъпи хотели. Всичко друго е оставено за туристи като нас. Няма го това повсеместно концесиониране и изнудване. Сутринта по пясъка вървеше един трактор, теглещ пресяваща машина – чистеха плажа. Спасителят се появи по едно време и си заби колчетата пред будката след като й вдигна кепенците. Аз го попитах дали му пречим, че не бях съобразил че може да искат да няма никой пред тях в случай че трябва да спасяват някого, но човекът каза, че няма проблем. Редовно се киснехме във водата, че пак беше жега… Дъното вървеше по-равно навътре отколкото в Делрей Бийч, където ставаше дълбоко доста бързо. Но на океана дънния релеф се променя доста по-лесно и често. Издържахме до около 11:30, когато си събрахме чукалата и се върнахме в хотела.

От плажуване сутринта не ни беше останало време да пием кафе. Аз реших да изляза да напазарувам някои неща – главно вода за пиене. Сложих една раница на гърба и се понесох към най-близкия ми известен магазин – на 5 минути пеша. Ставаше ми лошо като гледах как някои хора се разхождат по дълги дънки и фанели с дълъг ръкав в обедната жега. Добре че поне по магазините надуват климатиците и човек може да влиза да се разхлажда от време на време. Купих вода и после отидох до Starbucks за кафе. Реших да се върна по плажната ивица – пясъкът в задния край на плажа е доста твърд (там минават коли и камиони) и става за ходене. Някакви момци разпъваха една сцена на плажа – как им се работеше в тази жега… Явно подготвяха за парти вечерта. Успях да се прибера в стаята без да разплискам много кафе .

Значи постоянно се чудя на коя точно част от плажа на Miami Beach й викат South Beach, за това решихме следобяд да вземем колата и да отидем на плаж към 5-а улица. Но там пак беше много подобно на това, което видяхме сутринта. Само дето следобяд имаше повече вълни. Бяхме на около 500 метра от края на плажа – има един вълнолом, зад който е входа за пристанището на Маями и оттам минават големи кораби. Плажът пак си е същия. Поседяхме още два часа и пак се прибрахме. Вечерта Ангел ни дойде на гости от West Palm Beach и пак се мотахме пеша из града. Пак си беше спокойно. Ядохме едни сладоледи, но открих за себе си, че яденето на сладолед навън във Флорида си е малко рисково занимание – доста е топло и сладоледът се топи, така че трябва да се яде бързо.

Още един хубав ден, прекаран на морето…