ВеБ:лог

Днес се празнува Хелоуин. През уикенда се поразрових малко да видя какво ще открия за корените на празника, че бях чувал това-онова. Оказа се, че съм чул вярно – това фактически е келтската нова година, Самейн. (Ако ви се чете хубава и доста правдоподобна художествена книга за келтските години в Британия, погледнете трилогията “Сказание за Артур” на Бърнард Корнуел – но отсега ви предупреждавам, че няма нищо общо с романтични легенди за Рицарите на Кръглата маса (и може би и затова доста ми хареса)). Но в днешния си вид всичко е доста комерсиализирано. Не че много ми пука за този празник, но това беше повод днес работния ни ден да е малко по-кратък. Фирмата беше обявила че всички желаещи могат да си поканят децата да обикалят из офиса и да ‘изнудват’ колегите за лакомства . Не че нямаме работа, но това се случва по веднъж в годината. Май дойдоха към 30 деца – всичките костюмирани, даже и най-малките. Голям смях беше. Следващите две седмици ще ни писне от шоколади в офиса, че всички се бяхме запасили с доста солидни количества и естествено повечето ни остана. Аз бях посетен от Бо и децата и по едно време в кюбикъла ми имаше 4 човека… Тази година успях да си спася архитектурните чертежи на един софтуер на бялата ми дъска – начертах една рамка в празния ъгъл и казах на децата да си рисуват само там… че миналата година ми изтриха една схема преди да ги забележа. Но този път нямаше жертви . Тръгнахме си в 5, че офисът вече беше почти пуст… Отидохме да се почерпим на един бюфет, че имахме купони за децата – влязоха без пари. После както винаги трябваше да идем малко да се поразходим след вечеря и като се замислихме, решихме да прескочим до водопада – и без друго бюфетът беше в Niagara Falls. Отдавна не бяхме ходили на водопада по тъмно – може би от 5 години. Можахме да си оставим колата на паркинга на Козия остров. Почти нямаше други хора по осветените алеи – само от време на време по някоя прегърната двойка и дежурният парков полицай с колата си. Първо слязохме до американския водопад. Не ставаше много за снимки, че от канадска страна пускат едни силни цветни прожектори да осветяват водата, и като си там бият баш в очичките. После отидохме и до канадския водопад… Там все едно валеше – бая вода от пръските се сипеше, че духаше малко вятър. За първи път откакто живеем тук видях водопада без никакви хора – все едно си е наш . То било хубаво така. Като отиде човек през някой летен ден пак си е много красиво, ама е пълно с хора. Но ние поне живеем наблизо и можем да идваме когато ни хрумне – както и тази вечер . Прибрахме се към 8 вкъщи – тълпите от деца, обикалящи квартала в търсене на шоколади, вече бяха минали . Ама май бяха тръгнали тийнейджърите вече. Но ако не си светнал лампата пред входната врата, никой няма да дойде да те тормози.

Това ще е постинг само за парите, които ще ви трябват в самото начало за пристигане и устройване в USA.

Първо трябва да се мисли за пари за билети до Америка. Еднопосочните като че ли са малко по за предпочитане. Да, цената на един еднопосочен билет от България до САЩ не е равна на 50% от цената на двупосочен билет по същата дестинация, така че ще изгубите малко пари, но по-добре е да ги “изгубите” в самото начало отколкото да купите двупосочен билет с фиксирана дата на връщане до България и в последствие да се окаже, че няма да може да го ползвате. Когато човек тръгва с цялото си семейство, разходите се увеличават доста… но няма начин – нали всички тръгваме с надежда за по-добър живот. В зависимост от това къде точно ще започнете живота си в Щатите може да ви трябва вътрешен полет (или друг транспорт) до някой по-малък град. Ако има кой да ви посрещне от летището е най-добре, но не е винаги възможно.

