ВеБ:лог

Ако сте в USA и работите за някого на заплата, работодателят е длъжен да ви изпрати данъчен формуляр W-2, в който описва сумите, които сте получили от него като заплата за изтеклата календарна година (която съвпада с данъчната година). Повечето работодатели обещават да пуснат този формуляр по пощата (или да ви го дадат на ръка – зависи къде се помещава отдел Заплати на фирмата ви) не по-късно от края на януари. Цифрите от този формуляр ви трябват за попълване на данъчните формуляри (които трябва да пратите по пощата или онлайн не по-късно от 15 април всяка година). Ако не сте получили формуляра до средата на февруари, попитайте работодателя си. Мисля, че от няколко години Федералната данъчна служба приема и разпечатки на онлайн формуляри W-2 – моят формуляр идва по пощата, но има електронно копие от него и във фирмения интранет сайт.

Днес поднових членството ни в BJs за още една година. BJs е т.нар. wholesale club – клуб за продажби на едро. Има си годишна такса – $45. Като си я платите, получавате членска карта – без нея не можете да пазарувате в клуба. Цените излизат доста по-ниски от нормалните магазини, но в повечето случаи това е за сметка на по-голямата разфасовка – да сте купували наскоро един галон майонеза?? Магазинът си има и бензиностанция и обикновено цената на галон бензин там е средно с десетина цента по-ниска от останалите бензиностанции в района. И само от това човек може да си избие годишната такса, така че наистина си заслужава. Имаме един такъв склад близо до къщи и не трябва да се отклоняваме много.

Иначе самият магазин представлява едно огромно метално хале. Вътре си прилича на склад – всичко е наредено на палети по едни огромни рафтове. Понякога трябва да повикате някой от продавачите да дойде с електрокар и да ви свали нещо от най-горните лавици. Но в единия ъгъл продават и телевизори, по средата има наредени два стелажа с книги. За всекиго по нещо…

След като ни удариха Тойтотата на магистралата в Ню Джързи, от един локален офис на Херц ни дадоха нова кола, с която да се приберем до Buffalo – Mercury Grand Marquis. Интересното беше, че по принцип тя се води кола от по-висок клас (и принципно се дава под наем на по-скъпа тарифа), но накрая ми удържаха пари като за Full size кола. Спазват си първоначалния договор хората, въпреки че от тази транзакция ще загубят някой и друг долар… Та минахме към 400 мили с тази кола и споделям впечатленията си от нея:

Повечето хора, свикнали с европейските коли, биха определили тази кола като “лодка” и няма много да сгрешат – при 5.40 метра дължина и тегло 1,900 кг, колата не е от най-малките. Но това не се усеща много, защото стандартният двигател е V-8. По принцип това се води малко по-луксозна кола от обикновено – вътре всичко е с кожа и ими
тация на дърво, даже и евтиният модел. Има много място за краката отпред и милите, които минахме след катастрофата, въобще не ни измориха. Предната седалка е цяла (има място и за трети човек по средата, макар че ще трябва да е доста слабичък) и ръчката за автоматичната скоростна кутия излиза от кормилната колонка – също като на стария ни Москвич . Когато на предната седалка има само двама човека, могат да си пуснат подлакътниците по средата на седалката. Поставките за чашите трябва да се издърпат от централната част на арматурното табло – съдържат и малък пепелник по средата, който може да се използва за събиране на центове, но не е много удобен. Огледалото беше с автоматично затъмняване – много удобно за нощно каране. Седалките са удобни за дълъг път – шофьорът може да си облегне и двата лакътя и пак да държи кормилото сигурно. Искаше ми се да има бутон Cancel на круз контрола, но може и без него – просто човек трябва да си придвижи десния крак малко и да чукне спирачката, ни все пак друго си е чувството да управляваш една кола по магистралата само с копчетата на круз контрола… Радиото (със CD) изглеждаше евтино – по същия начин както изглеждат всички други произведени от Форд авторадиокасетофони-CD през последните 10 години. Няма и дръжка над шофьорската врата с цел уж да не се отплесва шофьорът, но поне от моята гледна точка тази дръжка помага на дълъг път. Копчетата по арматурното табло също изглеждат евтини. Но колата имаше power pedals – можеш да си нагласиш двата педала спрямо дължината на краката си с помощта на едно копче. Интересно. Изгорихме средно по 25 мили на галон (9.4 литра на 100 километра) при магистрално каране, което изобщо не е много за кола с подобни параметри.

