ВеБ:лог

Можем ли да живеем добре без да се налага постоянно да вземаме кредити? А добре ли е да се живее изобщо без тях?

Както и с всичко друго, и тук съществуват две крайни мнения и безброй разновидности между тях. За мен, както винаги, отговорът се крие в баланса и личната отговорност:

1. Първо мнение: когато ми потрябва кредит, за каквото и да е било, веднага го тегля ако имам възможност.

   Онзи ден се заговорихме с майка ми за някои от нещата, които тя вижда в USA и определено не харесва. Като например безразборното и безотговорно ползване на кредити за какво ли не и от кого ли не. Доста хора изобщо не се замислят и не си правят сметки как биха могли да обслужват определен кредит за фиксиран период от време като вземат предвид куп обстоятелства и оценят както оптимистичните прогнози, така и песимистичните. “Искам да карам голям чисто нов джип. Хмммм, я да взема кредит.” Караш джипа няколко месеца и установяваш, че не можеш да си плащаш месечната вноска повече. Джипът се връща обратно на дилъра, а ти оставаш с пръст в устата дето се вика – карал си го определено време, правил си погасителни вноски, които са се разпределяли между главницата и лихвите по заема, натрупал си някаква изплатена главница (което за теб като погасител на заема е един вид възвръщаемост на инвестициите си), но в момента в който спреш да обслужваш кредита, губиш всичко, което си спечелил до момента. Да не говорим, че на седмица в пощата получавам поне 5-6 писма, които ми предлагат съвсем нова кредитна карта с лимит $10,000. А тези пари се харчат толкова лесно… После като трябва да се връщат почват да тежат. И понеже компаниите, които издават кредитни карти, печелят главно от лихвите, са определили минималната месечна вноска да е такава, че да им максимизира лихвите, които биха взели от вас ако всеки месец си плащате само минимума по баланса. Но сигурно си нямам представа колко много хора карат по този начин. Така натрупват много задължения и накрая изходът е почти винаги един – обявяване на личен банкрут. Местните закони все още са доста толерантни към подобен род транзакция и определено не отивате в затвора за битов банкрут, а ако си намерите добър адвокат е възможно да си запазите и голяма част от активите. Но банкрутът лепва доста голямо петно на кредитната ви история и май по закон трябва 7 години да фигурира в нея.

2. Второ мнение: много е зле да се взима кредит и аз не бих теглил такъв в никакъв случай.

   Добре, разбирам убежденията на хората в тази насока. Но в доста случаи според мен е по-изгодно да се тегли кредит. Например:

   • Покупка на жилище: ако подходим традиционно и решим да си купим жилище без заем, за да спестим пари от лихвите (които изобщо не са малка сума пари за 15- или 30-годишни жилищни заеми), трябва да спестим тези пари – в размер на 1 или 2 годишни заплати, да речем. Но през тези няколко години ще трябва да живеем някъде – най-вероятно под наем – и да си плащаме текущите сметки, така че събирането на голяма сума пари за закупуване на жилище ще ни струва няколко години спестовност. Като се има предвид, че това са обикновено години от младостта ни, според мен е по-добре да вземете заем в момента, в който можете, да се нанесете в къщата и да започнете да си я изплащате. Това носи и възвръщаемост на инвестицията – част от къщата става ваша с всяка изплатена вноска.
   • Трябва да купите нещо по-голямо – например хладилник. Можете пак да си събирате пари няколко месеца или просто да дебнете промоция. Тук доста често големите вериги магазини обявяват, че тази седмица те ще ви отпуснат заем за закупуване на хладилник с 0% лихва за 18 месеца (обикновено ако притежавате тяхна кредитна карта). Как те печелят от това ли – ами от невнимателни клиенти. Договорът за тези 0% обикновено включва и клауза, че ако не изплатите цялата сума в рамките на тези 18 месеца, на 19-ия месец ще ви бъде начислена ливата за миналите 18 месеца със задна дата, и то по нормалната за тези кредитни карти годишна лихва 22%. Но ако човек е разумен, взима този заем (все пак това са “безплатни пари”), разделя крайната сума на 17 (за всеки случай) и всеки месец трябва да внася толкова пари, или да планува за няколко месеца напред. Във всяко месечно балансно писмо за дадената кредитна карта подобни промоционални финансови планове са изнесени в отделна табличка, където пише кога е била направена покупката, кога точно изтича срока на промоцията, текущ баланс, минимална вноска за следващото плащанем както и колко долара лихва са ви начислили до момента, но ще ви опростят ако си изплатите заема в срок (и тази лихва не се прибавя към дължимата сума).