За първия месец или два в USA ще е добре да ви се намира някой и друг долар. Почти за всичко ще ви искат депозит. Тук основен критерий за платежоспособност (на бъдещ наемател, например), са кредитните досиета, а като новопристигнал гражданин нямате такова, което може да хвърли доста хора в недоумение. Първи наем, депозит (виж раздела за апартаментите…), GSM, сметка в банката, кредитна карта… Списъкът може да стане доста дългичък. Та наличието на средства за покриване на тези разходи ще ви е от полза. Възможно ли е някой да пристигне хич без пари и да се задържи тук? Да, определено – знам го почти от опит. Но в този случай е необходим някой близък роднина или приятел, който би могъл да се нагърби с покриването на всички тези разходи, както и евентуално да гарантира финансово за вас в случай на нужда (за наем или застраховка за кола, например). Но нервите, изразходвани при този вариант, са несъмнено повече отколкото ако разполагате със средства и имате по-голяма възможност да бъдете независим.

Друго мое наблюдение е че понякога пристигащите идват с мисълта, че гарантите им са готови да ги приютят и дa им помагат с години напред… Това най-често е безпочвено и грешно. Всеки си има всекидневни задължения и отговорности. Хора сме и си помагаме. Но всичко върви добре, когато е балансирано. Иначе думата “нерви” пак почва да се споменава доста честичко…

Не се наемам да говоря за потребни суми. Те се променят, а и всеки от нас има различни изисквания към това с какво може да живее и от какво би могъл да се лиши. Ние дойдохме със студентска виза и по-малко от 2000 долара в джоба. Но имах осигурена стипендия от университета и това ни помогна в началото. Иначе тези пари могат да се похарчат и за седмица. Но е добре човек да може да си прави сметките, особено в началото, когато неизвестността е по-голяма. И да спомена в прав текст – силен противник съм на почина да се продава де що ни е останало в България, за да можем да си осигурим някоя и друга хилядарка в долари. Наясно съм, че понякога нямаме друг избор. Но ако имаме – поне аз бих препоръчал да се отложи изгарянето на мостове. Но това си е мое лично мнение. Ако се интересувате от цени и разходи – мога да спомена някоя и друга цифра, а цените на стоките за ежедневни потребление могат да се намерят на сайтовете на магазините.

Списък на всички постинги, свързани с тази тема, можете да намерите тук.

Днес Ник пак беше канен на рожден ден по обяд. Този път в една боулинг зала, но много по-наблизо – на може би 5-10 минути път с кола от нас. Така че майка му го предаде там за около три часа . Аз бях решил да се позанимаем с малко прозаични работи около къщата. Мивката в банята се беше позапушила от няколко дена и не отговори благо на опитите ми да я отпуша чрез наливане на сода каустик вътре. Явно искаше да я отворя. Та трябваше да поработя в банята. Не е хич лесно да се отвъртят фланците по съединенията – там, където е U-образната тръба. Хеле Бо се намеси и ми помогна да издърпаме единия край на тръбата навън. Почистихме я хубаво, но при опита да я съединим обратно пластмасовата тръба, която стугаше до стената, просто се раздели на две. Явно беше доста стара. Бо трябваше да иде да вземе Ник от рождения ден и ми каза, че ще спре по пътя в магазина за домашни потреби да купи една такава тръба, че не върви да не работи мивката в банята.
Върна се с детето и тръбата, завинтих я аз и се опитах да съединя другата. При отчаяните ми опити да завинтя единия фланец счупих една друга къса тръбичка. Ядосах се много и добре че беше жената до мен малко да ме поуспокои… Този път аз отидох до магазина за части . Отрязахме тръбата и съединихме всичко. Точно си измих ръцете и се върнах в банята да сложим чекмеджетата обратно – не влизат! Завинтил съм тръбата от грешната страна. Хайде развинтвай, премествай, завинтвай наново. Но накрая всички стана както трябва. Пуснахме малко вода да потече да се уверя че нищо не капе отникъде и счетох тази задача за завършена. Ама къщната работа няма край – трябваше да ходя на двора и да разглобявам детските люлки. Обикновено зимата разглобявам цялата тръбна конструкция и прибирам тръбите в гаража, че да не седи 3-4 месеца на снега. Естествено повечето винтове бяха корозирали и трябваше и с тях да си поиграя. Но вече съм голям спец по люлката и за половин час се оправих. Последната задачка беше да сложа стъклото на външната врата. Тук понеже няма антрета, а от външната врата се влиза направо в къщата, слагат отвън по един screen door
- лека метална врата с пружина. Задната врата (на кухнята) има такава допълнителна врата. Единият й панел е с противокомарна мрежа – лятото е добре да отвори човек голямата врата и да влиза въздух, но без комари . Тъй като зимата гледаме да изолираме къщата колкото се може повече, обикновено свалям панела с мрежата и слагам панел със стъкло. Отнема ми десетина минути, ама и това трябваше да се свърши. Имах план и да измия едната кола с маркуча, но слънцето залезе (нали вече се скрива много по-рано…) – много време потрошихме с мивката. Дано да не вали и другия уикенд.