Обикновено пенсионерите си купуват този модел коли, но ако ви трябва голям що-годе луксозен седан за не толкова много пари, това Мъркюри става. Само дето нямам особено ласкави впечатления от американските коли на Форд (Mercury е тяхна дивизия). Но аз вече почти съм отвикнал да притежавам седани.

За хората, които биха ме попитали как съм се научил да свиря на баскитара – ами съжалявам, но не помня. Почти никога не съм бил обучаван да свиря на инструмент, ако не се брои едната година цигулка в първи клас, само че хич нямах никакво желание да се уча и да свиря, пропаднах на изпита на края на годината и се отказах. Научих се да дрънкам на китара на един лагер на Златни пясъци в първи курс в техникума – един от съучениците ми показа къде да си сложа пръстите и да изсвиря няколко акорда. Учиш песента машинално и ако ти трябва някой нов акорд, не можеш да продължиш . Някъде по това време станах и част от юношеската формация на Хора на пловдивските момчета. Изкарах 8 години там и научих доста неща за теория на музиката, многогласно пеене, тактове, ритъм и всякакви други такива елементарни неща, без които не може. Поддържах си дрънкането на китара от време на време, но басът ме влечеше повече (гласът ми също е басов ). За жалост в България нямаше откъде да се сдобия с такава китара. Купих си само една акустична с пластмасови струни, но по едно време можех бая добре да свиря на нея, защото ми се падаше по два пъти в седмицата да практикувам на домашната група в къщи. Китарата сигурно още събира праха под леглото в Пловдив, но трябва да разуча какво ще ми струва да си я донеса в къщи някой ден.

Като се преместихме в USA през 1998-а, е чудехме къде да тръгнем на църква. Изборът ни беше YWAM. И човекът там купи една бас китара и ми я даде да свиря. Не ми беше много трудно – самата специфика на свиренето обикновено е “по една нота в момент” и не е изключително трудно, даже и когато човек няма техника. Знаех си басовите фигури от хора на момчетата, но в началото ми беше трудно да предам информацията от главата до пръстите ми с необходимата скорост . Но с течение на времето се отваряха все повече възможности за свирене тук и там – главно в църкви. Свиренето в такава обстановка доста се приближава до джаза – има само насоки кой акорд след кой идва обикновено, но всички музиканти и певци трябва да са отворени за промяна . И доста лесно
може да се импровизира – е, поне аз така гледам да си свиря. И този начин на свирене ми носи удоволствие. От няколко години си имам и собствени инструменти и нищо не ми пречи да си репетирам и в мазето . Само да имаше повече време.