   Трябва да имате предвид, че ако не можете да си плащате вноските, ще ви вземат нещото, което изплащате. Но това само по себе си не е огромен проблем, поне от моята гледна точка. Все пак една къща си е само къща – нещо материално, което няма да е вечно. Така че ако сме свободни, няма да сме роби на заемодавците и няма да изкривяваме морала си само и само да намерим пари за ипотеката този месец, че да не си загубим къщата иначе…

3. Моето мнение: който има ум в главата и може да смята може да се възползва на правилното време и по правилния начин.

И пак повтарям – ако имате акъл (и малко common sense) в главата и можете да смятате, самото взимане на кредит не е нещо лошо. Правете си сметките, планувайте обстоятелствата (макар че доста пъти това е Божа работа, но е добре ние да сме разумни и поне да помислим за възможни сценарий и разрешението им) и не се привързвайте към материални неща. И тогава ще откриете, че кредитите понякога са по-добрия вариант. Но когато се изпадне в един безкраен цикъл на взимане пари назаем, после взимане на друг кредит от друго място за изплащане на първия, и така с постоянство месец след месец, резултатите не са добри. И за жалост виждам доста хора тук да живеят по този начин. Да, имат свободата да изберат да живеят по различен начин, но понякога просто не искат. И това е най-жалкото.

Децата знаят че числата се записват с една или повече от само 10 цифри: 0,1,2,3,4,5,6,7,8 и 9. С цел да се затвърди това разбиране, децата ще определят позиционната стойност на различни цифри в дву- и трицифрени числа. Помагайте на детето ви да запомни, че същите цифри се използват и за представяне на количества по-малки от единица с десетични или правилни дроби.

Към края на тази глава децата ще разширят разбиранията си за дробите като виждат зависимости между дробни думи, символи и значения. Помагайте им като им давате примери за дроби от всекидневния живот – например “Каква е дробната дума за всяка от 4 еднакви части от нещо? Четвърт.”

Горните параграфи се намират в едно писмо до родителите, което големият ми син донесе днес от училище. Утре имат тест върху осма глава от учебника си по математика, а след това ще започват девета. И от училището ни пращат това писмо, за да ни държат в течение какво учат децата по математика, какво следва в близко бъдеще, а и за да ни дадат отговорите на задачите за домашна работа в девета глава – в случай, че родителите не са много добре с математиката . За тези от вас, които не знаят – детето не е в пети или шести клас. А само в първи. И е още на шест години. Още от детската градина (тя е задължителна тук, нещо като нулев клас е – учат децата да четат и на елементарна математика – и тръгват от петгодишни) децата се връщат всеки ден от училище с поне няколко листа в чантата – неща, правени в клас, домашна работа или просто разни обяви от учителите или училището. В първи клас има домашна работа по математика всеки ден – е, само по 4-5 задачки, но все пак ни отнема поне 10 минути да седнем с Ник да помислим по задачите и той да си напише решенията. Като видях преди няколко седмици, че почват дроби, ченето ми се удари в пода. Доколкото помня, ние май сме ги учили в четвърти или пети клас. Таблицата за умножение май беше в трети. Тук засега ги учат предимно събиране и изваждане, както и да познават парите (може да звучи смешно, но на американските монети няма цифри и не е лесно за пет-шестгодишни деца да свикнат с това). Но вече учим и дроби. Оцветяваме части от разни многоъгълници (а, и това учехме, да) и пишем каква част от цялото са – 3/5, 1/6, … Да не говорим, че всеки ден носят и книжки за четене – английският език не е фонетичен като българския и четенето на тази възраст е значително по-трудно… Но и двете деца се научиха да четат в детската градина. Ник сега чете почти като възрастен. Е, от време на време ме пита за някоя и друга непозната дума и все още мога да съм му полезен. Ще видим по-нататък как ще е. В детската градина им искат да са прочели поне 100 книжки – повечето от тях са по 16 или 20 страници и картинките са повече от текста, но пак се водят книги. Децата получават едни списъци, където записваме кои книги сме прочели и в края на годината ги предаваме в училището, което пък май ги използва да се отчита пред щата за процента на четящите ученици.