Ник вечерта показваше на брат си какво са правили на рождения ден и бяха построили с кубчета една боулинг зала . Така се учат децата на нови неща.

За този уикенд не бяхме планирали нищо предварително. Изобщо не знаех как ще е времето, а и хич не бях гледал прогнози. Погледнах сайта за листата в четвъртък и бях решил, че ако не е студени и е сухо, може да отидем до Лечуърт да погледаме малко есенни цветове. Днес сутринта трябваше да ида на репетиция, че утре сутринта ще свиря. Като се надигнах, видях слънчево небе. Вън духаше малко, ама иначе беше много приятно. Rазбрах се с Бо като се върна към обяд да се товарим на колата и да тръгваме. Децата приеха идеята с въодушевление – и на тях им се ходеше там. Този път засякох разстоянието – 72 мили от къщи, час и половина каране. Все още си събират $6 за вход… нямаше гювеч. Паркирахме си на редовното място и седнахме на една от каменните маси на слънце да се подкрепим набързо, че беше вече два часа. Не се забавихме много – върнахме си хладилната чанта в колата и поехме по пътеката за ж.п. моста. Децата само търчаха напред и трябваше пoстоянно да им казвам да внимават, че имаше доста листа по земята и беше хлъзгаво. Догоре се стига за 10 минути… Бях забравил, че е толкова кратко. Но момчетата вече са по-голями и могат да вървят повече. Този път се качихме на моста всичките. Трябваше да им покажа как да си гледат постоянно в краката и да стъпват само на металните скари, които са заковани от двете страни на релсите. Иначе релсите са наредени върху дървени траверси, между които има празно пространство и виждаш на около стотина метра под теб водопада. Е, празното разстояние е към десетина сантиметра и човек не може да падне, но е неприятно да си пропадне крака надолу. Всеки от нас трябваше постоянно да държи по едно дете, че перилата на моста не са правени да озаптяват малки деца , но можахме да си направим някоя и друга снимка отгоре. Сайтът за листата малко ме е поизлъгал обаче, защото според мен има още доста листа да се сменят. Преобладаващият цвят на гората по ръбовете на каньона е все още преобладаващо зелен. Или просто тази година листата капят доста по-бързо. Слязохме от моста без да ни хване влак и тръгнахме обратно надолу. Като стигнахме до полянката, продължихме по една друга пътека. Минахме през средния водопад. Идеята ми беше да стигнем до долния, който е на около половин час път пеша, ама децата взеха да протестират след около 15 минути ходене и се спряхме на Inspiration Point. Аз ги оставих там да се дуелират в стил Star Wars под зоркото око на майка им, а аз се върнах до паркинга да докарам колата. Ще трябва да тренираме повече с ходене, че почва да ми се оформя една идея за балкан догодина. Но децата трябва да придобият малко повече тренинг, че да не се уморяват толкова бързо.

На връщане минахме през един семеен ресторант, известен в цялата околия. Ходили сме там с едни приятели миналата година. Аз реших да не се връщаме от парка директно в къщи по същия път, по който дойдохме, а да минем през едни други селца. Къщите навсякъде са накичени с тикви . Та ресторантът все още поддържа минимални цени, а храната е хубава. Само дето не приемат никакви карти, а трябва да се плаща кеш. Ама май основно за това са ниски цените. Точно зад нашата маса имаше един стар джукбокс с музики от 50-те… и децата ни изкрънкаха за 25 цента, с които си пуснаха там някаква песен. Гледахмe хората около нас – предимно физиономии на американски фермери-работари. Ама то това село е по средата на нищото. Докато привършим, вън стана тъмно. Отказахме се от по-нататъшна панорамна обиколка и си се прибрахме директно в къщи. Беше хубав ден.

Снимки от Лечуърт ще можете да намерите тук, но Бо още не ги е наредила всичките.