Искаше ни се и на двамата с колегата обучението ни за днес да приключи по-раничко, че да си тръгнем за в къщи още по светло. Желанието ни се сбъдна – в 3:45 следобяд ни пожелаха приятна вечер. Метнахме се на колата, заредихме резервоара догоре и хванахме I-287, че оттам да се качим на I-80 и да си караме за у нас си. Да, ама не. Таман се бяхме позасилили с около 60 мили в час по магистралата и аз вече се бях престроил в третата лента (от шест) – тази, която излиза за в нашата посока – трафикът пред нас взе да спира. Почнах да спирам и аз. Но започнах да осъзнавам, че отпред спират доста по-рязко отколкото обикновено. Трябваше бая да понатисна спирачката. Очите ми постоянно се местеха от колата пред мен до огледалото за обратно виждане – да гледам какво прави шофьорът зад мен, че да не ми влезе в багажника. Чантата с лаптопа на колегата падна от задната седалка в мястото за краката. Успях да спра на около 2 метра зад колата пред мен. Колата зад мен успя да спре, въпреки че май се наложи да се подмести надясно в съседната лента. Загледах се пак напред и тогава ни удариха. В следващия момент се усетих, че колата е застанала малко напреки на пътя, а предницата й беше в съседната лява лента. Без да му мисля много хвърлих един поглед наляво, видях че няма никой и настъпих газта – не исках някой камион да ни помете. Колата си вървеше добре. Прибрах се обратно в лентата ни и спрях. Разменихме няколко думи с колегата – никой не беше наранен. Гледам в огледалото – зад нас един Шевролет Трейлблейзър, ама леко завъртян в лентата – задницата му сочеше към нас. Опитах се да видя дали имаме багажник, но не можах. А и си помислих, че няма да е разумно да изляза от колата ей така по средата на магистралата. Дръпнах я 100 метра напред в аварийната лента точно след един изход. Слязохме с колегата да погледнем. Пораженията не бяха много голями – задният ляв ъгъл на бронята огънат навътре, стъклото на левия мигач напукано и вътре в багажника единият му ъгъл свит навътре. Поогледах се малко за капещ бензин, но нямаше нищо подобно. Този, който ни блъсна, сколаса да си обърне колата в правилната посока и дойде и паркира зад нас в аварийната лента. Дойде да ни се извинява и да ни пита дали всичко е наред. Но като го гледах, май на него му беше по-нервно. И нищо чудно – обикновено е виновен този, който удари другия отзад. На мен като че ли първо нищо ми нямаше, но като отмина адреналиновата вълна, усетих лек трепет в ръцете си. Знаех, че можеше да се случи нещо къде по-лошо от една огъната броня. Обадих се на Херц да им докладвам за произшествието. Те ме посъветваха да се обадя на полицията и почнаха да ми търсят къде ще е най-близкото място, където да сменя колата – не ми се караха 360 мили с удряна кола… Полицаят се появи след около 25 минути – New Jersey State Trooper. Разпита първо другия шофьор за около 2 минути, после дойде при нас, чу нашата версия за случилото се и от двамата, взе ни книжките и си отиде в полицейската кола да пише протокол. Аз очаквах да получа копие като е готов, но полицаят дойде след 15 минути и ни връчи една жълта бележка – ако искаме официално копие от протокола, можем да го получим след около седмица срещу $10. Значи и в този щат дерат кожи. Качихме си се на ударената кола и отидохме в съседното село да търсим офиса на Херц. Намерихме го след две допълнителни телефонни обаждания. Добре че имам картов софтуер на лаптопа – оправихме се сравнително бързо. Написахме и в Херц един протокол за катастрофата, предадохме колата, качихме се в новата, която бяха приготвили за нас, и към 6:30 бяхме на път за Buffalo. Е, беше вече станало тъмно, но се разминахме с по-тежки последствия от подобен род удар… Аз си мислех, че ме е заболял малко врата от камшичния удар, но явно съм си въобразявал – нищо подобно. Сега ще трябва да видя дали Херц изобщо ще ми се обадят или директно ще се разправят с New Jersey State Police и застрахователната компания на човека, който ни удари.

Слава Богу, всичко беше наред.

Днес пак съм командирован в Ню Джързи. Запуснаха ни с един колега да присъстваме на две сесии обучение – днес и утре, по 4 часа следобяд. Пак нямаше удобни полети и карахме 360-те мили от Buffalo до тук. Но по пътя стигнахме до съгласие определено да отидем до Манхатън след вечеря. Въпреки че колегата е родом от Buffalo, никога не е идвал в Ню Йорк Сити. Но за всичко си има първи път.