Четири пъти през учебната година пращат и едни пликове, в които са формулярите с оценките. Оценките не са точно такива, но учителят сяда и оценява всяко дете – къде са му силните и слабите страни и накъде върви. Тези оценки се обсъждат с родителите, защото и те играят голяма роля в образованието на детето в малките класове. Вечер ни отива между половин и един час да прочетем книжките и да напишем домашните с двете деца. А, забравих още нещо – тази година петгодишните в детската градина получават по един дневник за всеки месец – за всеки ден имат по една страничка, в която им задават да нарисуват картинка по някаква тема и после да я опишат с едно-две изречения. Не можели да пишат? Ами доста бързо се учат, като гледам наш Виктор.

Само се чудя къде точно пропада системата, че началото е много добро, доколкото виждам, а като стигнат в гимназията никой нищо не учи. Но трябва да се оглеждам и да разпитам някой и друг приятел-американец за образованието и после да видим накъде ще вървят нашите деца.

Смятам съвсем скоро да си сменя хостинга на блога. Този сегашният не се е дънил скоро, но си мисля, че това, което ми се предлага, не е най-доброто съотношение цена/възможности. Ще ми се да мога да наредя повечко снимки без да се притеснявам за трафик и място на сървъра. Та съм решил да пробвам 1and1.com, че имат доста примамливи предложения. Та много скоро ще трябва да пренасоча домейна към тяхните сървъри, така че блогът може да е офлайн за няколко часа. Не знам точно кога ще съм готов да извърша миграцията и как точно да я направя, защото ми се иска да си ъпгрейдна и WordPress инсталацията, но ще трябва да пробвам някои неща първо. Така че ако в близките дни тази страница е офлайн, ще е най-вероятно поради тази причина.

Основният формуляр за федерален данък общ доход, която се попълва в почти всички случаи, е 1040. Инструкциите за попълването му могат да се свалят от тук. В него се включват всичките ви доходи за годината – от заплати, от лихви и дивиденти, от търговия с акции на борсата, всякакви други печалби от бизнес или хобита. Четете хубаво каква част от доходите ви е необлагаема с ДОД – например дарения към организации с идеална цел, лихвата по ипотеката ви, местните данъци и такси, които сте платили на щата. Пълният списък от подобни изключения сигурно заема един или два дебели тома, но доста от тях са споменати в инструкциите за формуляра.

Можете да попълните формата 1040 или с помощта на софтуер (онлайн или локално) и да я изпратите до данъчните власти по Интернет (но тази услуга все още е платена, а моята гледна точка е че не е логично да плащам някому за това, че у
леснявам неговата работа…), или да разпечатате формуляра и да го изпратите по пощата. PDF файлът от сайта на IRS може да се попълва на компютър и после можета да си запишете попълненото копие. Препоръчва се да пратите хартиения си формуляр по пощата с обратна разписка, но аз го пускам само препоръчан (Certified Mail) – пощата ви дава един номер, чрез който можете да следите писмото си на тяхния уеб сайт. Ако видите, че е доставено в съответния данъчен център, най-вероятно ще ви го обработят и няма да трябва да доказвате, че сте го изпратили навреме. А навреме обикновено значи пощенското клеймо да е преди 16 април (тази година май е 17-и или 18-и април).