Преди години все се обърквах и не помнех дали наесен връщаме часовника с един час назад или го бутаме един час напред. Да, мога да се замисля, че става тъмно по-рано и да стигна до същия извод. Но преди няколко години един колега американец ми каза горната напомнянка. И вече знам и не се бъркам.

За тези, които не знаят много добре американски английски – spring е както ‘пролет, така и ‘скачам’, а fall е както ‘есен’, така и ‘падам’. Така че буквалният превод на български ще е “Скачам напред, падам назад”, което няма много смисъл само по себе си . Така че ще трябва да го помните на английски…

Продължавам да следя дискусиите около България и Европейския Съюз. Готови ли сме, не сме ли готови, какво още ще трябва да покажем, че да ни приемат, какво да намалим или затворим. Списъкът е дълъг. Но мен като че ли повече ме интересува мнението на хората за това какво очакват, когато тази промяна вземе че дойде един ден в близкото бъдеще. И като че ли виждам три главни лагера:

• Евроентусиасти – “Да ни приемат по-бързичко ако може, че всичко ще ни се оправи като по вода, и то за по-малко от година. Европейците ще ни стегнат управниците, ще ни закърпят дупките по улиците, и най-важно – ще ни вдигнат заплатите.”
• Европесимисти – “Защо ни е потрябвала тази Европа… само ще ни товарят и ще печелят на наш гръб. Нищо няма да ни помогнат, само ще вдигнат цените до небесата, а заплатите няма да мръднат и с лев, т.е. евро; да не говорим пък за пенсиите.”
• Евробезразлични – все едно им е, седят и чакат да видят какво ще стане.

Настоящият постинг няма за цел да говори за всички тези неща… Бях се замислил главно за заплатите. И без да съм икономист, искам да споделя моята логика тук. Помня още от училище, че средствата в една икономическа система растат заради “добавената стойност”. Влагаме пари, време и труд в даден продукт или услуга и след това го продаваме/предлагаме на по-висока цена, така че с разликата да можем да покрием първоначалната си инвестиция и разходите си за труд, а и да ни остане печалба, която е всъщност добавената стойност. В една икономика има “центрове за печалба”, които генерират добавена стойност (пример – производствени фирми) и “центрове за усвояване на средства” – обекти, без които едно общество не би могло да функционира и/или да се развива, но чиято дейност не може да генерира добавена стойност (пример – университети, училища, здравни заведения). Как се определят заплатите при всяка една от тези категории?