След като вечеряхме в един италиански “макарони грил” в Ню Джързи, се качихме на колата и потеглихме към тунела Линкълн. Отдавна не бях идвал до града и имах само смътни спомени за това по кой точно път се стига дотам. Тръгнахме от ресторанта по едни местни улички и скоро стигнахме до една магистрала, която май правилно вървеше на изток. Оказа се, че тя е пътят, който ни трябваше – отведе ни точно до тунела. Часът беше близо 9 – и нямаше почти никакъв трафик на влизане в града. Толът за всички тунели и мостове при влизане в Манхатън е $6. Минахме си през тунела и влязохме в Манхатън. Бях забравил величието на нощния Ню Йорк – the city that never sleeps . Всички улици и сгради в Midtown (около 40-та улица) са осветени, улиците са пълни с хора. И с коли – предимно таксита, лимузини, някой и друг рейс и някой и друг заблуден турист като нас. Искахме да идем да минем пеша по Таймс Скуеър и се заехме с нелеката задача да намерим място за паркиране. Спомнях си от последния път, в който бях идвал (може би през 2003-а година, пак така на една командировка), че има места за паркиране на 38-а улица между Осмо и Пето авеню. Завъртяхме се с колата по малко улици (че почти всички улици и авенюта в Манхатън, с малки изключения, са еднопосочни и се редуват – една насам, една натам и някои завои са забранени, та ако човек си има само генерална представа от подредбата им, пак може да се оправи, но с малко повече завои) и намерихме мястото, за което помнех. Паркирахме и излязохме да прочетем табелите за регулацията на паркинга. Можеше да паркираме на улицата по това време на денонощието (червената табела беше “No Standing 7am-6pm), но ме смути синята
табела, която не помнех от преди – Please pay at Munimeter. А сега де… Този munimeter представлява автомат за плащане на паркинг и издаване на билет. Не можах никъде да прочета дали плащането е задължително след 6 часа вечерта – нищо не пишеше. Не ми се рискуваше просто да оставя колата там и да отнеса някоя глоба (че май сумите започват от $205). Качихме се пак в нея и почнахме да обикаляме по улиците и да четем знаците. Почти навсякъде има munimeters. На някои улици просто не може да се спира – червени знаци No Stopping и No Standing. Поогледах се и за цените на паркингите – първият половин час се движи на цени около 17-20 долара, максимум за деня $45. Дебело… Завъртяхме се из Манхатън – стигнахме до Madison Square Garden (24-а улица) – и там фрашкано с коли. Но скоро можахме да разрешим ребуса. На улиците, на които плащането с munimeter е задължително и вечерта, има допълнителни табели – “Paid parking 6pm – 12am”. Загрях, че на улици с такива мюниметри, но без допълнителната табела, може да се паркира вечерта за без пари. Хайде пак обратно към 38-а. Не можах да улуча точно нея и пробвах една друга улица – пак без допълнителни табели. Таман спрях и чета друга добавена табела – Night regulations – No
Standing 10pm-7am. Гледам часовника – то станало 10 часа. Хайде още една врътка по улиците и най-накрая можахме да заковем колата до тротоара на 37-а улица. Ура! Излязохме, заключихме и тръгнахме пеша към площада. Беше излязъл един студеничък вятър, който ни брулеше лицата. Ама ние спираме ли – искаме да видим Таймс Скуеър! Самият площад е една феерия от светлини и неонови реклами. Човек се чувства точно като в центъра на света там. Отвсякъде фучат таксита и лимузини. Рекламите са постоянен поток от движение и светлина. Нищо не се задържа на едно място. Тълпата от туристи е понамаляла малко, но пак я има – познават се по фотоапаратите. И ние се числяхме към тази категория и си щракнахме по 1-2 снимки с колегата. Лицата ни бяха близо до замръзване (аз си имаш шапка, но той беше гологлав…), та се шмугнахме в едната от пресечките с намерение да слезем до 34-а улица и да видим Емпайър Стейт Билдинг. Минахме пред площадчето с обществената библиотека на Ню Йорк Сити, откъдето се виждаше Крайслер Билдинг с характерния му покрив. След около 5 минути бяхме на 34-а улица и вдигнали глави нагоре, можахме да зърнем осветената горна част на Емпайър Стейт. Беше станало доста късничко и не можахме да се качим догоре. Нищо – друг път. Навили сме се някой ден да дойдем цялото семейство и хубаво да се поразходим из Ню Йорк.