Както и с всяко друго съприкосновение с правителството, най-важното е да имате информация. А тя вече се намира сравнително лесно – почти всичко е онлайн. А от личен опит споделям, че попълването на декларация за ДОД не е чак толкова голяма философия. Да, трябва да се чете внимателно и да се разберат доста неща, но е възможно. А ако не разбирате нещо или ситуацията ви изисква по-задълбочен анализ – консултирайте се с професио
налист поне първия път, питайте много въпроси за декларацията си (имате право, след като плащате някому, а и те ще ви обяснят, защото все пак поемат отговорност), водете си бележки и веднъж като разберете защо и как се прави дадено нещо, следващата година можете да се оправите сами.

Аз вече си пуснах декларацията, че не обичам да чакам последния момент, и сега чакам да ми върнат малко пари.

Марката Фендер е легенда при баскитарите. Доколкото съм чел, до 40-те или 50-те години на миналия век не е имало електрически инструмент в ниския честотен обхват. Басистите са свирили на контрабас (upright bass, или double bass), а този инструмент не се разнася лесно по мероприятия, иска повече място на сцената и не се озвучава толкова лесно в сравнение с електрически инструмент. Да не говорим че иска доста по-голямо майсторство при свиренето. Та през далечната 1950-а един човек на име Лео Фендер решил, че трябва да има начин да се направи електрическа бас-китара. Правил, струвал, смятал и през 1951-а година пуснал на пазара първия модел Precision Bass (P-Bass). След няколко години се появява и Jazz Bass (J-Bass). И оттогава до наши дни името Фендер е често върха на сладоледа за доста бас-китаристи. Чудех се защо, докато не хванах да свиря на тази петструнна версия на J-Bass.

Моделът се води Standard Jazz V. Произведен е в Мексико, но доколкото четох, фабриката там си е 100% Фендер и не прави компромиси с качеството. И тази китара, която купих онлайн, също е доказателство. Качеството й е отлично. Грифът е прав, адаптерите не жужат, металните части не скърцат. Все неща, които аз лично бих отъждествил с етикета Made in Mexico, но не бях прав. И това е добре, защото цената на Стандартния модел е наполовина от този с етикет Made in USA… Грифът е кленов, а подложката на прагчетата – от бразилско желязно дърво (pau ferro). Има си и вътрешен болт (truss rod), но засега не ми се е налагало да го пипам. Грифът не се усеща като да е супер широк – но това е лично мнение. Но понеже има пета струна, разстоянието между отделните струни е по-малко и трябва малко да се посвикне. Но въпреки че пак си е бас-китара, когато човек е свикнал да свири на четириструнна такава, трябва да премине през известен период на адаптация – поне аз виждам, че умът ми изисква малко време да привикне към новото разположение на нотите . Басът има 2 J-адаптера – нивото им се контролира от два отделни потенциометъра. Има и трети потенциометър (с по-малко копче), с който се регулира тембъра на изходния сигнал. Изходът е на 1/4 моно жак, който е разположен на пластмасата на корпуса, непосредствено до потенциометрите. Електрониката е пасивна. С тази китара ми пратиха допълнително една мека чанта, която много ми харесва – доста изолирана е и си има и каишки тип раница, така че като ходя лятото на репетиция с колелото, ще ми е много по-лесно да си нося инструмента.

Свиренето на пет струни – след като човек привикне – не създава никакви проблеми. Грифът е доста бърз. Облягането на предмишницата на ръката на тялото на китарата за класически стил на свирене с показалец и среден пръст изисква малко по-друг ъгъл на ръката в сравнение с бас Ibanez, но и с това се свиква бързо. Но самата китара е доста тежка. Това по принцип помага на тембъра на звука, но трябва да се свикне с тази тежест, а и коланът за окачване на инструмента трябва да е хубав и по възможност с подложка (padded). Звукът от този бас е типичен Фендерски – един такъв леко дерящ (growling) с изобилие на високи хармоници. Ниската B струна звучи много добре – защото четох, че при някои петструнни бас китари ниската струна звучи по един такъв особен кофти начин… няма атака. Барабанистът в църквата каза че няма смисъл да свиря на по-високите струни, а било добре да използвам само ниската! А и на мен ми харесва…

Засега смятам да свиря основно на пет струни. Но ще гледам да не отвиквам да използвам и четириструнния бас, че да не забравям. Но Фендерът си е Фендер!