• Генератори на добавена стойност: да вземем за пример проект за нещо всекидневно – мобилен телефон. Първо ще ни трябва разработка на хардуер, софтуер, външен вид и прочее. Това е еднократен разход. Правим си сметките и виждаме че ни трябват $30,000 за материални инвестиции, както и екип от 6 инженери в продължение на 8 месеца. Работят ли работят инженерите и свършват проекта само с един месец закъснение. Междувременно ние сме продължили да си правим сметките и сме изчислили колко долара ще са ни производствените разходи на бройка телефон – $45. Изискванията за тези цифри се залагат още в съвсем първоначалната фаза на проекта. Специалистите ни по маркетинг са стигнали до извода, че най-вероятно ще можем да продадем най-малко 100,000 бройки от този модел телефон. Как бихме си образували цената на крайния продукт в този случай? Ясно е че ще трябва да тръгнем от производствените разходи на бройка и в зависимост от количеството изделия, което смятаме да произведем, да прибавим цената на предварителния проект, разделен на броя им. Съответно си добавяме и печалба (в разумни граници), защото искаме фирмата ни да просперира и да се развива. Заплатата на специалистите, които са работили за нас, определяме след поглед върху и оценка за пазара на труда около нас. Ако платим на специалистите си по-малко пари, те могат да напуснат в търсене на по-добре заплатена работа и ние малко ще увиснем – защото сме похарчили пари и време да обучим тези специалисти да работят за нас. Добре – да кажем месечна заплата $2,500 преди данъци + още $800 на човек задължителни държавни осигуровки, данъци отчисления и прочее. Значи 9 х 6 х ( 2500 + 800 ) = $178,200. Цената на крайния ни продукт също си има горна граница, защото ако е много скъп (в сравнение с други подобни изделия), клиентите няма да искат да купуват от нас, а от конкуренцията, и тя ще ни отнеме пазарния дял и ще ни съсипе. Когато сме определили добра цена на изделието си, то ще се продава, ние ще имаме приходи и ще можем да си покрием първоначалните инвестиции, да платим на специалистите си и да ни остане разумна печалба. Ако речем да прекалим с процента на печалбата, при една работеща пазарна икономика все ще се намери някой, който ще извади на пазара подобно на нашето изделие на по-изгодна цена и трудът ни е отишъл на вятъра. Какво излезе дотук:
  $30,000 + $178,200 + 100,000 х $45 = $4,708,200. � азделено на 100,000 бройки, които очакваме да продадем, излиза по около $47.10 разходи на единица изделие. Ако си сложим 10% печалба, производствената ни цена (преди държавни вземания и данъци) става $51.80. Прибавяме това, което държавата би ни взела и обявяваме на дистрибуторите си дадена цена. Те от своя страна също си добавят данъци, печалби и прочее. И е логично, че колкото по-малко посредници има по веригата между производител и клиент, толкова по-добре ще е за клиента.
• Потребители на инвестиции – както вече споменах по-горе, едно общество не може и без подобни икономически субекти. Обикновено държавата или други обществени институции на по-ниско ниво (пример – училищните окръзи в Америка) поемат ролята на разпределител на финансовите средства, необходими за пълноценното функциониране на тези субекти. Заплатите на хората, работещи там, се определят по подобни критерии – колко е желан този икономически субект на пазара, какви резултати представя и прочее. Но според мен не е добре всичко да се уравнява на държавно ниво и средствата да се разпределят оттам без оглед на микроикономическата обстановка, която е специфична за всеки един такъв икономически субект. Ако дадено училище функционира добре, показва добри резултати и привлича ученици, нормално е заплатите на учителите, работещи в него, да са малко по-високи. Но тъй като те носят по-голяма отговорност, и изискванията към тях ще са по-високи!

Имам чувството, че доста хора в България изпитват копнеж по времената на социализма. Когато всички бяхме принудени да сме равни, така че нямаше смисъл да работиш повече отколкото колегата на съседното бюро – тъй или иначе ще получите една и съща заплата, а други механизми за стимулиране на истинско развитие нямаше. Та и сега все някой ни е виновен за това, че заплатите ни в цифрово изражение все не могат да догонят усреднените цифри за Европейския Съюз, да речем. Ама все някой друг, не ние. Моето мнение за това защо цифрите са толкова различни – в последващ постинг.

Почвам тази тема с ясното съзнание, че може да стане и доста дълга. Но ми се иска да споделя това, което знам за системата с медицинските застраховки в USA.

САЩ по принцип не са социална държава от европейски тип. Т.е. – почти нищо не се “полага” безплатно за всички, но за сметка на събиране на високи данъци от хората с доходи от страна на държавата. Така че максимата за безплатното здравеопазване не важи тук. Федералното правителство осигурява някакви програми за хора с нисък доход (Medicaid за хора с ниски доходи и Medicare за възрастни граждани), но за да се класира човек за тях трябва да има наистина нисък доход. Качеството на тези услуги обикновено е ниско, защото болниците, които предлагат услуги с такава осигуровка, са обикновено публични и често по-бедни.

Обикновено втората работа на рецепционистите в здравно заведение е да ви попитат каква застраховка имате. Дава ви се дълъг формуляр за попълване… Но ако ходите в една болница, тази дейност се извършва само първия път. Оттам нататък си ви имат застрахователната информация на файл и само ви питат дали все още имате тази същата застраховка. В Бърза Помощ може и да действат по малко по-опростена процедура, но не знам… не ми се е налагало да прибягвам до услугите им без застраховка. Ако нямате никаква застраховка, от болницата ви питат дали ще платите на място или да ви изпратят сметка, която да платите по-късно. Ако сумата е по-голяма, обикновено можете да преговаряте с финансовия офис на здравното заведение за някаква евентуална разсрочка или план за изплащане. Цените на повечето процедури обаче са доста стряскащи. Примери колкото щете – преглед от доктор (само да влезе да погледне детето ви, да му прегледа гърлото и да го преслуша) = $120, епидурална упойка при раждане = $700, стая за майка и дете за два дена след раждането = $4000… Така че най-добре е човек да си намери медицинска застраховка.