Градът наистина си е уникален! Там не се чувствам нито като в някой голям европейски град, нито като в някой All-America City като Чикаго или Детройт например. Ню Йорк си е Ню Йорк – вечно забързан, разбъркан, зает. Пълен с хора, всеки забързан по своя си път, обикновено със слушалки на ушите или загледан някъде нагоре, надолу или настрани. Хора, които вървят по улицата и си говорят самички (че BlueTooth слушалката на едното им ухо почти не се вижда). Витрини на лъскави магазини съжителстват с улични павилиончета за вестници и сергии с хот-дог. Забързани мъже с костюми по за няколко хиляди долара пътуват в метрото заедно с просяци с опърпани палта. Малки сградички с олющени фасади са по на няколко метра от стъклобетонни небостъргачи. Контрастът е огромен. Има хора от цял свят. Но пак се чувствам на мястото си тук. Това е част от Америка! А и уникална част от света. Въпреки всичката вандалщина, която се изсипа върху града. Хората се заемат дружно и с вирната глава да изградят нещо наново и да гледат напред, а не само в миналото. Така се прави разлика!

До това време се бяхме намръзнали доста сериозно и поехме обратно към колата. С нея минахме по Бродуей, на север до Сентрал парк и оттам през Обединените нации по крайбрежния булевард стигнахме и до Финансовия район – Уолстрийт и прочее. Нямахме време и желание да спираме и да ходим там – друг път. Минахме точно до дупката, останала от кулите близнаци. Наоколо имаше ограда и нищо не можахме да снимаме. Спомените в главата ми са живи обаче – как сме карали точно под тях преди години. Уви, вече ги няма. И skyline на Манхатън вече не е същия без тях. Излязохме оттам през Holland Tunnel и тръгнахме да се прибираме. Точно на моста след него се открива доста добър изглед към Статуята на свободата, седяща на пост със запален факел на входа на нюйорското пристанище – да посреща хилядите хора, решили да опитат късмета си в “Новия свят”. А и като че ли ни изпращаше с “Bye bye. See you soon.”

Таймс Скуеър през нощта.

Владо на нощния Таймс Скуеър.

Приятни спомени от детството в България: легнал по корем на леглото с книга или списание на пода. Не че ги имаше много списания тогава – помня че получавах едно или две руски технически такива, ама на ниво ученици в гимназия . Но едно от любимите ми списания беше Космос. Баща ми имаше доста стари броеве – даже от 60-те години (нищо, че повечето бяха на тавана и трябваше да ходя да се ровя по прашни кутии като ми се дочетяха стари списания). Прочитах ги и ги препрочитах докато не ги научих почти наизуст. Тези списания ми бяха главен източник на научно-фантастични разкази. Някои от статиите особено в по-старите книжки бяха откровено наивни, особено тези, описващи победата на социализма по цялата галактика… Или пък тези за градината Сахара през 2004-а година . Но още помня някои неща, които съм чел в Космос. Винаги цитирам статията, която описваше как в бъдещето ще можеш да седиш в Лондон и да говориш по видеофона с някой твой приятел в Калкута. Видеофонът, естествено, се побира в часовникът ти. Тогава цъках с език и се чудех кога ли точно това ще е възможно. И ето ни в следващия век, няколко десетки години след подобни статии – и това е вече възможно. Накъде ли още ще върви науката?

Та не знам какво търсех преди няколко месеца, но попаднах на този сайт, който съдържа сканирани стари броеве на списание Космос. Целта е амбициозна – да се събере, сканира и архивира цялото течение на списанието. За ценители като мен или просто за да можем един ден да покажем на нашите деца какво е означавала за нас “научната фантастика”.

Enjoy!

Наскоро прочетох две книги от Дан Браун – вече световноизвестната “Шифърът на Леонардо” (DaVinci’s Code) и “Шестото клеймо”(която видях в една книжарница тук под заглавието Angels and Demons)… Говорил съм си с доста приятели за сензацията, която първата книга предизвика преди няколко месеца или година. То не бяха пак конспиративни теории, история на църквата и всякакви други такива сериозни неща. А се оказва, че всичко си е художествено измислица. Човекът намерил начин как да си продава книгите. И хората купуват, четат, и си мислят след това че всичко е историческа истина. Ако ми остане време, някой ден ще нахвърля сценарий за подобна книга в 2-3 параграфа – хващам се за няколко исторически истини, надграждам ги с по няколко спекулации, развивам всичко с много думи (ама точно това изкуство все още не го мога…) и ето ти на теб бестселър.