Тялото на китарата с адаптерите и потенциометрите.

Свръзката на грифа и тялото.

Ключовете за настройване.

Чантата.

“Ден за боклука”. Не мога да се сетя за по-сполучлив превод на горното понятие. За какво става въпрос ли – ами за начина, по който събират боклука по тукашните предградия. Да поясня – живеем в residential area и наоколо има предимно къщи. Магазини почти няма. По-големите сгради с апартаменти и те са рядкост. Предимно спретнати еднофамилни къщи с дворове. Улиците са широки и обточени с дървета и от двете им страни. Та в този пейзаж като че ли малко трудно се вписват контейнерите за боклук, които помня от Пловдив. (И как на улицата зад къщата ни имаше един такъв контейнер на колела, който постоянно си сменяше мястото – никой не искаше да му е под прозорците, защото вонеше – особено лятото – и съседите току го прибутваха под нечии други прозорци, често на метър от тротоара и точно посред улицата…) Та събирането на боклука е уредено по следния начин: градчето (то си е живо село де, ама се води City of) е разделено на няколко зони и за всяка от тях кмеството е определило Garbage Day. Собствениците на къщи са получили задължението да си събират и съхраняват боклука през седмицата. Аз например съм си купил една голяма (33-галонова) пластмасова кофа за боклук с капак, която седи в гаража. В нея се слага един черен найлонов чувал със същия обем (това е стандартен размер). Във всички кошчета за боклук в къщата също се слагат найлонови торби. Като се напълни торбата, се завързва и се изнася в кофата в гаража. Ако капакът се държи постоянно затворен, не се разнасят благоухания даже и през лятото. Вечерта преди Garbage Day трябва да се “приготви боклукът” – оглеждам къщата за торбички, които мога да изнеса, после завързвам чувала и го изнасям на тротоара пред къщата (и по-точно на тревната ивица, която върви между тротоара и улицата). Сутринта минават боклукчиите с един камион и събират чувалите. Ако човек има по-обемист боклук (стар диван, например), може също да го изнесе до бордюра на същия ден. Малко след като минат тези момци за чувалите, минават едни други с два самосвала и една фадрома – да товарят тези обемистите боклуци. В доста други населени места тези големите неща май ги събират само по няколко пъти на година, не всяка седмица, но това се решава от съответните местни власти. Така целият процес с боклука се държи сравнително чист, опаковането се извършва от всяко домакинство, а и като трябва да си събираш боклука за седмицата, почваш лека-полека да се замисляш какво точно изхвърляш. И вместо местните власти да получават всичката отговорност и да се чудят какво да правят от време на време (тук визирам София), част от същата тази отговорност е прехвърлена върху всички жители на населеното място, че да може и те да се замислят за това-онова…

В същата вечер се изнася и касетката с нещата за рециклиране. Всяка къща има по една специална синя пластмасова касетка. Кметството е разпратило писма с инструкции какво може да се рециклира и по какъв точно начин да се постави в касетката – примерно бурканите и пластмасовите шишета трябва да са изплакнати и без капачки, хартиите трябва да са поставени в хартиена торба. Та и това се изнася на бордюра и на следващата сутрин минават още едни момци с един друг камион – грабват всяка касетка, разхвърлят различните материали по различни отделения на камиона и ти хвърлят касетката обратно на тревата пред къщи. Та по същия начин става и с рециклирането – малки отговорности, но разхвърляни на много хора, и така всеки внася минималното си количество труд (на мен ми отнема по 10-15 минути на седмица да подготвя рециклирането) за общото благо.