Преди да видим застраховките, ето няколко термина, които ще са ни необходими:

• In-network care – услуги, предоставени от здравни заведения в “сферата на влияние” на дадена застрахователна компания. Все пак доктори и клиники много и не може да се работи с всички тях на национално ниво, че много пари трябва да се отделят за административните разходи (overhead). Така че всяка фирма си подбира с кои здравни заведения и лекари (heаlth care providers) да работи. Посещенията при тях са най-евтини, т.е. най-често безплатни за хора със застраховка. Но трябва да се има предвид, че посещения при out-of-network helath care providers може да ви излязат соленичко, така че ако ви се наложи да ползвате лекар, за когото не сте сигурни че приема застраховката ви, обадете се на застрахователя си и се разберете.
• PCP (Primary Care Physician) – това е личният ви лекар. Повечето застрахователи ви карат да си изберете личен лекар, от който зависи изпращането ви по лекари-специалисти в случай на нужда.
• Copayments (съплащания – опитът за превод на български е мой) – това е определена фиксирана сума, която често трябва да плащате от джоба си при различни застрахователни събития. Пример – посещение в поликлиниката = $10, като остатъкът от цената на прегледа се поема изцяло от застраховката.
• Deductibles (удръжки) – това е сумата, която следва да платите от джоба си за медицински услуги преди застраховката да почне да плаща. Пример – визита в офиса с $10 съплащане и 30% удръжка при цена на преглед $10 значи, че от вас се иска да платите $10 + .3х$110 = $43, а останалите $77 ще бъдат платени от застрахователите.
• Out-of-pocket maximum (максимална сума от джоба) – парите, които биха изисквани от вас за заплащане на медицински услуги за определен период от време (например 1 година). След покриване на тази сума застраховката обикновено почва да изплаща всичко на 100% от цената.

Фирми за медицински застраховки колкото щеш. За себе си ги разделям главно на два вида:

• HMO (Health Maintenance Organization) – по-класически тип застраховка. След като ви разгледат детайлите, ви определят някаква фиксирана месечна вноска. Обикновено почти всички процедури имат минимално съплащане (copayment) – виж по-долу. Всяка от тези компании работи с определени болници, клиники и лекари, така че ще трябва да разгледате списъка им и да си изберете доктор. Трябва да се провери и какво точно е застрахователното покритие ако пътувате в друг щат или в чужбина, да речем. Това евентуално може да окаже влияние върху размера на месечната ви застрахователна вноска. С HMO застраховка обикновено не трябва да се разправяте с никаква бумащина – всичко се урежда между здравното заведение и застрахователите. Това е един от серизоните плюсове на този вид здравно осигуряване – товарът пада главно върху застрахователната фирма. Но пък за сметка на това те ви събират фиксирана вноска и ако боледувате малко, губите пари. Примери за HMO: Blue Cross Blue Shield, Independent Health, Univera.
• PPO (Preferred Provider Organization) – това е малко по-свободен тип план осигуряване, но за сметка на малко повече товар върху плещите на осигурения. Обикновено работи по следния начин: регулярни вноски няма. Определя се някаква сума за годишни удръжки и друга сума за максимална сума от джоба. Първоначално човек си плаща всички услуги (и лекарства) на 100%. След достигане на горната граница на удръжките фирмата почва да покрива 80-90% от разходите, а за застрахования субект остават 20 или 10%. При евентуално достигане на максималната годишна сума от джоба застрахователите почват да плащат всичко на 100%. Примери за PPO: CIGNA, Aetna, Lumenos. В повечето случаи пак не трябва да се разправяте с бумащина, но е възможно и да трябва да платите на здравното заведение от джоба си, да изпратите формуляр на застрахователя си и те да ви възстановят съответната сума пари, която е тяхна отговорност.

Как рефлектира това върху обикновените хора? Както и при почти всички други подобни дейности в USA, отговорността е главно върху тях. Да, можете да си намерите HMO и да си плащате фиксирани суми всеки месец, но в случай че в дадена година вие и семейството ви не боледувате, сте изгубили доста солидна сума пари, защото месечните вноски изобщо не са ниски. Ако пък предпочетете PPO варианта, трябва да си направите сметките така, че да не платите повече пари в случай на нужда. Ще кажете “Как пък да позная точно колко ще боледувам през следващата година?”. Това естествено не може да се планира предварително. Но човек може да погледна миналите години и да си направи сметка колко пари е дал за медицински услуги и как това рефлектира на бъдещите му планове. Да, трябва да си пазите фактурите и бележките и да отчитате десетте долара кеш съплащане през март… Но ако не искате да пръскате пари на вятъра, трябва да си водите отчет .