Но не ми е за това думата. И аз съм чел доста книги и съм чувал оттук-оттам за Илюминатите
. И всякакви свързани с тях легенди и митове. Онзи ден на едно събрание в офиса се заговорихме с шефа за символите на гърба на банкнотата от един долар. Моят шеф е много начетен и любознателен човек и обикновено знае по нещо за почти всичко, но учудващо за мен не знаеше откъде точно идват тези символи. Е, това ми беше достатъчно – пуснах едно търсене и намерих този сайт (естествено излязоха и много други резултати, но този сайт ми изглеждаше най-подреден и обоснован). Ето какво разбрах от него:

• Картинките с пирамидата и орела на гърба на банкнотата от един долар са всъщност от The Great Seal of the USA (Големият печат на САЩ).
• Пирамидата има 13 стъпала – от тринадесетте колонии, положили основата на съвременната държава САЩ.
• Окото в триъгълника е всъщност християнски символ.
• “Novus ordo seclorum” не означава “нов световен ред”, както доста хора (включително и аз) са мислели от обща култура, а нещо като “нов ред на вековете” или казано с две думи – ‘нова ера’.
• “Annuit coeptis” се превежда като “[Бог] е благоволил в начинанията ни”.

Който иска да чете повече – тук или така.

А относно Дан Браун – за мен той пише книги, които се четат за развлечение. Т.е. – прекарваш час-два, четейки за приключенията на героя, и после забравяш всичко след като затвориш кориците.

(продължение)

Мрежов back-up – макар че е малко по-трудно, ако имаме малко повече излишни средства за инвестиция, можем да си направим мрежов back-up. За целта се изисква локална мрежа в къщи или офиса.

• Мрежов сървър: Бързина=3; Удобство=3; Надеждност=3. Цена ~$300 и нагоре.

Ако ви се намира стар компютър и разни стари твърди дискове, можете да си направите мрежов сървър за back-up. Общо взето трябва да го включите в домашната си (или офис) мрежа и да споделите дисковото му пространство в LAN мрежата. И после да го използвате само за архивиране на данни. Възможно е този компютър да не е включен през цялото време, а само когато трябва да архивирате или разархивирате данни – това ще удължи животът му, както и надеждността за съхраняване на данните. Този back-up може да се прави и автоматично от работните ви компютри. Ограничен е от скоростта на LAN мрежата ви. По принцип може да бъде разположен в помещение, различно от мястото, където са компютрите, които архивирате – пак с цел по-голяма надеждност на архивирането и защита на данните. Но трябва да помислите за сигурността при предаване на данни, било то и в локална мрежа. Цената на това решение е по-висока (освен ако нямате стар, но подходящ хардуер), но пък мрежов back-up компютър може да се използва и за други цели, не само за архивиране и съхранение.

• Мрежов хард диск: Бързина=3; Удобство=3; Надеждност=3. Цена $200 и нагоре.

По-евтината алтернатива на горния вариант е да се купи само външен хард диск с мрежов интерфейс. Пак се свързва към мрежата, но предполагам, че инсталацията на такова устройство ще е по-лесна от гледната точка на домашен потребител (или офис потребител, който не разбира от мрежова администрация). Само не трябва да се изкушаваме да направим мрежовия диск за архивиране на данни по-универсално устройство и да почнем да си го разнасяме насам-натам, защото бихме могли да си изгубим надлежно архивираните данни. Трябва да има определен за архивиране мрежов диск – ако ви трябва нещо подобно за други цели, купете си още един. Мисля, че съм виждал тук-там да се продават и само кутийки с вътрешен IDE интерфейс и външен мрежов жак – в случай че имате стари твърди дискове, които искате да използвате за архивиране и съхранение на данни.

• Безжичен мрежов хард диск: Бързина=3; Удобство=3; Надеждност=3. Цена $115 плюс цената за хард диск.