Тази вечер бяхме канени с Бо на рожден ден на един стар приятел – един от българите, с които дойдохме заедно като студенти в UB през 1998-а. Заедно не е най-точната дума, защото се намерихме в университета. Но тази година имаше към десетина нови български студенти – създадохме български клуб в университета, който функционираше няколко години поред, но не знам какво е състоянието му сега, а не знам и колко български студенти има. Но вече съм доста далеч от университета. Та с почти всички членове на тази групичка си останахме добри приятели – някои от тях се пременстиха в други щати, но пак си поддържаме връзка и си ходим на гости от време на време. Та рожденият ден на Краси винаги е традиция – събираме се в квартирата му всички, които сме в състояние да дойдем. Ние поне сме близо (е, близо – да речем в същия град, че разстоянието помежду ни е около 22 мили…) и винаги ходим. Можахме да оставим децата с баба им в къщи и ние отидохме само
двамата (че една година нямаше на кого да оставим децата и ходихме с тях – но си беше забавление, че те и двамата се разтанцуваха по едно време ). Съставът беше по-камерен тази година, но пак си беше весело. Видяхме се с едни стари познайници – руснаци. Не бяхме се виждали с тях откакто се преселиха да живеят в Торонто. Този път те си бяха довели двегодишното детенце, че нямали на кого да го оставят. Абе позната история. Дойде и един друг познат – американец, но е супер забавен. Всяка година ни заболяват коремите от смях да му слушаме историите. и пак по традиция Краси прави за вечеря сьомга по една японска рецепта…. мммм, да си оближе човек пръстите. Прекарахме си много добре и се прибрахме преди малко. Догодина ако е рекъл Господ всички да сме пак наоколо, пак ще се съберем!

Новина за всички българи по широкия свят, обичащи да четат книги (главно фантастика) на български: след дълго отсъствие от киберпространството сайтът на Сашо Минковски се завърна в него. Засега можах да го намеря на sfictionbg.mirche.net. Май все още не работят всички връзки, но това е по-добре от отсъствието на сайта. Слагам и линк отстрани.

България, март 2005:

• Заводска цена = 76.9 стотинки на литър;
• Акциз = 53 стотинки на литър, или 69%;
• ДДС 20%, но върху сбора от заводската цена плюс акциза = 25.98 стотинки на литър, или ефективна стойност 33.78%!
• Общо данъчно бреме – 102.7%!

При тези сметки заводската цена на литър бензин плюс акциз и ДДС става 1.56 лева. Това е още преди разпространителят (бензиностанцията) да си начисли печалба. И крайната цена на литър бензин става почти двойно по-висока от заводската му цена. Ако сложим 8% печалба за разпространителя, крайната потребителска цена за литър бензин става 1.68 лева.

USA (генерална информация):

• Опитах се да намеря производствената цена на галон (или литър) бензин, но не можах да открия такава. Нека да приемем, че цената е същата като в България, т.е. 76.9 стотинки на литър.
• Цената на галон става 76.9 х 3.78 = 290.68 стотинки, което при кур
  с 1.60 лева за долар е $1.82.
• Федерален данък от $0.184 на галон са 10.11%.
• Щатски данък от $0.319 на галон за Ню Йорк са 17.5%.
• Т.е. данъчното бреме е общо 27.61%! (Информация за тези два данъка можете да намерите тук.)

Крайната цена на галон бензин на едро, изчислена по този начин, става $2.31 на галон. Е, по бензиностанциите галон бензин върви към $2.50 за галон (или около 1.09 лева за литър), което ще даде максимална печалба за разпространителя около 8% – и май съм чувал, че е точно толкова!

Без коментар!