Ето един сравнителен пример – да вземем хипотетично семейство с едно дете. И двамата родители работят, като единият от тях има добра медицинска застраховка чрез работодателя си. Не боледуват много (основно посещават доктора си за редовните прегледи и имунизации за детето). Не носят очила и не са им потребни лекарства с рецепта. Изборът им за следващата година е между:

1. HMO – $200 месечна вноска с $10 съплащания за посещения в офиса + други подобни.
2. PPO – $0 месечна вноска, $2000 удръжки за календарната година (за цялото семейство общо), след които застрахователите покриват 85% от цената на услугите ( като 15% остават за застрахования) и $4000 максимално от джоба.

Какво ще предпочете семейството? В първия вариант ще трябва да платят $2400 в месечни вноски и да кажем към $50 за съплащания през годината (5 посещения). Общо $2450. Във втория случай – 5 посещения в офиса по $120 (които се дължат от застрахованите) = $600. Останалите $1850 ще са чиста печалба за годината в този случай. Тъй като това не може да се предвиди, семейството може да си направи следните сметки: ако трябва да се плащат скъпи процедури, ще трябва да платят $2000 плюс евентуално още $2000 (за процедури, възлизащи на сумата $13,333), и после нищо. Така че в идеалния случай си спестяват $1850, а в най-лошия биха платили $1550 допълнително. Но изборът е тяхен. Това е най-голямата разлика, която аз виждам между тази система и българската (поне за момента) – кой прави избора. Държавата или ти. И тъй като това в крайна сметка засяга главно теб, би било логично ти да си и човекът с избора!

До преди няколко години не знаех какво точно визира горният термин. Нямаше го и по речниците. Не че в момента на заминаването ни за Щатите имаше много българо-US_английски речници – бяха предимно с британски английски. Но тук се научих . Идеята е следната: виждате дадена стока на разпродажба за $50 (обявена като “Price $100. Save $50 after mail-in rebate”). Значи купувате си дадената стока за $100 плюс данък оборот (Sales Tax), който е различен процент за различните щати, а някои хич го нямат… Ако този данък е 8% там където живеете, плащате $108 на касата. В повечето магазини ви дават допълнителна касова бележка, както и разпечатан формуляр за rebate (онзи ден се ядосвах, че ходих в Best Buy да ми връщат разликата в цените на едно устройство, което бях купил преди 3 седмици и го видях за по-малко пари; та ми връчиха касови бележки с обща дължина над метър и 50!). Като се приберете в къщи, попълвате формуляра – име, фамилия, адрес, прилагате копието от касовата бележка, изрязвате бар-кода (UPC) от опаковката на продулта, който сте купили, слагате всичко това в плик и го изпращате на адреса, указан във формуляра. И след около 7-8 седмици получавате по пощата чек за $50. Най-голямият гювеч, който съм виждал, беше преди 2-3 години, когато поне по веднъж на месец някой от магазините за електроника пускате шпиндел с 50 CD-R диска за $19.99 И $20 rebate – така че 50 диска ми излизаха $1.60. Аз естествено се възползвах всеки път и си създадох солидно количество от складирани празни дискове на съвсем минимална цена. Но вече не виждам чак такива големи промоции, поне на CD-R дискове.

Това е широко разпространена тактика тук. Като тръгна да купувам някаква електроника, която не ми трябва спешно, чакам да я пуснат на разпродажба и с допълнителни rebates. Така съм си купувал 200 GB Seagate хард диск за $48… Само трябва да се изчака и да се има предвид, че разликата в цената ще ви бъде възстановена по-късно. Естествено това трябва да се следи. Препоръчително е преди да изпратите всички хартии по пощата, да си направите копия или просто да си ги сканирате. На повечето формуляри има телефони или уеб сайтове, на които можете да проверите дали формулярът ви е получен и какъв точно му е статутът – в обработка, готов за изплащане или “чекът ви е изпратен на датата Х”. Досега почти не ми се е случвало да не си получа парите обратно. Но това трябва да се следи, че като се натрупат доста такива дребни сумички и човек почва да забравя. Ако формулярът ви не е получен от фирмата в срока, указан на него, пак губите парите си. Явно системата се подхранва от невнимателни хора. Чудел съм се къде им излиза на производителите сметката, но освен че ползват известна сума от вашите пари без лихва за месец-два, може би помага и фактът, че не можете да върнете стока с изрязан бар-код в магазина и да си получите парите обратно. Но за системата купи-па-връщай ще пиша някой друг път.