Ако направим още една стъпка напред въз основа на горното решение, можем да се освободим от мрежовите кабели и да направим мрежовия диск за архивиране на данни безжичен. За целта се изисква да имаме безжична точка за достъп в локалната си мрежа. Пак трябва да се внимава с настройките за сигурност на мрежовата връзка, иначе някой би могъл да придобие ценните ви данни, които просто искате да архивирате на безжичния си диск. В този случай ще имате повече избор къде точно да сложите диска – може и да е на тавана . Но това удобство идва с цена – по-малка скорост на обмен. Но ако нагласите седмичното архивиране на данни за някоя нощ, това няма да окаже особено голямо влияние.

Заключение: За мен идеалният вариант засега е RAID 1 (както и Дончо каза). Най-удобно ми е, инвестициите не са много голями, а имам сигурност, че данните са ми архивирани даже и без да трябва да се сещам за това. Така че засега ще си ползвам този вариант.

---

Не че правя реклами на магазините и сайтовете, към които давам връзки, но аз пазарувам най-често от тях.

---

Можете да намерите горният постинг на английски тук.

Днес времето щеше да е доста хубаво (и много топло, като се има предвид че е почти края на януари…) и решихме с Делевски да идем на водопада. Те го бяха зърнали снощи, като отидохме след рождения ден на майка ми, но само на тъмно. Така че днес си направихме дневна екскурзия до там. Почти всичко е затворено за зимата (магазинчета, асансьорите за Пещерата на ветровете, пътеките, стигащи до самата вода от американска страна…), но поне пътят до Козия остров е отворен и паркингът на него е безплатен . Както ни е обичай първо минахме да погледнем американския водопад отгоре. После отидохме и до канадския. На снимката се вижда защо затварят пътеките – през зимата пръските от водопада замръзват там където се приземят и образуват плътен слой лед. Тази зима е доста мека и затова ледът не е много. Но сме виждали същото място със сняг и лед чак до горния край на металните перила, а те по принцип са на около метър – метър и 20 от земята. И ако ги няма оградките, стъпваш, подхлъзваш се и падаш право в Ниагарския водопад. Но иначе горе по пътеките, които са по-далеч от падащата вода, са сухи, а тревата е зелена . Позяпахме малко, но от високото не се вижда добре, а и усещането не е същото. Ще трябва да дойдем пак като се запролети малко и махнат загражденията. Поседнахме на една пейка за малко почивка и после тръгнахме да ходим към Острова на трите сестри – той е още по-навътре в реката и от Козия. Състои се от три по-малки скалисти островчета, свързани помежду си с мостчета. Стигнахме до последното, откъдето леко може да се нагази в реката… Но трябва да се има предвид, че след няколкостотин метра реката пропада и е забранено да се влиза в нея. А и скалите много се хлъзгат и е опасно. Но лятото стават много хубави снимки там. Аз си направих един крос от може би половин километър обратно до паркинга да взема колата, че на другите не им се връщаше пеша, натоварихме се и тръгнахме към стария форт Ниагара – на ъгъла на нашия регион от Америка. Карахме по брега на реката, че пътят през Lewiston е много красив – реката с отвесни брегове с накацали по тях дървета, голями къщи от другата страна… Стига се по-бавно отколкото по магистралата, ама си е много по-приятно. А ние бяхме тръгнали на разходка. На форта духаше още повече, а и слънцето беше почнало да върви надолу. Торонто се забеляза, но много смътно – над езерото висеше слой от влага и затрудняваше видимостта. Аз останах в колата с нашите деца, а Бо, Тони, Митко и Наско слязоха да се снимат на самия бряг на езерото Онтарио. На връщане минахме през единия от местните индиански резервати да заредим малко по-евтин бензин (индианските бензиностанции са освободени от плащане на федералния акциз върху бензина), че пътят ни минаваше оттам, а и да го видим. Ние не бяхме стъпвали там от няколко години. Резерватът не представлява нищо особено – тук-таме къщи под дърветата с доста натурии (главно стари коли) пред тях. Но някой път ще трябва да поснимам – днес бяхме там по тъмно.