Лятото на 1992-а година ходихме пак на едно пътуване до Франция – майка ми заведе една фолклорна група на един международен фестивал за фолклорни танци в едно малко градче в Централна Франция. Там се запознахме с едни канадци от British Columbia – групата им представяше руски народни танци. Много приятни момчета и момичета . Помня като да беше вчера как седяхме с един от тях – Jason – в автобуса на път за поредното мероприятие и ми щукна да го поканя да ми дойде на гости в България за 1-2 седмици след като свърши фестивала. Той си беше луда глава и веднага се съгласи, но ме попита къде точно трябва да дойде, че не знаел къде е България. Нарисувах му много груба скица на Европа на гърба на една от програмите за фестивала и го инструктирах какви влакове трябва да гони. Тяхната група имаше някакъв ангажимент в Париж след края на фестивала, но това щеше да ми даде няколко дена, в които да се подготвя в Пловдив и да ида да го посрещна в София. Нямахме абсолютно никаква представа какви влакове има, кога пристигат и прочее дребни детайли. Нямахме и мобилни телефони – обясних му набързо как да ползва българските улични телефони ако му се наложи . Но младостта не мисли за това. Разбрахме се че ще го чакам на гарата в София три или четири дена поред и се разделихме по живо по здраво.

Епопеята по посрещането не беше кратка. Върнахме се ние до България, поседях няколко дена в Пловдив и след това се преместих в София. Лятото беше безгрижно – вече бях кандидатствал в МЕИ-то и знаех, че ме бяха приели, така че не ми се почваше работа и имах доста свободно време. Влади Гачев ми осигури място за спане у тях за няколкото дена, които мислех да прекарам там, и епопеята се започна. Бях казал на Джейсън да идва през Белград. Имаше три влака от там на ден – един сутринта и два вечерта. Така че сутринта си взимах багажчето, ходех на гарата и киснех да чакам международните влакове (които почти винаги идваха с доста солидни закъснения) и после гледах дали Джейсън ще се появи отнякъде. Тогава прочетох “Властелинът на пръстените” за пръв път в живота си – Влади ми заел книгата и имаше с какво да се занимавам, докато чаках влаковете. Ден, два, три… Помислих си, че момъкът се е отказал. Реших, че четвъртият ден ще е последен. Бях си опаковал багажчето да си ходя вечерта. И не щеш ли, докато пак се оглеждах наоколо, видях Джейсън омърлушено да крачи из чакалнята. Той бил дошъл с влака от Букурещ, че не можал да стигне до Белград, там някъде пак му били обрали повечето пари… изобщо трагедия. Опитал се да ме търси по телефона, но не се справил. Главното беше че се намерихме! Прибрахме се в Пловдив по живо по здраво.

Помотахме се доста из Пловдив, че и хората от фолк-групата го канеха постоянно по разни партита. Но бяхме решили да отидем и на планина – той каза, че много обича hiking. Та набързо спретнахме една малка група – Джейсън и аз, Чефо, както и Чавдар и Явор от танцьорите. Решението беше да отивам на Чудните мостове и Персенк с две преспивания, но на открито в чували. Ние с Чефито редовно си спяхме така едно време по балкани и морета, Джейсън си носеше и той раницата и спалния чувал… Тръгнахме един петък следобед с рейса за Забърдо. Слязохме на разклона за Еркюприя и поехме нагоре с бодра стъпка. Аз дотогава май не се бях качвал в тази част на Родопите – е, помня като съм бил на 6 години че май се бяхме качвали с нашите, ама спомените ми бяха едни такива смътни… Не знаехме пряките пътеки и затова си карахме по пътя. От разклона до горе са май към 7-8 километра. Времето беше прекрасно – слънчево, но не горещо. Само дето скоро слънцето се скри зад ридовете и стана малко хладно. Но нищо не спря устрема ни нагоре. Намерихме си едни зелки край пътя и решихме, че вечерта ще си готвим и зеле . Тарам-пачик – стигнахме до старата хижа “Чудните мостове” по здрач. Веднага се разтърсихме за място за бивак. Има една полянка от другата страна на малкия мост (пада се на пътеката от хижата за Забърдо), която е много удобна за бивакуване. Това си личеше и по двете палатки, разпънати там досами гората. Намерихме едно огнище, струпахме чувалите и раниците около него, поразходихме се наоколо с фенери и брадви и скоро огънят започна да пука. Пробвахме да изпържим прясно зеле в космическия тиган, но май нищо не излезе. Добре че имаше мръвки . Добре се разбирахме с Джейсън, въпреки че аз бях основният преводач. Носех си тарамбуката – наследство от казармата (трябва да я снимам следващият път като съм си в Пловдив, че грифът й беше чупен и после лепен с подръчни материали ) и имаше песни и танци на народите (това е израз на Чефито, но този път си беше буквален) до доста късно през нощта. И двете хижи бяха пълни с някакви ученически екскурзионни летувания – все още ги имаше тогава, но ние си седяхме на полянката. Много ни беше по-добре на хотел Звездоброй!