Аз ще бегам, че имам да подготвям цели три rebates за изпращане…

Онзи ден ме беше налегнало едно такова настроение… Нищо не ми се правеше. Навън облаци, дъжд и студ. Няма къде да иде да се поразходи човек навън. Има разни места на закрито, където можем да отидем (главно молове и ресторанти), но нещо хич нямах желание. Та се замислих едно време като бяхме по-млади и живеехме в България какво сме правили когато навън времето е било зле. И не можах да се сетя. Толкова ли се забравя или съм толкова на години вече??

А какво правите вие в този случай?

Вчера Ник беше канен на рожден ден на един от съучениците му. Май тази година ще караме наред така, че в следващите две недели трябва да го заведем на още две подобни събития. Нали още са първолаци, момчетата канят само момчета, а момичетата – съответно само момичета. Поканата пристигна още преди две седмици. Мястото на рождения ден беше една тиквена ферма.

Нали скоро идва Хелоуин, всички са луднали на тиквено-урожайно-ужасяюща тематика. Къщите се украсяват с тикви и сламени или царевични снопи вън на предния двор. Има и къщи с надгробни камъни и скелети стърчащи от тях… Ще трябва да мина някой ден през квартала с апарат в ръка, че първата година тук бая се бяхме впечатлили от мащаба на цялото това начинание. Та има някои ферми, които гледат предимно тикви, и октомври е тяхният месец. Печалбите от този месец трябва да им осигурят препитание за другите 11. Трябваше да отидем до Great Pumpkin Farm в Clarence
, NY. Бая покарахме, че това е на около двайсетина мили от къщи. Пристигнахме там към 2 часа. Помотахме се малко наоколо да попитаме къде ще е партито за рождения ден, намерихме сградата и оставихме Ник там. Вик малко помрънка че и той искал да остане, но излязохме бързо и тръгнахме да обикаляме фермата. Първо спряхме при тиквените оръдия – това май си е нещо типично американско. Имаха две оръдия със сгъстен въздух, които изстрелваха тикви доста надалеч. Има и разни състезания едва ли не на национално ниво. Минахме през няколко трактора, ‘изложени’ на поляната и отидохме да погледаме животните. Както може да се предположи, бяха предимно фермерски – кози, кокошки, едно магарце . Поседяхме малко на детската площадка, минахме през един лабиринт от снопи и ни стана малко хладно, а и започна да ръми един неприятен дъждец… Бухнахме се в хамбара, който е превърнат в огромен магазин за сувенири и всичко, свързано с ужасийската страна на Хелоуин. Но в единия му ъгъл имаше пекарна със сладки работи, а на втория етаж видяхме наредени маси и столчета, като в кафене . Взехме по едно кафе и един сладкиш и седнахме малко да починем на топло и да поубием малко време. Виво се опита да мрънка, но това трая докато не си захапа голямата курабия. Поседяхме там около час, поговорихме си с едни познати родители, които бяха в същото положение като нашето – голямото дете на рождения ден, брат му с тях… После пак излязохме навън, че Вик искаше да се пуска по пързалките на детския кът. Те се оказаха доста бързи, та беше весело. Попаднахме на групата от рождения ден – точно се връщаха от hay ride (возили се на едно ремарке, теглено от трактор, настанени върху снопи). Отидохме пак до парти залата да поиграят още малко и си тръгнахме към къщи.

Записвам си за другия път да не ходя на подобна ферма с бял панталон и ниски обувки, че беше доста разкаляно. Доста хора бяха отишли да си избират тикви . Ние си взехме само една малка – сега е на хладилника отгоре. Аз не обичам тиквеник, така че ще й се размине тази участ.