Преходът за другия ден беше плануван къс – през Мезар Гидик до хижа Персенк, така че можахме да си поспим до късно… чак докато слънцето не се показа над околните баири. Но хубавото беше, че така не трябваше да споделяме пътеката с групите. Лека-полека през гората и неусетно минахме половината път. Видях малко зор да обясня на Джейсън как така камъните, по които ходи, са нареждани още от римляните преди много векове… Той не беше виждал подобен род история. Стигнахме до хижа Персенк в ранния следобяд. Поразходихме се наоколо, а вечерта бяхме на купон в старата кръчма – все още беше отворена тогава. Оказа се, че екскурзионното летуване е минало по същия маршрут, така че и те бяха там. Май бяха някакви ученици от Бургас. Вечерта кръчмарят и две негови другарчета извадиха акордеони и китари и като се почнаха едни хора… По едно време се притесних за здравето на тазнцуващите, защото дървеният под на кръчмата се тресеше яко и си мислех, че всеки момент хорото може да се озове в мазето. Още помня “Трима родопчани” – поздрав за госта от Канада! Фактът стана достояние на всички, а рижавият ми канадски приятел редовно беше начело на хорото. Having a good time, както казват тук. Аз само си седях отстрани и слушах родопски песни. По едно време Джейсън ми се изгуби от погледа (но подът беше още цял). Помислих си, че е прекалил с някои течности, и излязох навън да го търся. Намерих го легнал по гръб на черния път до кръчмата и загледан в родопското небе. “И какво сега?” – попита ме той. “Аз съм в Европа, дето никога не бях ходил, в България, за която не знаех, че съществува, загубен някъде в тези разкошни планини. По средата на нищото… даже не знам къде точно се намирам. Но да ти кажа, Владо, много ми харесва!” Това са спомени за цял живот. И не е чудно че след толкова много години още помня подробностите, а и сега докато пиша пред очите ми изплува звездното родопско небе… Хубаво нещо е младостта.

След още няколко часа се натръшкахме с чувалите около огнището на полянката зад кръчмата. Джейсън и Чефито се опитваха да падат от едни люлки май… не помня вече. Само смътно . Тази нощ беше по-хладна от предишната, та всички се бяхме завили през глава. И понеже си легнахме по малките часове, искахме да спим до по-късно сутринта. Обаче към 7:30 екскурзионното летуване се изнесе накъм Върховръх и за зла беда минаха баш през полянката. И не можеш да кажеш на младежите да вървят тихо – нещо си говореха и само се кискаха. Сигурно са визирали нас. Ама и ние си бяхме една гледка – натръшкани по полянката и спят. И по едно време от чувала до мен се разнесе сънения глас на Чефито: “Абе не можете ли малко по-тихичко да се движите бе? Не виждате ли че тук хора спят?” Е как да не спреш да се правиш на заспал и да не избухнеш в смях, а???

Наспахме се и после поехме по пътеката за Орехово. Водач ни беше Чефито, но и той много не помнеше пътеката откъде минавала, а и някой се беше разхождал с моторния трион май, че имаше много повалени дървета… Естествено че изпуснахме рейса от Орехово, та след двата часа по пътеката трябваше да трамбоваме още два часа по асфалта до Хвойна. Но поне там имаше по-редовни рейсове за Пловдив. Кратко ни беше пътешествието, но остави много спомени. От тогава маршрутът между Еркюприя и Персенк ми е един от любимите. После доста пъти сме ходили там с Бо. Но за това – в други Спомени…

Снимка на полянката на Чудните мостове. Можете ли да познаете кой съм аз??